Бавният роман на Вирджиния Улф

Ще остарее ли някога онова Общество, за което пишат големите британски автори вече двеста години? Продължаваме да четем за чая и разговорите на хора, отдалечени от нас на хиляди километри и сякаш нямащи нищо общо с реалността. Одисей и Гилгамеш изглеждат по-осезаеми от безплътните, загрижени за тона на гласа си и потенциалната „враждебност” на събеседника мъже и жени на Вирджиния Улф. Някои по-темпераментни хора биха могли дори да запокитят книгата през цялата стая.

Но силата на Улф е в малките неща. Наистина продължаваме да четем и не, Обществото не остарява. Удоволствие е да се опитаме да разберем контекста (и подтекста) на безкрайните разговори в холовете, пълни с реликви от никога несъществували офицери, художници и поети. Бастунът на д-р, д-р… да речем, Хофингпотълтън, перото, с което е писана „Ода за етруската гробница” на Хенри Суилингс и тежките завеси, спиращи както лондонската мъгла, така и златните лъчи на следобеда, са неудържимо привлекателни.

В това има нещо малко изкуствено, разбира се. Страстите, разиграващи се сред такъв реквизит, сякаш могат да бъдат само дребни, почти невинни. Гневът винаги се свежда до учтиво признание на нещо непростимо – но през зъби, за да не чуе прислугата. Човек очаква повече от авторката на „Орландо” и „Собствена стая”, но в „Нощ и ден” Вирджиния Улф е тихо напрегната като тетива, върху която още не е поставена стрела.

Романът, разбира се, е прекрасно написан. Стилът дърпа читателя навътре в книгата, дори и ако на този читател му се е искал повече въздух, повече пространство и действие. Българският превод на Иглика Василева е добър, но за жалост не е редактиран.

Животът на полуаристократичните, добре образовани и благовъзпитани едуардианци сякаш всеки момент ще избухне в нещо неочаквано – но това не се случва. Това е съвсем поносимо, даже приятно съществуване, а неговите малки условности не водят до желание да се обесиш. Колкото и да обича руската класическа литература, Вирджиния Улф си остава англичанка до мозъка на костите – дори в сарказма и бунта си, тя е доста изискана. Отива й. Може би емоционалните крайности изискват средиземноморска, келтска или славянска кръв. Когато страдат, героите на Улф мълчат. Това някак напомня за Андре Мороа и неговите литгературни спомени от едновремешните англичани.

Такъри би се задушил в „Нощ и ден”, защото би искал да превърне Катарин Хилбъри в Беки Шарп. Ние обаче можем да се отдадем на този дискретно тревожен роман.

Единственият въпрос, който може да направи четенето му по-трудно, е: как ли са го приели младите мъже, завръщащи се от траншеите на Първата световна война? „Нощ и ден” е завършена в края на 1918-а, по времето на примирието и капитулацията на Германия. Очарованието и чувствата в тази книга вероятно са били напълно изгубени за хора, преживели чистия ужас на Сома и Вердюн. Светът е бил един, когато Улф е започвала романа си, и съвсем друг – когато е слагала последната точка.

„Нощ и ден” от Вирджиния Улф е издание на „Колибри”.