Банкси като съвременен Чарлс Дикенс

Дали Банкси е новият Чарлс Дикенс, се пита арт критикът Джонатан Джоунс в „Гардиън“, анализирайки най-новата му улична творба – видео с бездомник на пейка в Бирмингам, която изглежда като шейната на дядо Коледа с нарисуваните елени отзад на тухлената стена. Анонимният артист успява да обедини „веселото настроение“ с „истинското състрадание“ по начин, който би накарал викторианския автор на „Коледна песен“ да потрепери от удоволствие.

Последното произведение на Банкси успява да предизвика въображението, но същевременно е „триумфално вярно“, отбелязва Джоунс, и с право става популярно в социалните мрежи – качено преди ден в Инстаграм, видеото вече има над 3 млн. гледания и над милион харесвания.

Банкси заснема бездомника Райън, който се приготвя за сън на пейка на улицата. Той отпива от бутилка с вода и намества чувал под себе си като възглавница – за да бъде издигнат в сънищата си в небето от магическите елени. Във видеото звучи баладата „I’ll Be Home for Christmas“ („Ще си бъда у дома за Коледа“).

„Банкси отново стига до онова, което останалите артисти пропускат. Най-умното нещо в това произведение на изкуството с голямо сърце не е, че изобразява бездомните – пише Джоунс. – Като закача елените към празната пейка, той позволява на бездомните сами да представят себе си. Той не просто даде име на Райън във видеото, но и благодари на местните, които спонтанно му носеха гореща напитка, шоколадови блокчета и запалка по време на заснемането на краткото видео.“

Джоунс предполага, че вероятно не всеки, който използва тази пейка, е бездомен – което позволява на графита да придобие още значения. И това вече се случва, отбелязва той, защото някой анонимно е добавил червен нос на един от елените.

„Това е улично изкуство и е прекрасно – продължава критикът. – Но позволявайки на Райън и на други без дом да привлекат внимание към своята собствена реалност, Банкси избягва депресиращата тенденция изкуството да отвлича вниманието от тях, да отнеме тяхната идентичност, да се посвети на баналността или да експлоатира реалността за постигането на естетичен ефект.“

Точно такъв е случаят с много артисти, които макар и да имат добри намерения, не успяват да представят конкретни хора, а работят с опростени стереотипи. Разбира се, има и изключения, пише Джоунс, но при тях тежката реалност е превърната в развлечение за средните класи.

„Банкси брилянтно избягва това – заключава Джоунс. – Не е лесно да се представи бездомността в изкуството. Може би затова Анди Уорхол никога не го и прави, макар и да е артист, който истински се интересува от това. След като Уорхол умира, излезе новината, че обсебеният от знаменитостите артист често е помагал в кухните за бездомни хора в Ню Йорк.“

Католикът Уорхол е наследник на артистична традиция, в която бедните и бездомните се изобразяват с човечност и характер. Пример за това е „Мадона ди Лорето“ на Караваджо – Дева Мария стои пред двама коленичили просяци. През XVII в. В Испания няма голяма криза, която да остави хората на улицата, но все пак Веласкес и картината му „Продавачът на вода от Севиля“ представят мъжа на улицата едновременно като отчаян, но и достоен, докато върши своята скромна работа и оставя приноса си в обществото.

В католическите държави милостинята и благотворителността са били заложени в основата на религията, тъй като всеки е можел да изпадне в бедност и нужда, както се случва с Рембранд например, отбелязва критикът на „Гардиън“. А днес, казва Джоунс, има пропаст между хората с дом и онези, оставени навън:

„Коледното чудо на Банкси изгражда мост над това разделение и кани бездомните хора да го използват, а на съседите им да си общуват с тях. Това е емоционално произведение на изкуството с поглед, отправен към далечното бъдеще, и в същото време внимателно подбран подарък.“