Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Българското отчаяние от свободата

Христо Мутафчиев в премиерния спектакъл по новата пиеса „Плач на ангел“ на Стефан Цанев, Народен театър

Христо Мутафчиев в сцена от моноспектакъла „Плач на ангел“. Снимка: Светослав Караджов/Народен театър - Българското отчаяние от свободата

Христо Мутафчиев в сцена от моноспектакъла „Плач на ангел“. Снимка: Светослав Караджов/Народен театър

Мощно представление по великолепния монологичен текст на Стефан Цанев „Плач на ангел“ поднася Христо Мутафчиев в камерната зала на Народния театър.

Актьорът седи пред малка кукла, която изобразява самия него, изправена до макет на тежката порта на затвор (художник – Eлица Георгиева). Човекът е лежал зад решетките 19 години, осъден вместо баща си убиец, вече е пуснат на свобода и сега се връща обратно към килията си, уязвен и измъчен от живота на свобода. Не иска да е свободен, в затвора се чувства по-осигурен с храна и легло. Там се държат човешки, а не като в свободния живот, където никой не му обръща внимание, погълнат от собствения егоцентризъм. Дори в проникването в красотата на природата е бил обучен в затвора от мъдър старец съкилийник със старинното име Евтимий.

Монологът на Мутафчиев представя панорамата на актуалния живот в България, описан реалистично в стила на характерните за Стефан Цанев публицистични сатири за българското объркване на ценностите. Бившият затворник Райчо се опитва да намери място, където да се приюти и започне нов живот. Но няма къде в селото му с изтърбушените от крадците къщи. Пусто, безлюдно, смразяващо тъжно.

„Защото оттук е минала демокрацията“, му обяснява двестагодишната старица, седнала на пейка.

В разграбената селска църква, между подложените на вандалско цапане икони се чува плач на ангел. Или така му се струва на потиснатия от реалността Райчо. Мит и приказка се смесват в неговото съзнание, а Мутафчиев сменя регистъра на гласа си, за да даде триизмерност на героя си.

По находките в гневната и силно образна сатира на сенчестия пейзаж на родната действителност Стефан Цанев ми напомня на есеистичните инвективи на Станислав Стратиев, събрани в книгата му „Упражнения по другост“. Ще цитирам само една от тях, за да имаме впечатление от сравнението. В есето „Българската идея“ Стратиев пише:

„Невероятно, но факт – най-накрая българите са обединени около една идея. Всички да отидем в Америка… Оказа се, че светлото бъдеще не е въпрос на време, както си мислехме, а на разстояние. Там вече се било сбъднало всичко писано от философи и поети. Септември бил май. Издигнали били паметник не на освободителите, а на самата свобода“.

За разлика от Стратиев обаче Стефан Цанев, може би защото е поет, вмъква абсолютно органично романтични описания и уточнения. Те се редуват с черните размисли и наблюдения на Райчо, така че впечатлението изгребва душата на зрителя.

В килията старецът Евтимий описва звездите в небето над затвора. Той съпровожда мислите си със свирня на гайда. И Райчо се научава да кара гайдата да плаче и да утешава. С тази гайда той се изправя пред вратата на затвора.

Автор на ненатрапчивия музикален фон на народния инструмент е Веселин Митев. Режисьор на моноспектакъла е Стоян Радев. Доколкото знам, пиесата беше омагьосала неколцина големи актьори, но до представление не се стигна. Мисля, че Христо Мутафчиев, сам потърпевш от несъвършенствата и ударите на живота, е добър избор за ролята на затворника, отчаян от свободата и увиснал пред вратата на затвора, за да се спаси в килията.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС