Белите престилки не са облекло само за демони

Не знам точно какво е да си лекар. Била съм няколко пъти в докторски компании и впечатленията ми са, че хората, посветени на медицината, имат чудесно чувство за хумор, което понякога трудно се възприема от немедици. Мога да свидетелствам и че повечето специалисти лично и тотално нарушават здравословните правила от собствената си специалност, които проповядват на пациентите. Белодробните лекари пушат като крайпътни барбекюта, гастроентеролозите ядат пържено, мазно и загоряло, а ортопедите обикновено практикуват някакви екстремни спортове, които им гарантират по някое и друго навяхване или счупване годишно. Да искаш да станеш лекар, е избор на начин на живот, който, ако е несъзнателен или воден от нечие чуждо желание, може да се превърне в истинско лично нещастие. Виждала съм такива „лекари“. И вие сте ги виждали. Лошото е, че нерядко и сме страдали от такива.

Преди двайсет години, когато бях бременна с първото си дете, приятелка акушерка ме заведе при гинеколог, който персонално да се грижи за мен. Беше средата на деветдесетте, болниците все още влачеха инерцията от социализма, но медицинският персонал беше започнал да се ориентира в пазарната ситуация и част от него доста нагло се възползваше от нейните механизми. Моят доктор имаше добро име сред колегите и пациентите си и въпреки че виждах как например цените за преглед се променяха според начина, по който си облечен, му се доверявах напълно като на специалист. Бременността мина добре, само с едно почти профилактично влизане в болница за няколко дни. Когато дойде времето за раждането, докторът ме прие с цялата сериозност, на която е способен и лично пое процеса. Мина трудно, с няколко минути, в които, благодарение на райския газ, бях в едни по-добри места и времена. Когато се съвзех, стана ясно, че е имало проблем, който е застрашавал живота на детето, а и моят. Бебето обаче се роди, а след няколко дни аз напуснах болницата смутена от факта, че докторът се притесняваше да ме гледа в очите. Защо – стана ясно година по-късно, когато се установи, че дъщеря ми страда от глухота, най-вероятно придобита по време на раждането. Когато разрових случая и успях почти с ченгел да измъкна повече информация от акушерките, се разбра, че пъпната връв на бебето е била увита няколко пъти около врата му и нормалното раждане е било почти невъзможно. И вместо да направи спешно секцио, лекарят ми е решил да направи всичко възможно да родя по естествен път. Не от немарливост – просто чисто докторски риск. За съжаление – с последици върху нас, пациентите.

След години, когато реших да имам второ дете, не се доверих на същия лекар. Не толкова, защото не вярвах, че би се справил – по-скоро от неприятни спомени около проблема с първото ми бебе, който решихме трудно и с много усилия. Попаднах на най-невероятния екип и въпреки че се наложи да родя със секцио, имам най-страхотните спомени от всичко, което ни се случи в болницата. Болката не я помня. Помня вкуса на крушите, които една акушерка ми носеше всеки следобед, когато застъпваше на смяна. Помня и кафето, което докторът ми донесе на следващата сутрин след раждането и което въпреки пластмасовата си чашка, ми даде усещането за лукс и споделеност.

Подобен опит имам и с педиатрите. За голямата ми дъщеря започна да се грижи от раждането детската лекарка, която целият ни квартал познаваше. Като деца, докато играехме на площадките, току някой се провикваше „Доктор Цветковааа!“ и всички замръзвахме, за да видим при кого се е отправила. Носеше се между блоковете със старомодния си кок и вдъхваше респект, където и да се появеше. Беше изгледала мен като квартален лекар от поликлиниката, а сега по достойнство получи възможността да се грижи и за дъщеря ми. При първото си посещение я пипна с погнуса, защото току-що се беше издрискала в памперса. Майчиното ми чувство веднага регистрира това, но уважението ми към лекарката го подтисна. Грешка беше. Тя ни посещаваше у дома винаги по обед, когато детето ми трябваше да спи, така че се налагаше да го вдигам от леглото и – кисело и ревящо, да й го предоставям за височайш преглед. Погнусеното й изражение беше станало константа, а прегледът преминаваше като неин монолог с елементи на заповед, с които се указваше какво и как трябва да правя. Въпросите, които се въртяха в главата ми и дръзвах да задам, почти я обиждаха и тя им отговаряше половинчато, като употребяваше много неразбираеми за мен медицински термини.

