Бащите нямат почивен ден

Имаме ли почивен ден и как се възстановяваме от напрежението? Какви са ни отговорностите в съвременното семейство и дали сме на висотата да сме добри родители? Героичното или мирното е по-драматично и по-трудно в живота?

„Събота” на Иън Макюън е постмодерен роман за семейството и за отношенията между различните поколения в началото на 21 век, за трудностите и изпитанията, които ни връхлитат изневиделица и как домът се оказва незащитен двор, отворен за вихрите на времето, с неговите дестабилизиращи обществени и морални явления. Текстът е психологически, богат е на дълбоки навлизания в душата на съвременния баща и за трудните извивки, които понякога се изисква да направим, за да останем достойни и истински хора в епохата ни.

Английското семейство от центъра на Лондон е в състав: Хенри-баща, успешен лекар по мозъчно-черепна хирургия, Розалинд-майка, адвокат в печатно издание, Тио-син, музикант, китарист, солист, Дейзи-дъщеря, поетеса, и Джон Граматикъс-дядо, национален поет. Това са интелектуалци, хора на духовното, на просперитета, а около тях площадът и улиците се тресат от национална многохилядна стачка за и против участието във войната в Ирак.

Текстът е в богатите европейски традиции на Толстой, Достоевски, Чехов, Ибсен, Томас Ман, Дикенс, Текери, на умело навлизане в случващото се вън и вътре в човешката душа и съзнание в рамките на едно денонощие по време на съботния ден. Това е времето, когато е добре всички да си починат, да се радват на семейния празник, на подготвяното разтопяване на ледовете между двамата творци на словото – дядото и внучката.

Оригиналното е в избора на разказвача, на главния герой, а това е бащата, мъж на 48 години, ръководител на отделение по специализирана хирургия, прагматик, с натрупан житейски опит, с богата система от дейности дори и в почивния ден. Мъж на реда, взискателността, позитивен характер. През неговия поток на съзнанието протичат следващите действия от трагедията, която за миг придобива мащабите на Шекспировата сгъстеност и драматизъм.

Много са събитията, които преминават от ранните до късните часове на родителя – от отвлечения самолет през митинга на хилядите по улиците, за да се стигне до първата среща с групата на Бакстър – дребни, добре организирани хулигани. След уличното произшествие, счупеното огледало и поостърганата боя, е разправията на Хенри с трима мъже. Опитният специалист открива видимото заболяване на водача и с няколко аргумента назовава симптомите на болестта. Двамата придружители оставят главатаря самотен и унизен, а лекарят напуска мястото с гордото самочувствие на победител.

Има поредица от нови случки и ситуации, традиционно гостуване на бащата при майка си Лили, която е в старчески дом, пазарене и подготовката за празничната вечеря…

Умело изчистеният сюжет устремно ни води към кулминацията, както в късите разкази на Чехов, Алфонс Доде и Елин Пелин. Всички са у дома – пристигат последователно Дейзи от Париж и след участие в митинга, Том от репетицията на новото музикално парче, Джон Граматикъс от семейния замък във Франция, а последна след дългия ден идва Розалинд, но с нея са и двамата мъже – Бакстър и младежът с дългата плитка.

Текстът е изграден върху принципа на кинематографичността, близка камера следи лицата, действията, трепването на всеки мускул на лицето, а художественото време е сгъстено като в древногръцка трагедия. Похитителите са водени от амбицията за отмъщение и унизяване на самодоволния доктор пред лицата на обичаните и обичащите го в семейството. Ножът на Бакстър е на врата на съпругата, вече има рана, тече кръв, дъщерята е морално смазана, защото е накарана да се съблече гола пред всички, а вероятно и ще бъде изнасилена, както е очаквано да стане в сцената в романа „Под игото” във воденицата с малката Марийка.
Расте напрежението, опасността е реална, няма спасение и изход, но след мелето главорезът полита от стълбите и е в хирургията, а Хенри му прави сложна операция.

Това е психологически натоварен текст с верни наблюдения над съзнанието и подсъзнанието на съвременния човек, над опасностите от насилието в постмодерния ни живот. Той е и урок по толерантност, но още е за вината на Хенри, защото в гордостта си можем да нагрубим, да се надсмеем над другия, а след това вече не можем да върнем времето и заплашваме живота на любимите си хора.

Оригиналното при Макюън е в новаторското изтегляне на сюжетната нишка към моралното, към пространствата на съзнанието, към въпросите за вината. Съвременното технологично общество бързо задоволява материалните потребности, но чистотата на съзнанието предполага да няма „почивен ден” от безразличие и нечуваемост в отношенията ни с другите. Към този ракурс ни повежда навремето класикът Иван Вазов с разказа „Пейзаж”, което доказва, че народният поет е духовен колос в съкровищницата ни.