Белене, което не успя да убие свободния човек

Знаех, че ще трябва да прочета тази книга. Историята на комунистическите лагери или „трудово-възпитателни общежития“ е една от най-важните страни на режима – далеч повече от всички приказки за почивки, салами и бригади. Но това още не значеше, че изследването на Борислав Скочев ще е интересно. Самият респектиращ обем от над 900 страници внушава, че извършената работа е сериозна и информацията ще бъде изобилна. Информацията обаче още не носи усещане за реалност. Не знаех дали ще изпитам състрадание сред цифрите и данните.

Изпитах го. Книгата не е писана, за да вълнува, а за да изложи факти – и точно с това успява да стигне до читателя. Това е строго историческо и документално изследване, в него няма предположения, а само огромно количество информация, добросъвестно почерпена от архивите и от спомените на лагерници. Едно от първите впечатления, които добих, четейки „Концлагерът Белене“, е за изобилието от вече публикувани книги за комунистическите лагери. Хубаво е, че тази литература вече никак не е малко. Историческата памет може да не е много разпространена, но носителите ѝ са налице. Книгите няма да изчезнат. Ръкописите не горят, нали?

Цифри и данни… толкова и толкова хляб, толкова и толкова престой в карцера, толкова и толкова удара с колан, толкова и толкова тона пръст за пренасяне. Милиционерите, лекарите, лагерниците, жените, попаднали в този крайречен ад – всички са герои и антигерои на живота в един изкуствено създаден малък град на острова, където някога само селяните са отглеждали добитък. Никой не идва тук по своя воля и никой не знае колко време ще остане. Мнозина загиват. На Белене се озовават тези, които не са минали през съда – дори и през този съд, с който Народната република е разполагала. Тук човек спира да бъде субект и обект на правото, превръща се в лабораторно животно за превъзпитателните амбиции на пролетарската диктатура. И Борислав Скочев ни припомня спора между големите регистратори на страданието, Шаламов и Солженицин: може ли човек изобщо да остане човек в лагера?

Някои могат. Други – не.

В главата „Човешката съпротива“ има покъртителни моменти и няма да скрия, че не можех да остана безразличен, четейки за бившия майор от царската войска Иван Страхинов, който едновременно си позволява остри шеги с лагерната охрана, повдига духа на останалите лагеристи, стоически понася изтезания и успява да спаси поне един човешки живот. Тези страници в книгата са и постоянно сравнение между различни версии на едни и същи събития, което позволява да се оценят разликите в спомените на оцелелите. Особено внимание заслужават позоваванията на писателите Стефан Бочев и Йордан Вълчев. Образува се разказ, който на места има емоционален ефект, близък то този на книгите на Светлана Алексиевич. Нямаше как да не си спомня нелепата шега на един млад глупак, че закъснял за предаване, защото тормозил нечий дядо. Книги като тази би трябвало да възстановят поизгубеното усещане за приличие и да покажат на нова публика защо такива приказки са повече от неуместни.

Може би част от влиянието на „Концлагерът Белене“ върху мен идва и от спомена ми за семейния приятел Симеон Тодоров, анархист, италиански филолог, превел на български език един от основните източници за отец Паисий – „Царството на славяните“ от Мавро Орбини, част от съчиненията на Галилей, дългогодишен преводач в Софийската опера… и също някогашен лагерист. Няколко разговора някога с (днес вече покойния) г-н Тодоров ми бяха припомнени от разказа за карцера, пълнещ се с ледена вода.

Картата на България с познатите очертания започва да изглежда по-различно след четенето на такава книга. Краткият, стегнат предговор от Дянко Марков само придава допълнителна плътност на това усещане. В поколението, преминало през лагерите, продължава да има впечатляваща воля за живот – и то за живот в истина.

Премиерата на „Концлагерът Белене (1949-1987). Островът, който уби свободния човек“ от Борислав Скочев ще се състои на 22 януари в столичния гранд хотел „София“ от 18,30 ч.