Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Смъртта не им отива

Жалба за Принс и Дейвид Боуи, които показаха, че няма само един правилен начин да бъдеш мъж

Смъртта на Принс изненада много хора, защото смъртността изглеждаше като дреха, която не му подхожда - далеч по би му отивало да се възнесе, отколкото да умре. - Смъртта не им отива

Смъртта на Принс изненада много хора, защото смъртността изглеждаше като дреха, която не му подхожда - далеч по би му отивало да се възнесе, отколкото да умре.

Когато се появи новината, че Принс е починал в дома си в Минесота на 56, тръгна рефренът, че това е последната жестокост на 2016-а, която изглежда доста безмилостна вече четвърти месец.

Но ако загубата на мнозина от културата изглежда като катастрофа за едно поколение, то смъртта на Принс и Дейвид Боуи е по-специфично бедствие. Живеем във време, когато американската политика е превзета от джендър паника – от менструалните „тревоги“ на Доналд Тръмп до враждебните реакции към правата на транссексуалните. А сега изгубихме двама души, които притежаваха една доста буйна представа за това какво е да бъдеш мъж и не се притесняваха да живеят според тази концепция десетилетия, когато това беше много по-малко безопасно от днес.

И двамата – и Принс, и Боуи – често изглеждаха повече от хора. Боуи беше вечно млад вампир в „Гладът“, човешко преображение на извънземно същество като Зиги Стардъст, рокзвезда във „Възходът и падението на Зиги Стардъст и паяците от Марс“. Принс изостави езика и възприе онова, което стана известно като „символ на любовта“ за свой псевдоним. И смъртта му изненада много хора, защото смъртността изглеждаше като дреха, която не му подхожда – далеч по би му отивало да се възнесе, отколкото да умре.

Но ако обичайните представи за полова принадлежност бяха само едно от нещата, които не ограничаваха Боуи и Принс, тяхната специфичност в тази категория е все още особено значима част от тяхното наследство. Дрехите, които носеха върху слабите тела, в които живееха, начинът, по който се позиционираха в своята музика и изкуство, техните връзки с ЛГБТ общностите и чрез толкова много други отношения Принс и Боуи бяха живите доказателства, че няма единствен начин, че няма правилен начин за една личност да се облича, да се движи, да определя ценностите си, да избира кого да обича или къде да застане в една връзка.

И тази трансцеденталност, това пресичане на граници не се отнася само до онова, което Принс и Боуи направиха всеки в своя живот. Те се отнасят за това, което двамата накараха останалите хора да искат да им направят. Мик Джагър може да е имал връзка с Дейвид Боуи, но всеки искаше да бъде с Принс – дори когато не му се искаше да иска.

Критикът Хилтън Алс започна своето есе за Принс в „Харпърс“ от 2012-а с припомняне на едно комедийно шоу, в което Джейми Фокс говори за сексуалната паника, която певецът предизвиква. Фокс разказва как се е озовал зад кулисите на концерт на Принс, взирал се е в очите му и се е опитвал да осъзнае собствената си реакция. Първо отрича, че Принс го е превърнал в гей, а след това настоява, че ако някога имат сексуален контакт, Фокс ще бъде активният партньор.

Усещаме нотки на иронично съжаление в есето на Алс за решенията, които Принс е взел, за да стане известен, както и за онези, след като е станал известен; за жертвата на „момичето, което Принс беше, преди да престане на бъде момиче – скандално и взискателно“. Но дори когато музикантът стъпи на по-големи мейнстрийм сцени, неговото присъствие си остана радикално.

Вярно е, че през последните години изпълненията в полувремето на „Супербоул“ често ставаха повод за жените да изпъкнат над мъжете в шоубизнеса: дръзките ходове на Мадона в една променяща се култура, шокиращата самокоронация на Кейти Пери, преходът на Бионсе от триото „Дестинис Чайлд“ в самостоятелна бойна единица. Но ако тези изпълнения са доказателства, че и жените, и мъжете могат да бъдат изключително силни в своите собствени сфери, появата на Принс през 2007-а бе аргумент, че дори в това спортно богослужение „Супербоул“, посветено на традиционната мъжественост, е възможно да съществуват далеч повече начини за един мъж да владее нацията.

57 е ужасно рано за който и да е да си отиде. Особено за Принс. Той никога не ни напомни, че остарява, опитвайки се да изглежда млад. Отиде си, преди да можем да получим от него всичко, което ни беше предложил. Но ние продължаваме пътуването в странния и по-красив свят, в който изглежда той живееше десетилетия преди останалите от нас да акостираме в него.


Бел. ред. – публикуваме текста със съкращения.

 

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах