Бар Изгрев. Из дневниците на Росен Марковски

Представяме ви откъс от романа „Бар Изгрев (из дневниците на Росен Марковски)“, който скоро ще бъде отпечатан от издателство „Скалино“. Книгата е писана от художника през лятото в бар „Изгрев“ на къмпинг Крапец.

1.

Пиех кафето си сутрин в най-спокойното, тихо, хладно и галещо с шума на каваците време. По шума на листата можеш да проследиш движението на вятъра със затворени очи. С отворени очи виждаш как листата показват белите си кореми в мексиканска вълна. За момент си представих мексиканска вълна, на която всички стават и си показват белите бирени шкембета. Не ми стана смешно. Нещо тук тоя хумор ми е чужд. Тъпо ми е да казвам глупави смешки. Сякаш тровя мястото и нарушавам спокойствието на всички. Предпочитах да се наслаждавам на вятъра и на моята самота, която вече бях прегърнал.

Времето тук течеше по вятъра. Ту утихне и времето спре, ту задуха и става шумно, толкова силно задухва със своите нови срещи, че ако не внимаваш, може да ти отвее главата по някое пиещо голям Джеймисън, босо, с пясък между пръстите и леки летни сандали на краката си момиче, качила ги, естествено, на пейката-люлка, завила ги с тънка, жълта, направена с много плат пола, обвила ръце около нея, пазейки я от палавия вятър, който все се опитва да я съблече.

След като на другия ден дойде пак, вятъра утихна и времето спря. Тогава времето измервах с музика. Идин албум, втори, трети. Този път дори не четеше. Просто седеше на пейката-люлка, пиеше кафе с мляко и свиваше от време на врема цигара. Тогава не разбирах защо хората правят това. Седят, гледат във нищото в поза чавка на камък на брега на морето, с глава обърната към вятъра, като ветропоказател. И на мен ми беше приятно да гледам срещу вятъра, както ми беше приятно да гледам как някое момиче, пиещо големия си Джеймисън, седи срещу мен. А аз – със загорялото си теме, моряшка фланелка и бели, къси панталони –  приличах толкова на местен, че имах чувството, че само ако си отворя устата, за да отпия глътка джин, тя ще каже „не, мерси“ и ще си тръгне завинаги. Но явно формулирах правилно въпроса си.

Рисувах я дълго. Не е това, за което си мислите. Дори не исках да знам името й. Просто използвах това,че седеше на пейката-люлка и я рисувах толкова съсредоточено, че дори се изнервях, че не мога да я нарисувам толкова красива, колкото беше. Гледах я бездушно. Все едно гледах анатомията на Бамес. А тя наистина беше като от анатомията на Бамес и когато погледнех някоя от фалангите на изящните й пръсти си казвах “Уау“. Като на английски, но не. Идваше ми отвътре, наистина. Накрая успях да направя, все пак, няколко добри скици, с които доказах, че наистина съм художник. Слагах скиците небрежно, една върху друга на пясъка в пясъчната част на бара, където седнал по турски я гледах от долу и работех съвсем професионално. Когато направих един-два сантиметра купчинка скици, забелязах как тя, с ъгъла на окото си хвърля небрежен поглед върху последната, която беше най-отгоре. Усмихнах се, че съм разбран правилно и професионализма ми мина.

След следващите три дни имах чувството, че е минала една седмица, а след една седмица имах чувството, че е минал един-единствен ден с много вечери и сутрини. Започнаха да се случват невероятни неща. От тия, дето могат да се случат само в края на лятото, когато плажовете опустяват и в баровете става тихо, а вечерите се намятат с одеала и се палят огньове. Тогава палех факла, която Деси, приятелката на доктора, ми завеща на тръгване. Палех я под тентата на моето ателие-бунгало, където слагах два малки, зелени шезлонга обърнати към морето – не, че морето се виждаше, но вятърът идваше от там – оня, дето го споменах, че времето върви по него и прави чудеса.

