Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Баща на народа, палач на нацията

Реджеп Тайип Ердоган вече не иска да бъде просто президент на Република Турция. Той иска да бъде новият Баща на турците. Но прилича ли на Ататюрк?

Ататюрк не е газия, „борец за вярата”, той е герой на модерността. А Реджеп Ердоган, за разлика от него, вместо начело на армии, е основател на партия. Вместо за „щастието на нацията”, той говори за „семейството и религията”.  - Баща на народа, палач на нацията

Ататюрк не е газия, „борец за вярата”, той е герой на модерността. А Реджеп Ердоган, за разлика от него, вместо начело на армии, е основател на партия. Вместо за „щастието на нацията”, той говори за „семейството и религията”.

Мустафа Кемал (1881-1938) е нещо като модел на личност от ХХ в. У него вече го няма романтичният облик на герой от предишното щастливо столетие, той е син на по-сурови, но не по-малко вгледани в бъдещето времена. Принадлежи на съвременността заедно с Франко и Мусолини, но и заедно с Екзюпери, Мороа и Лорка.

През 1934-а благодарната нация нарича своя първи президент Ататюрк, Баща на турците. Почетното име звучи като титлата атабег, Баща на владетеля, носена от властните регенти на понякога немощните селджукски принцове от епохата на Кръстоносните походи, преди в Анадола да се надигне династията на Осман. Сякаш със самото име Ататюрк завършва дългия развод с древната тюркска монархическа традиция: той не само премахва султанската власт, но и не я приема за себе си. Не е нито емир, нито султан, нито хан. Отказва да бъде и халиф.

Този офицер от последното поколение възпитаници на османската армия адаптира на турска почва политическите жестове на Октавиан Август и младия Наполеон: държи се като съвършен републиканец и модернизатор, човек на прогреса. Личният му авторитет се родее с този на генерал Вашингтон или на Луций Юний Брут, а не с наследственото достойнство на владетелските претенции. Да бъдеш падишах не е нещо особено, но да си основател на нова република и да я предадеш на националния ѝ елит, а не на собственото си семейство – това е нещо ново за ориенталския свят, от който Кемал иска на всяка цена да се откъсне. Вдъхновението му е във френския революционен опит.

Серия разочарования от последното нещастно десетилетие на Османската държава и собствените му усилия по фронтовете във  Войната за независимост на нова Турция му създават ореола на нещо като наследник на младите революционни генерали, защитавали Франция век по-рано. Светски мъж, човек на униформата и чашката, Ататюрк е убеден и последователен атеист, който ту говори с присмех за исляма, ту критично препоръчва морално „издигане” на тази религия, която сам не следва и за която смята, че би била по-удобна като дискретно вътрешно преживяване, а не като остаряло политическо учение начело с халиф.

Кемал Ататюрк е убеден и последователен атеист, който ту говори с присмех за исляма, ту критично препоръчва морално „издигане” на тази религия, която сам не следва.

Кемал Ататюрк е убеден и последователен атеист, който ту говори с присмех за исляма, ту критично препоръчва морално „издигане” на тази религия, която сам не следва.

Ататюрк не е газия, „борец за вярата”, той е герой на модерността. Неговата епоха внася огромен брой френски думи и самата латиница в турския език. Той иска равноправие за жените и пълноценното им включване в обществения живот. Същевременно (отново под френско влияние) за него всички в Турция ще бъдат турци. Това хвърля донякъде мрачна сянка върху образа му, но никой никога не е казвал, че модерността, секуларността и републиканизмът съответстват на днешните ни очаквания за демокрация и право на самоопределение. Модерността има и своето сурово, догматично лице. То много напомня на лицето на самия Ататюрк, когато то не е смекчено от отблясъците на кристалната чаша за коняк. Ако секуларната република може да бъде привлекателна и по някакъв начин да внушава силни емоции (може би вдъхновени от препрочитане на Тукидид, Цицерон, Тит Ливий и Виктор Юго), то най-забележителният ѝ шампион през ХХ в. ще бъде именно Мустафа Кемал Ататюрк.

За разлика от него, Реджеп Ердоган (1954) не е военен и изпитва недоверие към армията. Всъщност най-авторитарният водач на съвременна Турция е политик от кариерата, доскоро умерен мюсюлманин, социален консерватор и икономически либерал, тоест в САЩ, във Великобритания или в Германия би бил описан като християн-демократ и дясноцентрист: едно почтено присъствие, същински Франсис Ъркарт, обикновен тори и партиен функционер. Много добре като за политик, той има и кратък престой в затвора (докато младият Кемал се е опитвал да избягва това неудобство, свързано с отдалеченост от ценните за него контакти с въоръжените сили).

Вместо начело на армии, той е основател на партия. Вместо за „щастието на нацията”, той говори за „семейството и религията”. Не е привърженик на публичната роля на жените. Последователно граждански активист, кмет на Истанбул (при това много практичен и достъпен), политически затворник, партиен деец, министър-председател и президент, Ердоган първоначално изглеждаше като любимите на западния парламентарен естаблишмънт уморени герои. Този застаряващ мъж с цивилна биография успя да заблуди света. Но на 62-годишна възраст той се превърна в анти-Ататюрк, в ориенталски деспот. Все още говори за „република” и „демокрация”, но всъщност има предвид империя и всеобща популярност.

Реджеп Ердоган със съпругата си Емине, винаги с покрита коса на публични места. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Реджеп Ердоган със съпругата си Емине, винаги с покрита коса на публични места. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Световната преса го нарича султан. Той постоянно изтъква принадлежността си към традиционния сунитски ислям и ако е взел нещо от Кемал, то е силното чувство за принадлежност към турската нация. Под властта на Ердоган ислямът и национализмът се превърнаха в едно цяло – може би донякъде и под непряко руско влияние, защото на север от Черно море режимът също усвои урока на смесването на религията с политиката. Същевременно обаче лишеният от харизма Ердоган не можеше нито сам да се превърне в проповедник, нито да търпи конкуренцията на своя ментор, духовника Фетхуллах Гюлен – и затова се отърва от него през 2013-а.

Гюлен имаше щастието да се измъкне жив (поне засега), подобно на Троцки от Съветския съюз. Ето защо в момента Ердоган не успява да съчетае докрай образа на национален водач и религиозна фигура. Кемал може и по нещо да напомня Наместника Мардил, но Ердоган не прилича на Муад’Диб, ако можем да прибегнем до литературно сравнение. Ердоган се върна към средновековния език: той говори за „дар Божи” и за „плащане на скъпа цена”, за „предатели”, „угнетители” и „смутители”. Всъщност пред нас стои не атабег и не селджукски емир, а съвременен аналог на издигнал се цивилен византийски сановник, боящ се за властта и живота си. В чисто източен дух, той е готов да премине през море от кръв, за да ги съхрани.

Какво следва? Възможно ли е сакото да бъде заместено с кафтан? Защото за нас годината може и да е 2016-а, но според ислямския календар по Хиджра е едва 1394-а…


Още по темата: РЕПРЕСИИ В ТУРЦИЯ

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах