Българското Средновековие като попкултура

Когато разбрах, че ще излиза книга, наречена „Първите дами на Средновековна България” (изд. „Българска история”, 2020), първоначално се зарадвах. Смятам, че историографията ни определено пренебрегва жените в родната история, макар и художествената литература да компенсира донякъде този недостиг. После обаче разбрах, че авторът ѝ е проф. Пламен Павлов. Скептична съм към този автор след „Алманах. История на българщината”. В предговора на фриволното към фактите томче известният историк бе написал с апломб, че „на територията на България са открити (…) първите свидетелства за разумна дейност на планетата“. Скептицизмът ми се подсилваше и от факта, че като научен редактор на „Българите! Забравените постижения” на изд. „Сиела” беше допуснал толкова пропуски, че дори не бях сигурна, че е отделил време да работи по книгата.

Все пак подходих към „Първите дами” с надеждата, че проблемите на „Алманаха” са породени от факта, че е продуциран от риалити шоу. Реших да се доверя на професорската титла на Пламен Павлов, на дългата му библиография и на значителния му опит като преподавател.

Уви, установих, че по всяка вероятност проф. Павлов разграничава рязко научно-академичната си практика от популярната история, която обича да пише и разказва. „Първите дами” безпроблемно може да бъде окачествена точно като поп-история, в която достоверността отстъпва пред ефектността. Доказателство за това е и фактът, че най-често употребяваната дума в тази книга е „вероятно”. Но пък колко лесно погледът пробягва над нея и я пропуска… Мисля, че в историческите трудове тази дума е позволена с много условности и в определени ситуации. Но всеядният български читател, зажаднял за доказателства за величието на българщината, лесно я преглъща.

Още предговорът на книгата ме застопори на място и се наложи няколко пъти да чета едни и същи изречения, за да се убедя, че не ме лъжат очите.

„Какво би бил Александър ІІІ Велики, владетел на най-силното от тракийските царства – Древна Македония – без неговата майка Олимпия”.

Опитах се да си представя какво би бил човек без майка. Старозаветен бог, предполагам. Но пък твърдението, че Македония е тракийско царство, прави автора му нещо като Омир – творец на легенди.

Разсмя ме и определението за скелета на праисторическа жена, открит в с. Оходен, Врачанско, през 2004 г., която била: „жена с „впечатляваща усмивка” и „излъчване на днешна кинозвезда”. Вероятно защото скелетите наистина са слаби като кинозвезди и усмивките им са впечатляващо подчертани от липсата на лицеви мускули, не знам…

На този фон твърдението на проф. Павлов, че Света Елена, майката на Константин Велики, е родом от София (Сердика) и е тракийка, направо изглежда като сериозен исторически факт – нищо, че не е вярно и че историците от цял свят знаят откъде произхожда тя. Хипотезата на проф. Павлов, дори да е много интересна, не е приета от историографията. Но пък подклажда „българщината” и налива масло в огъня на мощно налаганата идея за тракийския корен на българите.

Проф. Павлов е отделил доста място в предговора си на разсъждения върху термина „първа дама” и е обосновал използването му с „неоспорим” аргумент:

„Всяка българка – от царския дворец до бедния селски дом със сламен покрив – без съмнение е била „първата дама” за своите съпруг, деца, внуци…”

За натрапчивата употреба на понятието „силен” и „слаб” пол в предговора дори не ми се отваря дума…

После започват детайлите. Българските царици от Първото и Второто български царства, знатните дами, българките, царували навън, и чужденките, царували у нас… Всичко е подредено почти като в истински исторически труд. Почти.
Ако беше наистина, едва ли проф. Павлов щеше да си позволи да започне разказа за царица Анастасия с цитиране на византийски хронисти, които я споменават, и да го завърши с „няма никакви конкретни данни за Анастасия и нейното присъствие в България”. Или да изреди куп предположения с имена и дати за първата съпруга на Симеон Велики, след като е заявил:

„За съжаление, не знаем името на тази българска царица, нито нещо повече за нейния живот”.

Усилията да бъде написана поп история, да се сведе историографията до езика на масите, са родили бисери, които ще вкарам в личната си колекция на най-парадоксалните неща, срещани в книги:

„В царското семейство е имало висока смъртност”;

„Отношението към куманите е като към всеки друг народ, а нерядко е и положително”;

„Предвид обстоятелството, че към 1218 г. новият български цар (роден 1192-а) е над 20-годишен и вече е имал дете, напълно възможно е да е бил женен”.

Недопустимо е за историк, мисля, да допуска анахронизми. Когато разказва за Комитопулите, проф. Павлов смело заявява, че византийски поет е сравнил Самуил Комитопул (Х век) с Халеевата комета. Само дето Халей, чието име носи кометата днес, е роден през ХVІІ век. Доста прозорлив ще да е бил този византиец…

Библиографията, публикувана в края на книгата, е внушителна. Но пък проф. Павлов е цитирал себе си достатъчно много – сериозна част от трудовете, на които се е позовал, ги е писал сам.

Тъжното е, че тази книга всъщност е необходима. Не знаем достатъчно за жените в нашата история и е крайно време да научим, че ги е имало и че са били важен фактор за развитието на България. Но е несправедливо тази важна тема да бъде затворена в подобна ненаучна, неточна, на места дори комична форма.

Проф. Павлов е сред почитаните историци у нас. Вярвам, че има основания за това според академичните му постижения. Но неговото пристрастие към популярната версия на историята не е на нивото на авторитета му. По-скоро го превръща в нова версия на Божидар Димитров, който също беше склонен да си затваря очите в името на „българщината”. Лошото е, че това възпитава поколения недотам добре информирани българи и по-скоро руши, отколкото да гради пиетет към българското минало.