Между двата шезлонга имаше каменна плоча, която ползвах за масичка, на която слагах свещи и чаши с Блъди Мери и Мартини с маслини и лед. А Мартинито с лед много скоро те отвежда на плажа, който по това време е почти безлюден. Където софиянки, завити в ефирни шалове се топлят от водата на бурното море, която сега беше топла като забравена на слънце лимонада, но вятърът, който довеждаше септември, я превръщаше в изстудяваща завивка, а изсъхналите по кожата капки море я правеха приятно осолена, с бронзов цвят, но от онова оранжево, шоколадово, топло и меко бронзово, което ако наблюдаваш дълго, ти остават песъчинки по устните, а ти дори не искаш да ги махнеш. Ходиш си с тях и солта от морето и дори не искаш да се къпеш после. Чувстваш се по-чист от всякога. Чист от топлата вана, в която потапяш цялото си тяло, за да се скриеш от вятъра. Морето става топло и уютно. От ония, дето карат хората да се прегръщат във водата, да държат олекналите си тела в ръце, да потапят главите си във вълните, а след това да изплюват нагълтаната вода почти уста в уста, прехапвайки устните си, толкова леко и нежно, колкото морето ги беше направило сега.

Последният ден на Август. Все пак поредният ден на Август. Събудих се в девет. Бунгалото ми беше по-уютно от всякога. Имаше разхвърлени дрехи. Миришеше на тютюн и водорасли. На нощното ми шкафче, направено от каменна плоча, имаше протекли догорели свещи. В главата ми изплува спомен, нещо като да разрежеш портокал и да изстискаш двете му половини в устата си едновременно. Перфектната ми самота беше сериозно нарушена. Последната нощ на август беше студена. На мене ми беше топло. И точка.

Вече ми беше все едно. Края на лятото се превърна във филм. Ама такъв, дето като го гледаш си казваш, стига, стигаа, измислени и нагласени истории и гледаш, за да видиш докъде може да стигне фантазията на сценариста. Истината е, че се случваха такива неща, които мозъкът ми не можеше да роди и в най-смелите фантазии. Някои от тях виждах само аз, защото бях станал по-съзерцателен, а други видях само аз, защото никой не можеше да види. Естествено, за тях няма да напиша нищо.

2.

Един ден Люси и Ника докараха от автогарата в Шабла Александра. Младо, даже малко момиче с черни дрехи и бяла кожа. После я рисувах. Тя ми благодереше, забележете, че я забавлявам. Стана ми смешно, весело. Сякаш си беше намислила да ми го каже, докато е обличала черната поотворена, избрана за целта, рокля. Навърташе се няколко дни край бара, а когато се приближих на по-малко от три метра до нея, тя затваряше книгата си и заставаше в скучаеща, но блажено усмихната поза, готова с интерес да чуе и да приеме за вселенски значима истина всяка дума, която излиза от устата ми. Затова, когато в главата си нямах нищо вселенско за казване на момиче като Александра, просто я заобикалях на повече от три метра. Така тя за три дни прочете романа, като последните странички беше оставила за автобуса, с който една вечер, след като ме прегърна синовно, си тръгна. С Александра станахме приятели. После и във Фейсбук, където в лично съобщение тя написа “Няма рана без юнак“. Чудех се как това момиче е усетило тържественото величие на моята перфектна самота.

Ника и Люси

3.

През деня барът беше пълен с румънци. Английския, дори и моя „so, so“ стана официален език на бара. Румънците по цял ден пиеха кафе и бира, лежаха по пейките и четяха книжки. Един път, полусънен се зачудих как четат като не знаят български, но веднага се сетих колко съм тъп и си сипах една супа. Супата, която Люси беше направила предната вечер. Без да я топля, гребнах една лъжица от купата и я разлях в устата си. Супата беше нежна. Нещо като крем-супа, но с малки парчета картофи, моркови и други зеленчуци. Седях в, как да го кажа, беседката или по-точно помещението за рекреация на персонала с купичка и лъжица в ръце и унесен в удоволствието от вкуса й, загледан в нищото, с празен поглед проследявах как животворната студена супа изпълваше празния ми скърцащ стомах и обливаше като с жива вода поотровените, пресъхнали от поетия през последната вечер алкохол, власинки.

После усетих, че диванът, на който седя, е леко влажен от дъжда, който беше преръсил предния ден. Всъщност това не беше диван, а седалка от диван, а помещението за рекреация на персонала не беше помещение, а навес, проектиран от Йонко, чиято хидроинженерна проектантска мисъл подразни сериозно моите екстериор-дизайнерски разбирания за навес, който на практика не пазеше нито от дъжд, нито от слънце в следобедните часове. Много скоро разбрах, че моето мнение няма абсолютно никакво значение, защото навеса се превърна в най-посещаваното след бара място в целия къмпинг. Продължавах да седя на мокрия диван и след като изядох супата на Люси, загледан в един оранжево-розов шал, намерен наблизо, който завързах на една от гредите на навеса. Под навеса лежаха хора, когато вятърът и времето спираха. Мястото, където немалко двойки с нежни движения и блаженство в погледа ядяха приготвена от тях храна, а после дълго оставаха неподвижни, загледани един в друг.

4.

Имах време за всичко. И все пак имах дневен план с удоволствия, желания, които трябваше да задоволя. Под бялата тента, която опънах пред бунгалото, си беше моето ателие. Светло, слънчево, с гледка към морето и с кол, повдигащ центъра на тентата, наречен не без основание от моя приятел Ника „колцентър“.

Времето тръгна бързо. Дните се затъркаляха. Незнаех от колко дни съм тук, но имах чувството, че съм тук от месеци. Работех сутрин на бара със замах. Разнасях чаши и обслужвах румънците. Изобщо не ми пукаше кои са, защото се забавлявах.

В краката ми все се оплинаше Пердикан. Малкото игриво и сладко котенце, обитаващо бара. Пердикан проследяваше походката ми и се хвърляше ту на единия, ту на другия крак.

Люси и Пердикан

Не обичах в последно време котките, защото се надуват повече от мен, но Пердикан ме промени. Най вече заради онази сутрин, когато след един шумен и многолюден концерт, едното око на малкото коте беше толкова подуто и затворено, че изобщо не се виждаше. Попитах доктора, който работеше на бара, какво му е на окото на Пердикан и представете си отговора на доктора беше, че окото му го няма. Онемях. Казах си – проклет да е изродът, които го е направил. За секунди намразих всичките пиянски и шумни купони, лумпените, че и звездите, които ги събират и пренасят в транс. Може и случайно да е станало, но Пердикан радваше всички на бара и в къмпинга с невероятните игри, които измисляше и с които се забавляваше. Той беше най-изобретателното коте, което можеше от най-невероятни неща да създаде сложна и дълга игра и да променя идеите си в движение. Никога не повтаряше щуравите си игри и често заспиваше на бара, върху не знам как попаднала между бутилките с алкохола възглавница. Всъщност, той и когато спеше го правеше в най-невероятни пози. Пердикан беше атракцията на бара и всички го гледаха с часове. А аз сега не смеех да го погледна, за да не го натъжа. Просто, за да не виждам нещастието му. Дори не го погалих. Гледах в земята. Сега веселият игрив Пердикан стоеше на стълбите на бара в най-класическата котешка поза, легнал по корем със свити на топка предни лапи, с вдигната срещу вятъра глава, гледащ със здравото си око някъде там, напред, надалеч. Приличаше на старец. Сякаш животът му беше минал в една-единствена нощ, гледаше в морето и чакаше края си. Казах на Люси и Ника. Те зарязаха работата си и с бавни крачки тръгнаха към него. Като че ли да му поднесат съчувствия.

Спомням си Ника. Рисуваше малко зелено платно. Спомням си как четката му застина и как дълго стоя със зелената си боя надвесена над платното, което Ника вече не виждаше. Погледът му минаваше през него и отиваше някъде далеч. Най-умното нещо, което можах да кажа, беше „ебаси, гадост“. Ника се обърна към мен с укорен поглед и каза “е, това можеше да не го казваш“. „Ебаси, гадост“, помислих си аз и запалих цигара под парещото, обедно слънце, без да направя усилие да се преместя на сянка. Нито облаче, нито вятър. Един от най-горещите дни в годината. И следващият ден беше такъв, но отока на окото на Пердикан поспадна и през малката цепка се видя окото му. Там си беше.

„Всичко е добре, когато свърши“ помислих си и си отворих бира на бара.

В къмпинга ставаше все по-тихо, на бара също. Оказа се вярно, че това са най-хубавите дни на лятото.

5.

Боклукджийският камион дойде да прибере последния за сезона боклук. Трима бараби го нахвърляха безчувствено в отворената уста на мелницата. Хвърлях и аз. Чувах шум от трошащи се бутилки, пластмасови играчки и скърцащи чинийки от цацата на Благо. Сетих се, че хората се познават по боклука, който оставят след себе си, но каквито и да бяха те, хората, боклукът си отиваше и заличаваше следите от тяхното пребиваване тук.