БАН – каква наука, какви пет лева?

Братовчед ми е учен. Завърши едно висше инженерно образование тук, след което замина на студентска бригада в Щатите. Там премина през всички познати сюжети – работа през нощта, спане при приятели или в колата, кандидатстване в университети. Завърши втори университет там, като междувременно започна да преподава по първата си специалност. Разбира се, ей така, като че между другото, направи и няколко магистратури по специалности, които като филолог ми е трудно пресъздам с цялото им име. Във всеки случай бяха все неща, които се занимават с електроника, цифри, компютри и математика и развиваха тези, свързани с бъдещето. Братовчед ми живееше близо до университета си, успя да си купи приятна малка къща и да заживее като истински американец учен. Прекарваше дните си в лабораториите и учебните зали, следобяд със студентите си подготвяше работата на поляната в кампуса, спортуваше редовно, четеше в библиотеката и където му падне – изобщо вдъхновено се развиваше.

И понеже някак нещата изглеждаха прекалено спокойни и подредени за неговата свободолюбива натура, и тъй като приключенията са другата му голяма страст, след двайсет години той взе, че се прибра в България. Направи го точно по същите причини, по които го правят и другите, които се завръщат – търсеше детския си семеен уют и вярваше, че в променена България от двайсет и първи век ще е по-смислено да бъде учен и да осъществява патентите си в гостоприемното й лоно на родина и търсеща признание в света държава. Кацна с американския си ентусиазъм и четиридесетте си години, напълно убеден, че оттук Европа е далеч по-близо и образованията му няма да останат ненужни. Представяше си как отваря малка фирма за някакви негови си неща, които ще се развиват тук и ще тръгват шеметно да жънат успех из света. Представяше си как преподава на българските студенти и им разказва всичко онова, което е написал в американските си книги. Представяше си още идиличното битие на истински учен, който след време прославя малката си страна и в замяна на това живее осигурен и отдаден на всичките си страсти към пътешествия, спортове и изкуство. Представяше си…

Първите три месеца минаха под знака на тези представи. Беше лято, българската действителност изглеждаше някак свежа, зелена и топла, а братовчед ми още го държеше американският ентусиазъм. Наесен му предложиха скъпоплатена работа в огромна фирма, само че трябваше да остави настрана науката и да се потопи в сухия свят на мениджмънта. Типично по американски, той прие това за предизвикателство и начин да се научи да продава онова, което иначе му се върти в главата. И така се впусна в новия си български бизнес живот. Трябваше да ходи на работа в миришеща на готвено бизнес сграда, да научава офисните клюки в асансьора, да се опитва да се вмести в играта „аз съм най-близък на шефа и той ме цени“. Средата го изуми, затова се опита да я избегне, като се отдаде изцяло и напълно на работата си. Тази отдаденост беше разтълкувана моментално от колегите му като форма на натегачество и прекалената му будност започна да ги дразни. Когато това отношение засегна затихналия служебен живот на шефовете му, мерникът му беше вдигнат. Година по-късно фирмата го принуди да напусне, а той го направи с чувство на лекота, защото мечтаеше да се върне в науката.

И тук дойде огромната разлика.

Защото братовчед ми е учен. Учен в България. Десетките му проекти за различни технически иновации се оказаха не толкова интересни за българския бизнес, който, като всичко в държавата, предпочита да внася чуждия успех и да печели от вече утвърдени в големия свят неща. Няколкото приятели, които обещаваха подкрепа, потънаха в личните си малки мениджърски постове и зачезнаха от хоризонта. Братовчед ми обаче не се предаде. Прие избора им като нормална реакция на мъже с много отговорности и тръгна да търси сам пътя си, следвайки американската си мечта. В българската действителност тя се оказа направо налудничава. Хората около него взеха да цъкат с език, че той е един мечтател, че си хаби усилията, че не може просто ей така безнаказано да си се занимава само с наука.

Скоро плановете на учения ми братовчед взеха да се променят, а мечтите му да се свиват. В търсене на своето адекватно място, една сутрин той се появи във фамилията с новината, че е назначен в БАН. Макар и прекарал по-голямата част от съзнателния си живот извън родината си, братовчед ми познава добре българския манталитет и реалност, така че титлата „учен от БАН“ далеч не го накара да се чувства нито поласкан, нито оценен. Но това, което завари в Академията на науките на България наистина го промени като човек. Няма да пресъздавам неговите лични впечатления, защото той изключително оскъдно и с мъка ги споделя. Няма обаче да спестя своите.

