Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Балканът сомнамбул на Борис Денев

Откъс от книгата с есета на Митко Новков „От Мърквичка до Минотавъра“

Борис Денев, „Рожен“ - Балканът сомнамбул на Борис Денев

Борис Денев, „Рожен“

Седемнайсет есета за известни и не толкова известни български картини и художници представя Митко Новков в книгата „От Мърквичка до Минотавъра“. Есета за български художници и картини“. Сред произведенията, дали повод за размишленията на автора, са „Ръченица“ на Иван (Ян) Мърквичка, рисунките на Илия Бешков на Бай Ганю, „Крали Марко“ на Иван Милев, „Раковски с чета в Балкана“, „Натюрморт“ на Сирак Скитник, „Изгорялата фабрика“ на Васил Бараков… Между художниците, описани от Новков, са още Борис Денев, Златю Бояджиев, Елиезер Алшех, Станислав Памукчиев, Андрей Даниел, скулпторите Александър Дяков и Павел Койчев.

Книгата ще има премиера на 25 януари от 18,30 ч. в Галерия „Академия“. За нея ще говорят проф. Боян Биолчев и редакторът ѝ Пламен В. Петров. Със свои изпълнения ще се включи музикантът Николай Иванов от група „ОМ“.

Представяме ви откъс от „От Мърквичка до Минотавъра“.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Балканът сомнамбул
Митко НОВКОВ

…Балкана, в мъгли и балади обвит.
Матей Шопкин, „Молитва от Ботев връх“

„Чеда на Балкана“. Това заглавие на „епическата поема“ на Кирил Христов, илюстрирана от Борис Денев, като че ли в най-пълна степен изразява българското себеусещане за това какво е планината в народното съзнание, какво е Балканът за националното самочувствие. Не просто география, а митология; мит и легенда…

За илюстрациите си към „Чеда на Балкана“ Борис Денев получава възхитата на Кирил Христов, което си е признание отвсякъде – поетът е голям саможивец и мърморко, карал се и хулил кого ли не от българските писатели. Като че ли най-много ненавижда Пенчо Славейков, макар че той всъщност е първият, подал му ръка на литературното поприще, и подкрепил го. „Жалко човекоподобие!“, го нарича и това – забележете! – през 1912 г., когато Пенчо скоропостижно и нещастно за българската култура умира в Италия.

Добре известно е и необузданото му съперничество с Константин Величков във връзка с превода на Дантевия „Ад“. Тъй че да се получи похвала от „таквъзчиляк“ хич не е лесна работа, по-скоро изключение е. Та в рамките на това изключение Кирил Христов споделя в писмо до Борис Денев от 22 април 1929 г.:

„Аз мисля, че рядко двама хора на различни изкуства са намирали толкова допирни точки в своята работа“.

А в послеслова към поемата изрича:

„Колкото за участието на Борис Денев в това дело – то диша таквоз съзнание, толкова любов и такъв талант, че добива самостоятелна стойност, превръща се в постижение единствено по рода си в нашето изкуство и стои над всяка благодарност“.

Със сигурност за успеха на илюстрациите допринася фактът, че от 1914 до 1925 г. Борис Денев е на длъжност към Министерството на войната като военен художник. Към баталните композиции той се връща към края на живота си, защото пейзажът всъщност е неговата творческа сила, която обаче точно в разцвета си е брутално посечена: 10 месеца лежи в затвор и лагер (1 ноември 1944 – 24 август 1945), а след освобождението му „народната власт“ му забранява да рисува на открито. Щото може някоя скица да направи, секрети комунистически на дебнещия враг да издаде – я копа уханно сено, я някоя молотовка с чакъл, я нечий сърп и чук. Но подобна забрана за един пейзажист, чиито композиции Никола Мавродинов нарича „монументални“, понеже: „Природата и предметите добиват особена мощ в картините му“, си е истинско творческо убийство. Съзнателно погубване на съзидателния му гений.

Проф. Вера Мутафчиева, близка приятелка в детството на дъщерята на художника Славка Денева, разказва:

„Пейзажистът се разхождаше като едър звяр – осанката му действително беше монументална, престижна, външност на духовен аристократ – разхождаше се из клетката си от двайсет квадрата, една стая. […] Денев не можеше да приеме раздялата си с пейзажа – професионална смърт означаваше за него тя. При професия, която бе запълвала живота му до самия ръб, без всякакъв остатък. […] Просто виждах жаждата на тежките му ръце да действуват, просто усещах напрежението, непоносимата мъка на твореца, лишен от своя обект“.

