Пролетен базар на книгата

Belle Époque

Една история на Христо Бойчев, вдъхновена от книгата на Никола Петков „Чудото режисура“

Писателят Христо Бойчев и режисьорът Никола Петков на представянето на книгата „Чудото режисура“ в Литературен клуб „Перото“. Снимка: Орлин Огнянов/НДК - Belle Époque

Писателят Христо Бойчев и режисьорът Никола Петков на представянето на книгата „Чудото режисура“ в Литературен клуб „Перото“. Снимка: Орлин Огнянов/НДК

На 7 май, късен следобед, отворих новата книга „Чудото режисура“ на Никола Петков в моето малко студио – портиерска стая до Сатирата, където мнозина вече са идвали, отворих я и зачетох. Страница след страница в съзнанието ми оживяха велики спектакли от belle епохата на българския театър през 80-те, изплуваха забравени театрални скандали, забранeни спектакли, цензурни комисии и велики актьори, които съм гледал като магьосници и които вече не са сред нас.

Когато затворих последната страница, минаваше полунощ. Не можех да напусна този прекрасен свят на спомените, затворих очи и се облегнах пред бюрото. В това време някой почука на вратата. Разбира се, че е грешка, си помислих, но след малко се почука отново. Погледнах през шпионката – в полутъмния коридор стоеше силует.

– Бойчев, не ме ли позна?

Открехнах вратата – пред мен стоеше Велко Кънев.

– Звънеца си не си оправил още, лампите ви изгорели… Велко Кънев съм.

– Познах те – рекох. – Ама как си тука, не разбирам?

– Тръгвай да се разходим и ще ти кажа…

По „Раковска“ нямаше жива душа…

Bookshop 300×250 3

– Затворено навсякъде… – въздъхна Велко. – Преди поне Хепито работеше до един.

– То и сега работи, – викам – ама кухнята затваря в 11…

– На мен кухня не ми трябва. Ний оттатък не ядем.

– Кои вий – питам?

– Аз и другите. Ще ти кажа всичко, само да ударим по едно, че ми изгоря душата.

– Затворихме – още на вратата каза сервитьорката. – Вчера беше Гьоргьовден и днес няма клиенти.

Седнахме пред НАТФИЗ.

– Добре – каза Велко, – че си взех двеста грама от дупката на раковска. Пийнал съм малко, ще прощаваш …

– Нищо – викам, – то минава. Само не разбирах как си тука, щото, нали… такова…

– Спри дотук, щото ще сбъркаш – каза Велко.

– Да де, но нали…

– Така е. Ама не точно. И аз преди мислех като тебе, но се оказа друго. Ти за паралелни светове чувал ли си?

– Чувал съм – викам, – ама то е фантастика.

– И аз тъй мислех, ама не е. И аз, и другите сме в паралелен свят. Същият като този, само че друг. Едно стъкло ни дели, обаче само ние ви виждаме. Но по празниците ни пускат отсам в отпуск. Сега ни пуснаха за Гергьовден и аз отскочих първо до Елхово. Направили ми паметник. Гледах, гледах и през нощта надрасках с тебешир на него „Жив съм”. И к’во мислиш. На сутринта се събра народ: то не бяха снимки, то не бяха селфита… И днес гледам отразено по всички вестници… Тълкуват го като метафора, щото не знаят истината.

Както и да е – кажи какво прави Колю Петков?

– Ами държи фронта – викам, – нова книга написа. И за вас пише в нея… – сега подготвям изказване за премиерата.

– Къде и кога?

– На 13-и – викам, – в „Перото“.

– Ще дойда. Кажи му, че на 13-и съм там и ще гледам отстрани. Два пъти съм му играл в „Милионера”. Ах, ето и други идват…

Обърнах се и видях Емил Джамджиев и Маргарит Минков.

– Ударете по глътка – подаде им патрона Велко.

– Мерси – вика Джама, – вече сме пияни. Бойчев, ти ли си, че не виждам без очилата?

– Аз съм, Емо – рекох, – пиша ти моноспектакъл, ама няма как да го изиграеш.

– Ти пиши, пък ще му дойде времето… Чакаме те, щото оттатък само „Големият род“ на Маргарит играем. Виждал ли си Колю Петков?

– Колю написал книга за нас – каза Велко. – Премиерата е в „Перото“ на 13-и.

– Там ще бъдем – каза Джама. – И Валя Гиндева ще дойде. И Юри Яковлев, и Весо Вълков, и Иван Балсама… Ето, още идват – посочи Велко зад мене.

– Бойчев, ти ли си? – извика сценографът Добромир Петров.

– Аз съм – викам.

– Поостарял си, но те познах. Колю виждаш ли го?

– Виждам го.

– Като братя бяхме – кръвта вода не става. Аз разказах ли ти как цяла Добруджа плака от радост през 40-а година, когато царят влезе в Добрич и ни присъедини към България?

– Да, да – викам, – разказвал си.

– Колю написал книга за нас – каза Велко. – Премиерата е на 13-ти.

– И за тебе пише – рекох.

– Там ще бъда, му кажи – каза през сълзи Мирко.

– И аз ще бъда там – зад мене беше режисьорът Митю Стоянов-Дебелия. Велко му подаде бутилката и Митю я обърна до дъно.

– Митьо – викам, – кога пропи? Нали имаш диабет?

– Вече нямам – каза Митю. – Там поне не боледуваме. Айде, тръгвайте, че съмна. Утре сме на репетиция от 9.

– Пак ли „Големият род“?

– Пак, Велко – каза Маргарит. – Напиши си по-хубава пиеса, ако можеш.

– Боже, боже! – въздъхна Велко. – „Големият род“!!

– Че малък ли сме? – възрази Митю Дебелия.

Погледнах часовника си – беше три. Вдигнах глава – но вече нямаше никой. По мокрия асфалт на „Раковска“ минаваха ранобудни таксита. Загледах се – едно от такситата караше режисьорът Митю, Дебелия, а до него един мастит театрал викна през прозореца. Беше Владо Каракашев.

– Христо. Кажи на Колю, че и аз ще дойда – изфъфли Владо. – И ще напиша статия за вестник „Отвъдна демокрация”. Казвах ви аз какво ще стане, ама кой да слуша…


Бел. ред. – Христо Бойчев прочете лично разказа „Belle Époque“ на представянето на книгата „Чудото режисура“ (изд. „Артизанин“) на 13 май в Литературен клуб „Перото“.

Bookshop 728×90