Бях твърде млада, за да възстана срещу авторитета й и колкото и душата ми да се бунтуваше, премълчавах. Така реагира и когато й споделих, че се притеснявам за слуха на детето ми. Пощрака му с пръсти отляво и отдясно, то се обърна по незнайни за мен причини, а тя ме погледна и рече:

„Видя ли?! Чува ли! Я не се прави на ония майки маниачки, които все си мислят, че детето им страда от нещо!“

Нещата обаче ескалираха и в крайна сметка се случи нещо, което ме накара завинаги да затворя вратата на достолепната д-р Цветкова. Детето ми беше на година, аз и баща му заминахме за седмица на море, а него оставихме на грижите на баба му. Притеснена от моите страхове, тя пък извикала педиатърката, за да поговори с нея за състоянието му. Споделила и своите притеснения, че детето не говори нищо.

„Ми няма да говори – казала Цветкова! – Тя, майката, го държи все в леглото и то гледа само един таван през цялото време, как да говори?!“

Така бабата, която по стечение на обстоятествата ми беше и свекърва, чистосърдечно беше заключила, че аз съм една ленива майка, която не обръща внимание на собственото си дете и вследствие на това то, милото, не говори и се развива бавно. Лекарската „диагноза“ ми донесе няколко доста неприятни моменти на роднински недомлъвки и намеци, които в крайна сметка секнаха, когато се установи, че дъщеря ми страда от глухота. В този ден свекърва ми през сълзи ми призна какво се е случило и ми се извини. В този ден и доктор Цветкова беше изтрита от семейната история.

Месец след това обаче срещнах друг лекар. Появи се в живота на детето ми и в нашия след един ужасен температурен гърч. Дойде в два през нощта. Остана до четири, за да види как ще подейства екстремното му лечение. Понесе не само детското повръщане и болезнен рев, но и лично й направи няколко прохладни ванички, с които да успокои треската. Не си тръгна, докато не се увери, че нещата са под контрол, а в следващите дни звънеше редовно, за да знае какво се случва у нас. Така доктор Стоянов стана част от семейството ни. Грижи се и за второто ми дете, да не говоря, че често консултира и нашите здравни проблеми. Пак идва посреднощ, ако се наложи. И не го мързи, не се оплаква и продължава да вдъхва спокойстви и доверие, докато ни лекува. Така е, защото си е лекар по призвание. И това, което прави, му харесва и му е нужно, за да се чувства щастлив.

В последно време много ги нападнахме тия лекари. Следствието от всички ужасяващи случки с бити и погубени в болници деца, корупционни болнични схеми и докторски рушвети, в обществото се засели някаква тиха подозрителност към хората с бели престилки, която с едно драсване може да прерасне в огнена омраза. Опростаченото българско гражданство се научи принципно да генерализира и така както казва „циганите крадат“ и„журналистите са мафия“, постановява, че „всички доктори са мошеници“. Тези дръзки изявления битуват в такава убеденост, че дори журналистите рядко се наемат да показват добрите примери, а на болното българско общество му е по-лесно предварително да се оплаква.

И така – точно както живеем с усещането, че политиката ни е загубена кауза, защото за нея се грижат крадци, съвсем съзнателно вярваме, че медицината ни е поредната сфера, в която човекът е просто лабораторно мишле.

Истината е, че както във всичко, така и в лекарската професия работят хора. Някои от тях определено не стават, но други изграждат смисъла на тази професия. Та хайде да спрем с генерализациите! Защото бялата престилка не е само облекло за демони.