В БАН съм влизала два пъти в живота си. Първият път като ученичка, когато ни водиха там на посещение. Вторият път преди половин година, по работа. За всичките изминали трийсет години нищо не се беше променило. Вход с портиер в портиерна. Пред него – вестник и огромна тетрадка за деловодство, даже се учудих къде пък още ги произвеждат. Фикус. Знамена. Портрети на възрастни мъже и жени, учени. Цимент и мозайка. Червени пътеки с черни кантове, закачени с метални летви за стъпалата. В кабинетите може да се снимат филми с канцеларски сюжети от петдесетте. Бюра със скърцащи чекмеджета и пластмасово зелено платно отгоре. Шкаф за съхранение на документи със спускаща се надолу ролетна вратичка. Немощни саксии с мушкато, индрише и каланхое на перваза на прозореца. Пластмасово кошче за боклук под мивката в стаята, на която стои нацепен от постоянното изсъхване синкав сапун. В кабинетите почти не може да се намерят два еднакви и читави стола, какво остава за някаква друга интериорна единност и стил. Зад бюрата, като патрули около портрета на вожда, стоят изправени секции от соц време, в които грижливо вехне документация от четиридесет години насам, набор учебници от осемдесетте и телефонен указател на вътрешната администрация. В коридорите има пожарогасители, които със сигурност са прикючили кариерата си в ранните годни на демокрацията. По фоайетата има сетчета от холни гарнитури, претапицирани по няколко пъти в годините, все по-неуспешно и по-безвкусно, в обичаните канцеларски зелено и червено. Компютри има тук-там, от онези с мониторите с размер на руски цветен телевизор от седемдесетте. Иначе, както ми обясниха, учените са с лаптопи и си ги носят от къщи на работа. В кабинетите е вехто, но чисто, а цокълът – тази социалистическа проява на интериорна дизайнерска мисъл – все още е факт. Тук също така, като в истински музей на соца, има и телефони от пластмасовите, българско производство, в светлосиньо, червено или бежово. Те дори още работят и по тях от портиерната, счетоводството и личен състав се свързват със своите учени.

Учените от своя страна не прекарват много време тук. Идват един-два пъти в седмицата, за да позабършат праха от столовете си, да полеят цветята, ако леля Пепи, чистачката, не го е направила, и да се видят с някой и друг колега. В останалото време работят някакви други неща, повечето изобщо несвързани с науката. Заплатата на един такъв учен, с две докторски титли в различни области, патенти, книги и актуална преподавателска практика в Бъркли, е около 380 лв.

Каква наука, какви пет лева, както се казва…?

Всичко това ние си го знаем. Това обаче не означава, че рябва да не говорим за него. Защото точно тези институции като църквата, БАН, държавните ни университети и културни институти отразяват реалното състояние на българския интелект. Тяхна е задачата да поддържат хората, които следва да го развиват. Както знаем обаче, те просто им се подиграват. Светът там отдавна е спрял в тишината на соца и за нищо на света не желае да се размърда. Сигурно от страх да не загуби и малкото останал цокъл, портиер, пластмасов телефон или обиден лев заплата.

Преди години, скоро след развода си, реших да прекратя и църковния си брак. Оказа се, че това, което Бог е съчетал, човек спокойно може да разлъчи, стига да си плати таксата в администрацията. Самата църковна административна сграда досущ напомняше тази на БАН – със своите скърцащи бюра, фикуси, фотьойли и тътрузещи се из коридорите хора без работа. Тогава, след като трябваше да изчакам така важния оперативен срок от една седмица, за да се задвижи администрацията и да ме разведе църковно, се оказа, че да, разведена съм, ама с някой си Марио Векилски, вместо с този, за когото петнайсет години по-рано се бях венчала. За да оправят грешката, този път на Божиите служители им отне десет минути – колкото да сменят името на бившия съпруг в бланката и да разпечатат документа.

Та така и с науката ни. При цялата тази нищета и в битието, и в душата, няма как да имаме нито наука, нито дори мечта за нея. Можем само да си имаме цокли и фикуси.

А иначе братовчед ми вече си има обратен билет за Америка. И ние щастливо, и с усмивка на уста ще го изпратим по живо, по здраво.

Прощавай, БАН, ти не си заслужаваш умовете!