Този „духовен аристократ“ неговите приятели окичват с прозвището „Търновският болярин“, вероятно заради това, че е известен преди всичко с пейзажите си от Велико Търново, неговия роден град. Но и други кътчета на българската природа попадат в полезрението му, сред които ще отделя една картина от 1930 г., наречена „Рожен“. Изобразява обаче не прочутия връх в Родопите с неговите Роженски ливади, където протичат мащабните фолклорни събори, а Роженския манастир в южните поли на Пирин, на 6 км източно от Мелник. На 200 м от Роженския манастир, между другото, се намира гробът на Яне Сандански. Името на манастира е „Свето Рождество Богородично“, оттам и името на близкото село – Рожен, от Рождество. Борис Денев рисува местността панорамно, манастирът едва се вижда, миниатюрно сврян току пред грамадата жълт пясъчник, издигаща се над него. Зеленото на гората свършва почти веднага след ситно-дребното манастирче, водите на плитката река кротко отразяват надвесилите се над нея буйно зелени дървета. Скалите обаче не са надвесени, напротив – изтеглени са нагоре; сякаш доброволно се изтеглят, та да не пречат на спокойствието на идиличната картина. Една заспалост витае над нея, тих и дремещ мир. И самите скали са спокойни, немръдващи, мъдро унесени в кроткото си величие на непоклатимо-крепки природни образувания.

Ала вгледаме ли се в тях по-съсредоточено, няма как да не открием лицето на млад мъж с рошава коса, хрисимо положил глава връз лявата си ръка. Косата е тъмносиня, с кичур, падащ връз челото му, слепоочията изглеждат остригани. Ясно се открояват очите и устата – полуотворена, носът е загатнат само с ноздри, а на дясната му страна все едно е запушил ухото си с ръка. Нищо не иска да чуе, ни звук не ще да стигне до него! И в същото време през спускащата се роба се подава десният крак, свит в коляното, тръгва май заспалият юнак нанякъде. Левият крак не личи, но се създава илюзията, че върху него младежът е стъпил за опора, за поемане напред. Заспало лице, раздвижена снага – какъв ще да е тоя загадъчен образ, изобразен от Борис Денев в скалите на Рожен?

Балканът ще е, няма кой друг да е! Борис Денев го е вградил, изфилигранил, монтирал в Роженските скали, задавайки ни гатанка – защо? Защо този млад момък, хем полузаспал, хем полураздвижен (а може и обратното – хем полубуден, хем полузадрямал) е вписан така изящно-незабележимо в жълтия пясъчник? Що иска да ни рече с него художникът, за какво му се ще да ни подсети, към какви размисли да ни отправи? Разбира се, може да ми се възрази, че този младеж е налице само в моето въображение, че го има единствено благодарение на знаменитото правило за перцептивната организация, според което възприятието така групира елементите на изображението, че да получи цялостна, съдържателно-смислова конфигурация или форма. Гещалтът никога не е частичен, гещалтът винаги е цял и може би тази е причината в безформено струпаните скали аз да си градя гещалт – Балкан. И тогава питането ще бъде съвсем друго: не защо художникът е вложил Балкана в скалите, а защо аз или по-скоро моето подсъзнание го създава точно такъв – ни буден, ни събуден, а по средата; образ, който на всичко отгоре е и противоречив – хем спи, хем върви, лунатик същи… Макар че знам – след като съм го посочил, всеки ще го види – сугестията на словото няма спирка!

Но нека оставим възприемателя, в случая мен, да си възприема каквото си ще, а!… Картината е налична, във фонда на Съюза на българските художници е, подарена заедно с още над 6000 платна, рисунки, ескизи, скици от Славка Денева – творби нейни и на баща ѝ, плюс един апартамент в центъра на София. Тоест всеки може да види платното, да го види и да прецени. Така че аз продължавам да твърдя, че в Роженските скали Борис Денев е инкрустирал образа на млад мъж, който няма що друго да е, освен олицетворение на Балкана. В двойствено състояние – вървящ и спящ.

