Lora&Sion Paganini Baner

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

„Бдителните граждани“ в СССР, или типология на доносника

Доносникът държал да подчертае, че говори не от свое име, а от името на недоволна група, представя се за „глас на обществото”

Този портрет на обущар, който прилича на Сталин, води до 5-годишна присъда за автора му Виктор Зирянов. - „Бдителните граждани“ в СССР, или типология на доносника

Този портрет на обущар, който прилича на Сталин, води до 5-годишна присъда за автора му Виктор Зирянов.

Русия днес сякаш осмисля миналото си от началото на ХХ век, като го преживява отново. Сталинистките методи са възстановени, при това с демонстративен отказ от преструвки – Сталин е почти герой в съзнанието на обикновените хора, но и на руските власти. А една от най-характерните черти на всяка тоталитарна и авторитарна държава е изправянето на хората едни срещу други, превръщането им в съучастници на престъпленията на властите.

Изданието „Новая газета – Европа“, което е забранено в Русия, припомня историята с аналогии от днешния ден в материала на изследователя на сталинизма Денис Скопин. Той разглежда типологията на съветските доноси – кой срещу кого и защо ги е писал.

Скопин уточнява, че доносите в сталинска Русия не били анонимни в по-голямата си част, но обикновено доносникът държал да подчертае, че говори не от свое име, а от името на недоволна група, представя се за „глас на обществото“.

Сталин, според историка, поощрявал и един специален вид доноси – обикновени граждани срещу чиновниците. Така доносничеството било използвано в апаратната игра срещу местните елити, ако те надигнели глава. Разказва случай за „аспирантката“, член на КПСС Полина Николаенко от Киев, който се смята за един от най-емблематичните и често е даван за пример. Николаенко била назначена на ниска длъжност в малък музей. Първото, с което започнала да се занимава, е да пише доноси срещу началниците си. В опит да се отърват от нея, те я изпращат да учи аспирантура в Асоциацията на научно-изследователските марксистко-ленински институти. Там ситуацията с доносите се повтаря. Дори Никита Хрушчов описва случая в своите мемоари, защото е бил изпратен лично да говори с Николаенко. Самата тя украинка, в писанията ѝ всички украинци били „националисти и петлюровци“ още през 30-те години на миналия век. Партийното ръководство в института се опитало да се противопостави на активистката, дори я изключили от партията. Но делото на Николаенко стига лично до Сталин, който в речта си пред ЦК на КПСС през 1937 г. я споменава като „бдителен гражданин”, „малък човек“, „редови член на партията“, в който трябва да се вслушват от партийното ръководство в региона. Всъщност доносницата Николаенко е имала тежко психическо заболяване.

Денис Скопин е категоричен – една от причините за доносничеството била шпиономанията, насаждана „отгоре“. Непрекъснато се говорело за „скрити врагове“. Тази непрестанна пропаганда въздействала особено силно върху децата. В предвоенния СССР била особено популярна песента „Кафявото копче“ по стихове на Евгений Долматовски. В нея се разказвало за пионери, които намерили на пътя чуждестранно копче и съобщили за подозрителния предмет на властите. Така бил заловен диверсант.

Децата се стремели да подражават на подобен „героизъм“. Скопин посочва извадки от мемоарите на писателката Ефросиния Керсновска, арестувана като „помешчица“ и прекарала много години в ГУЛАГ. Тя разказва как по време на пътуване из Грузия преди да я арестуват, срещнала момиченце на десетина години и го помолила да ѝ даде вода. Бдителната пионерка обещала да донесе мляко, но хукнала към милицията, за да съобщи за подозрителната непозната. Керсновска си спомня отвращението, което изпитала, когато по-късно прочела във вестника възторжена дописка за „подвига“ на момиченцето. Керсновска разказва още за съседите си в комуналката – хора, на които е помагала много и безкористно – които по нареждане на органите вадели писмата до майка ѝ от пощенската кутия и ги носели в НКВД.

Шансът да станеш доносник зависел и от професията. Най-често за лоялността следели педагозите – преподавателите в училищата и университетите. Интересното е, че този феномен се проявява и днес – най-много доноси за „дискредитация на армията“ в момента постъпват от учители, твърдят журналистите от „Новая газета“, като разказват история за директорка от руско училище, която извикала полиция заради панделки в плитките на една от ученичките ѝ – сторило ѝ се, че са жълти и сини като украинското знаме. Започнало разследване, за което повикали дори фризьорката, а тя трябвало да докаже, че цветът на панделките е тревист, а не жълт.

През април 1934 г. двайсетгодишният преподавател по география от Свердловск Зирянов решил да нарисува портрет на свой познат, обущар пияница. Но за съжаление портретът много приличал на Сталин пред бутилка водка и оглозгани кости от сельодка. Зирянов показал портрета на няколко свои колеги. Слухът за „гаврата“ с вожда стигнал до партийното ръководство, което заповядало на една отрядна председателка на пионерска възраст да открадне портрета от колибата, където живеел Зирянов. Пионерката изпълнила поръчението и била много горда с това. В крайна сметка преподавателят по география бил осъден на 5 години лишаване от свобода.

Денис Скопин уточнява, че описаните примери са за доноси „без личен интерес“, подтикнати от чувство за граждански дълг. Но често имало доносници, които преследвали лични мотиви. Например човекът пишел до милицията, защото бил обиден, и добавял политическо обвинение, за да докаже, че обвиняемият заслужава наказание.

Прословутият донос на Павлик Морозов е точно от този тип, уточнява Скопин – той е бил използван за разчистване на лични сметки вътре в семейството. Властите обаче се опитват да превърнат Морозов в герой. Този донос е възпяван в стихове от Сергей Михалков, бащата на Никита Михалков. Но така или иначе отношението на хората към този „герой“ от пантеона на комунистическите псевдогерои остава иронично.

Всъщност доносничеството срещу роднини било рядкост в СССР по много прагматична причина. Клеймото „враг на народа“ засягало цялото семейство.
Сред честите причини за доноси била завистта. На много от дребните доносници, „малки хора“, им доставял удоволствие фактът, че можели да диктуват съдбата на по-успелите. Причина за доноса често ставало кариерното развитие или професионалното съперничество. Имало донос срещу Пьотр Капица, например, който изкарал стаж в Кеймбридж в началото на 30-те години на миналия век и бил обявен за неблагонадежден. Доносникът бил млад комунист-математик от Московския университет, който обвинил Капица, че е оглавил „прозападна клика“ физици и е получил неправомерно финансиране за проектите си.

Властите наказвали за случаите, в които свидетели не разказвали за нещата, които са видели или чули. Един подпийнал съветски чиновник имал неблагоразумието в присъствието на няколко колеги да се изкаже позитивно за Лев Троцки. Един от свидетелите решил да напише донос само от страх, че ако някой друг го напише, той ще бъде наказан за „не-доносничество“.

Доносничеството се разглеждало като морален дълг, заключава Денис Скопин. Гражданите били длъжни да доносничат дори и срещу самите себе си, особено ако техен роднина е бил арестуван като враг на народа. В противен случай гражданинът можел да бъде изключен от партията или комсомола, което ограничавало всички негови възможности за развитие. Това включвало и популярния в сталинските времена жанр „самокритика“ – едновременно донос срещу себе си и мярка за себесъхранение. Саомокритиката помагала да се смекчат обвинения, дошли отвън, защото обвиняемият демонстрирал разкаяние.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg