Балканска мъка? Не, благодаря

Преди няколко години, на Лайпцигския панаир на книгата, ме поканиха в една порутена сграда да гледам късометражни филми и да слушам проза на автори от бивша Югославия. Темите се въртяха около мъката, войната и безизходицата на източноевропейския интелектуалец. Имаше олющени блокове, разрушени градинки, а в центъра беше необятната балканска душа, която извира отвътре ни – топла и лепкава, но и опасна и жестока.  

После се дивях по Алековски на юго-щандовете – големи и представителни. Авторите им – преведени и известни, много пред нас като популярност и присъствие. Утвърждаването на нацията става с литература и култура, а не със стадиони, художествена гимнастика  и футбол. Това е ясно и на дечурлигата, по мое време се учеше в осми клас, но за бойковците и рашидовците това е прекалено мъгляво и дългосрочно, че да му обръщат внимание.

Пък и с юготата няма как да се мерим. Още от „Ъндърграунд” са разработили процедурата, по която да се харесат на западния читател – да пишат за балканския човек, да рисуват балканската трагедия. Защото какво са Балканите, ако не голяма бездна от мъка, алкохол, смърт, в която децата умират в ръцете ни, в която няма справедливост, в която мафията, войната… Те са най в правото си да получат скромна компенсация за мъката си.

Добре де, ама има и едни други Балкани. С бърз интернет, център на технологични стартъпи, на фестивали, нова музика, литература и кино. С алпийски върхове, с море, с нетоксична земя. С прекрасна кухня, с хубави домати, с добро слънце. Балкани с мислещи и инициативни хора, които искат да преборят мафията, дето удобно се е настанила чак в президиумите на паневропейските партии.

На европейците този Балкан не им е интересен. Най-много да проявят интерес към евтиния алкохол, вампирите на Божо и Ангелка и това, че тук можеш да си намериш чуждестранна и наивна (о, каква грешка!) жена.

Мен не ме бива да си изливам балканската мъка. Да говоря за  неслучилото се, несподеленото, носталгията. Не обичам соца и не разбирам заедността. Не мога да обговарям, да обживявам и да случвам. Драйфа ми се от псевдокултурните клишета, дето разни чужди чворове ни набиват, за което вземат камари пари и които имат за цел да захранят творците ни така, че да ги  оставят под опашката на културата. Не искам да вляза и в комерса – заразата от българската комерсиална литература и шоубизнес не може да я спре и бетонният саркофаг на Чернобил.

И тук идва кофтито. Сигурно всеки способен български творец се надява, че като надскочи тукашната гнилоч, ще го признаят зад граница. Обаче навън изненадата също не е приятна, усещал съм я в разговори и тя (без буквално това да са думите), звучи горе-долу така:

~Ама ти пишеш много странни неща (това поне го чувам и тук). Хората ги интересува войната, скръбта…

~ Ние сме нямали война, любезно пояснявам.

~Нямали сте война! Въобще? Сигурен ли си? Жалко! Е, напиши там нещо за вашата мъка – бавно, мазно, хората обичат да купуват такива неща. Ако не можеш, отиваме при югославяните или както там им се вика сега.

~Ами аз не пиша за балканската мъка, поне не в тоя смисъл, в който вие искате. Пиша за съвременните неща и проблеми, те ме интересуват.

~Аа, ами супер, много хубаво, хубаво пишеш. Добре, че и при вас има такива, дето… ги мислят тези неща.  Обаче не чувстваме в тях българското. Нали си българин, пиши за България, за мистиката, за душата …

~Те и комунистите така викаха на писателите, отговарям наум. Ама аз мисля за други неща …

~ Ти си мисли, не ти се пречи, ама никой не се интересува какво мислиш. Всъщност, да те питам, Балкани не е ли обидно? Не е ли по-добре да го наречем Югоизточна Европа.

~ Ами, като се събудя сутрин с водната чаша ракия и докато си чеша косматите гърди, срещу себе си какво ли виждам – Балкан ли, Югоизточна Европа ли? Знам ли? Забравих вече! Каквото кажете, това ще виждам, само дайте пари.

~ О, ще даваме, и още как! Радвай се, че има интерес към вас, от Бал … Югоизточна Европа. Сигурен ли си, че не си забравил, че сте имали някаква война там при вас? Нещо мъка, носталгия, магреализъм, туй-онуй. Мистичните балкански души, ала-бала. Траки, вампири, ванги, людмили, богомили, нестинари…

Та, прескочил си някак завистниците, чалгата и равнодушието и се блъскаш право в  новата Желязна завеса, която е много по-трудно да преминеш, защото е изградена от предразсъдъци. Тя тази завеса не е като предишната, дето ни скриваше нас от света. Тя по-скоро скрива Запада от света, защото заради предразсъдъците си техният свят се е наковал с всички тези нездравословни клишета, дето му пречат да мисли и да реши проблемите си. Та писателят трябва да си свърши работата като бори системата – не само нашата, но и тяхната.

Писателят едва ли ще пребори системата, поне не сам. Но утре ще дойде някой, ще прочете писателя, ще прочете и критиците му и ще помръдне света с още една крачка напред. И това ще дойде от отчаяното усилие на писателя да промени света. За повечето писатели това ще е непризнат труд, за други – признат повече от заслуженото.

Но и Бог не въздава пълна справедливост, който не е чел Стария завет, да прочете новините. Признанието е нещо, което писателят сам си създава. Сам, като Пушкин си издига неръкотворен паметник, гледа го, радва му се  и продължава напред. Може да е луд, но може и да е прав. Едва когато дръпнат завесата, ще се види дали зад нея наистина има паметник, или един озлобен, миришещ на лошо и гледащ налудничаво човек.

Този паметник обаче най-лесно се руши, когато позволиш да те тупат по рамото. От тупането се навеждаш. То трябва да убие писателската злоба, без която нищо не става. От тупането по рамото тръгва проказата, която разяжда ръката на писателя. И тази ръка почва да пише за балканската мъка или каквито и да е други, осигуряващи пенсийката простотии.

Всичко от Васил Георгиев в „Площад Славейков“