Тъкмо двойнствеността е ключът към разбирането на този странен пейзаж. Защото той е двойнствен не само в изтъкнатия от мен образ, той е двойствен по принцип: най-напред е контрастът между скромните горички в подножието на върха със самия връх – гол е той, незалесен; след това идва миниатюрността на манастира, едва виждащ се – сгушен и приведен, и грамадата над него, която почти го смазва – величествена и открадваща погледа; накрая е откритостта на първия план, където протича рекичката и окото се отпуска, за да се сблъска болезнено с преградата на планината, която не изтърва ничий взор отвъд себе си – предизвикателно непропусклива. Растителност и голота, дребничавост и огромнина, откритост и преградност – това е картина на удрящи се без страх противоречия, които така ни препращат към противоречието, което е спящият юнак с надигнатото коляно, изсечен в скалата. Противоречие е той на устрема и слепотата или, ако щете, на устремната слепота. А може и иначе – на слепия устрем…

„Имам навика – казва Борис Денев – да гледам понякога нещата тъй, някак пейзажно! Това ще рече: гледам нещото тъй – общо, в същината му, оголено от временното, преходното.“

Без съмнение, оголена от временното е и картината „Рожен“, в нея художникът е закодирал други послания – повече от вечността, не от преходността. Закодирал е, според мен, вечната кьоравост българска, която тръгва напред без мисъл, без хал – ей така, урбулешката. Затова юнакът спи, а коляното му е вдигнато – ще върви като сомнамбул из ширинето без нищо да вижда, без нищо да чува – сляп и глух за всичко наоколо, сляп и глух за идното, сляп и глух за последствията и причините. Хипнотизиран и сугестиран. Тръгва юнакът без да мисли, докато Борис Денев в свой недатиран текст, „Как да минем брода“, пише го през 40-те години на ХХ век, към съвсем друга мъдрост приучава:

„Потрайте, братя българи, владейте си нервите, бъдете хладнокръвни, бъдете и нащрек. Реката се е разбесняла много и още по-бясна ще стане. Чакайте да поотмине халата! Имаме още твърда почва под краката си! Чакайте да се покаже бродът! И тогава, заловени един за друг, ще минем брода! // Нахвърлим ли се безразсъдно в стихията, или пръснем ли се да дирим въображаеми мостове, нищо няма да остане от нас“.

Баш тъй е тръгнал и юнакът от картината „Рожен“ – безразсъден, занесен, едничък: никого не чакащ, никого не признаващ – спи и върви без мисъл и чувство, без хал за бъдно и преминало. Като лунатик върви, затова и лунатично му се случва животът – ни в ръце го държи, ни юзди му управлява, а го влачи животът накъдето си ще, хич го и не пита даже.

И ако Балканът на Сирак Скитник от 1919 г. е разбуждащ се, тоест владеещ силата си и – предполага се – сам направляващ съдбата си, този на Борис Денев от 1930 г. е заспал, въпреки че върви – сомнамбул, който крачи през историята напосоки, без да има ни най-малка представа къде ще го отведе тя. Единият е осъзнат, другия – неосъзнат, първият е въздигащ се, вторият – лутащ се, сираковият е разумяващ, деневият – неразумник. Два различни образа на могъщия Балкан, които определят може би и самото усещане на двамата художници за толкова митологичния български герой – Сирака го припознава като могъщ исполин, току-що отворил очи, Търновският болярин го вижда като сляп гигант, вечно заспал. Хипнотизиран в полумлечна мъгла (като цвета на скалите). И ако свържем всичко с легендата за Крали Марко, когото все очакваме да се събуди, дали пък в мъничката рисунка с туш на Сирак Скитник не откриваме вече поразбудилия се Крали Марко, докато в платното на Борис Денев той си е все така заспал, макар и въздигащ се? И тези негови заспалост и непрогледност да са всъщност българските заспалост и непрогледност – постоянно слепи за последствията, всеки път не(в)зрачни за хоризонтите, все безмозъчни за резултатите и последиците? Нашата непрогледн(ал)ост, заради която, по думите на художника-провидец, все „мрем за вятър – глупаво!“ Глупав Балкан, глупави чада на Балкана – Борис Денев не ни жали, нарисувал ни е ачик-ачик…

Сомнабул юнак – пишман юнак, лунатик Балкан – гламав Балкан. Туй сме ние, българите-юнаци, чедата на Балкана, хъркащи и хъркорещи кьоравци през просото…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах