Софийска филхармония МЕГАБОРД

„Берлин – Александерплац“ – между Джойс и Фасбиндер

Легендарният роман на Алфред Дьоблин излиза в нова, осъвременена редакция на български език (откъс)

Новото издание на „Берлин - Александерплац“ е с оформление на нашумелия немски графичен артист Паул Вогенрайтер, който прави първата си корица за книга именно за „Лист“. Снимка: Изд. „Лист“ - „Берлин – Александерплац“ – между Джойс и Фасбиндер

Новото издание на „Берлин - Александерплац“ е с оформление на нашумелия немски графичен артист Паул Вогенрайтер, който прави първата си корица за книга именно за „Лист“. Снимка: Изд. „Лист“

Казват, че това е немският „Одисей“, а Алфред Дьоблин е сравняван с Джойс. „Берлин – Александерплац“ е написан, когато в Германия се е установила Ваймарската република – времето на авангарда в изкуството, когато всичко се променя непрекъснато.

Заглавието „Берлин – Александерплац“ е познато и от едноименния сериал на Райнер Вернер Фасбиндер от 1980 г. На български език излиза за втори път – преводът на Вили Брюкнер е издаден за пръв път в същата година, както и сериалът. Новото издание е в редактирана и осъвременена версия на стария превод.

Сюжетът върви по петите на убиеца Франц Биберкопф. Току-що излязъл от затвора, той отново кръстосва улиците на Берлин, но полага старание да бъде порядъчен човек. Съдбата обаче е решила друго и го тласка в жестока схватка с „нещо идващо отвън, нещо неотвратимо“. Героят трябва да се справи както с мизерията, липсата на възможности и престъпността, така и с опасността от надигащия се нацизъм.

Дьоблин нарушава повечето правила на реалистичния роман, пренебрегва затворената структура на сюжета, хронологичното разказване и въобще идеята за автономен герой. Заглавието на романа, множеството гледни точки и постоянните отклонения от съдбата на главния герой подсказват, че в центъра не е толкова Франц Биберкопф, колкото самият град Берлин.

Романът е писан след края на Първата световна война, която Германия е загубила, и е особено интересно да се проследи дефрагментацията на обществото, намерила отражение и в структурата на романа.

„Берлин – Александерплац“ е представен от множество гледни точки, включва огромен брой наименувани и неназовани герои и подробно описва живота в Берлин от 1920 г. Една от най-забележителните характеристики на романа е използването на „Montagetechnik“ („техника на монтаж“).

Една от любимите техники на Дьоблин са препратките, при това често несвързани с текста – просто вметки от всякакви възможни източници: вестници, текстове, плакати, Библията и метеорологични прогнози. Тези източници придават на романа документално качество, което се противопоставя на неговите сложни наративни техники и модернистична естетика.

Животът на Алфред Дьоблин, също както този на героя му, е изпълнен с превратности. Той се ражда в нерелигиозно еврейско семейство в Германия през 1878 г. и завършва медицина. По време на Първата световна война работи като лекар, а след нея се посвещава изцяло на писането. През октомври 1929 г. издава романа си „Берлин – Александерплац“ и веднага става не само национална, но и световна знаменитост. За съжаление не успява дълго да се радва на слава в родината си. На 2 март 1933 г., само месец след идването на Хитлер на власт, той бяга от Германия със семейството си. След кратък престой в Швейцария се установява в Париж. В навечерието на Втората световна война Дьоблин работи за френското министерство на информацията, пишейки контрапропагандни текстове срещу нацистка Германия. Когато германските войски окупират Париж, писателят напуска града със семейството си. Озовава се в бежански лагер в Манд, а ръкописите му остават в мазето на Сорбоната. Търсейки спасение, Дьоблин приема християнството. По онова време е на 62 години. Заедно с жена си Ерна и сина си Щефан успява да се добере до Лисабон и да се качи на кораб за САЩ. След войната се връща в Европа. Умира през 1957-а, а през 1979 г. в негова памет нобеловият лауреат Гьонтер Грас учредява литературна награда „Алфред Дьоблин“.

Предлагаме ви откъс от „Берлин – Александерплац“, предоставен от издателство „Лист“.

Кой е този, който стои тук на Александерщрасе и съвсем бавно влачи крак след крак? Името му е Франц Биберкопф, какви ги е вършил, вече знаете. Сутеньор, опасен престъпник, жалък субект, очукан от живота човек, сега е негов ред. Проклети юмруци, които го биха! Проклет пестник, който го залови! Другите юмруци удряха, но го пускаха, имаше рана, само една, тя успяваше да заздравее, Франц си оставаше, какъвто си е бил дотогава, и можеше да бърза нататък. Сегашният юмрук не го отпуща, юмрукът е чудовищно голям, той разтресе тялото и душата му, Франц едва се влачи и знае: моят живот вече не ми принадлежи. Не зная какво трябва да направя сега, но с Франц Биберкопф е свършено, край.

Ноември е, късно вечерта към девет, приятелчетата се шляят из Мюнцщрасе, а шумът от трамвая и автобуса и викащите вестникари е голям, полицаите изскачат от участъка – гумените палки навън.

По улица Ландсбергер марширува отряд с червени знамена: Накрак, о, парии презрени.

„Мока-еспресо“, Александерщрасе, висококачествени недостигнати пури, отлежали бири в елегантни кани, всички видове игри на карти – забранени, умоляваме уважаемите гости да имат грижата за гардероба си, тъй като не отговаряме за същия. Кръчмарят. Закуска от шест часа сутрин до един часа на обед, седемдесет и пет пфенига, чаша кафе, две варени яйца и филия хляб с масло.

В „Кафеклапе“ на улица Пренцлауер отсяда Франц, посрещат го с ликуващи викове: – Господин барон! – Смъкват му перуката, той откачва протезата си, поръчва си бира, палтото сгъва върху коленете си.

Тук има трима мъже с посивели лица и – наистина – това са затворници, очевидно са избягали, плямпат без прекъсване, плямпат всевъзможни глупости на дребно.

Аз, значи, съм жаден и си казвам, защо да ходя толкова далеч, наблизо има една изба, там поляци живеят, показвам им салама и цигарите, изобщо не питат откъде ги имам, купуват, дават ми шнапс, аз оставям всичко. Сутринта ги издебвам, когато излизат, а аз – хоп в мазето, шперц си имам, всичко е още на мястото си, и саламът, и цигарите, прибрах си ги и – да ме няма. Екстра номер, какво ще кажете?

Полицейски кучета, тях пък за нищо ги не бива. Петима души от нашите фъснаха през оградата. Как, мога да ти го кажа точно. Стените и от двете страни са облицовани с ламарина, желязно тене ке, има-няма осем милиметра. Те обаче минават през пода, хайде де, циментов под, изкопават дупка, все вечерно време, и през нея под зида. След това идват полицейските песчета и казват: как не сме чули? Ами като сме спали. Можем ли да чуем подобно нещо и защо именно ние?

Смях, веселие, о ти, весело, о ти, блажено коледно време, канон се пее на нашата маса, видебум.

А след това се появява, естествено – кой? – господин полицейският вахмистър, старши вахмистър Шваб, прави се на важен и казва: той още завчера чул всичко това, но бил в служебна командировка. Ама казва: „слюжебна“. Винаги, щом стане нещо, все са били в слюжебна командировка. За мен голяма чаша бира и три цигари.

Младо момиче реши косите на дълъг рус мъж на масата, той пее: „О, Зоненбург, о, Зоненбург“. А в паузата отваря такова гърло, пее му се нещо за слънцето:

„О, Зоненбург, ти слънчев замък – с бръшлян обрасъл всеки камък. Лято, двайсет и седма, само миг – тогаз във Берлин не лежах, не и в Данциг, във Кьонигсберг не бе, тогава къде? Приятел, забрави ли? Браво! Във Зоненбург, във Зоненбург!

О, Зоненбург, като в парк зелени са листата – какъв простор! И още нещо: макар затвор, но няма спор – от сутрин, та до вечерта дори тук сал човечността цари. Туй никой не бие, не малтретира, не тормози, не шиканира, тук всеки получава дори с добавка – когато пие, когато яде и когато пафка.

Мек пух в кревата, никакви пари, коняк, бира и цигари, при нас може да се живее, защото охраната за нас милее и всеки от нашите пазачи доказва какво значи: Ние ви даваме войнишки ботуши, а вие – цигари на всеки, що пуши. От все сърце ни оставяте да къркаме, а ний пък няма да ви се бъркаме, когато продавате ботуши и шинели от войната, докато ние фиркаме в механата. Продавайте ги непрефасонирани дори, че на затворника му са нужни пари.

Намират се и колеги горди, които се готвят да ни накиснат, но за да не разбиваме техните морди, нека премислят, преди да писнат. По-добре да не ни развалят удоволствието, защото сме дупе и гащи със шефа. Така че по-добре да не ни портите, за да не ви ретушираме паспортите.

Само директорът ни е направо ливада, дето само от акъла си страда. Не беше отдавна, пристигна един адски нафукан господин, заплашваше основно да ревизира на затвора сметките забатачени. Намират се извън затвора хора откачени, като този. И той наистина не разбира къде сам се навира. Как историята продължи, от мен ще научите без всякакви лъжи: Седим си една вечер с двама пазачи – дружна компания отбор пиячи, значи.

И изведнъж, бум-бум, на моабета на средата, бум-бум, кой – мислите – се появява на вратата на механата? – Ревизорът на затвора! А ний к’во да кажем при нашия нрав? – Наздраве! Да си ни жив и здрав!

А той, бум-бум, майка му стара, такава – простете! – уста отваря, бум-бум. – Ще ви натикам, бум-бум, до един в ареста! – Ресто! – Бум-бум, казваме. Там нема место!

А той – бум-бум – се фука и се ежи, и истината хич не ще да забележи. Във миг – бум-бум – изхвръкна от механата, да си го изкара вкъщи на жената.

О, Зоненбург, ти слънчев замък, сърцето на затворника не е от камък. Затуй ти не на нас, на себе си сърди се, парцалите прибирай и чупи се!“.

Кафяв панталон и сако от черно сукно! Един измъква от някакъв пакет кафява затворническа куртка. Разпродажба на търг, кой дава най-много? Безкомпромисно намалени цени, кафявата седмица, сако, изгодно оказион, струва един коняк. Кой се нуждае от такава? Веселие, радост, о, радост моя, о, блаженство, брат, казва твоята любима: днес да пиете за трима! Освен това чифт платненки, добре запознати с местните условия в разните затвори, с подметки от слама, идеални за бягство, в комплект с цяло одеяло. Човече, ама тях защо не ги предаде преди това на наставника на дома?

Кръчмарката се вмъква вътре, тихо затваря вратата: – Не така шумно, отпред има клиенти. – Един поглежда към прозореца. Съседът му се смее: – Прозорецът не влиза в сметката. Стане ли горещо, гледай – и той подхваща масата отдолу, на пода повдига един капак, – мазе, а оттам най-добре през съседния двор, няма нужда да се катериш, само гладки пътеки. Само гледай да не изгубиш шапката, иначе ще биеш на очи.

Едно старче мърмори: – Хубава беше песента, която изпя. Но има и други. И тях си ги бива. Тая знаеш ли? – Той вади една хартия, лист за заявление, разпокъсан, ситно изписан от несигурна ръка: „Мъртвият затворник“. – Само да не е много тъжна! – Какво значи тъжна? Вярна е и отговаря на истината не позле от твоята. – Хайде, не плачи, престани да плачеш, във фурната кюфтета има, стига ред – това за рима.

„Мъртвият затворник. Пълен със младежка бодрост, па макар и беден, следваше със гордост той и непреклонен, чужд на всичко долно и престъпно, с чиста съвест пътя на закона. За зла участ и беда дух зъл срещна той на пътя си в средата, набеден в престъпно дело, попадна на Темида във ръката. (Хайката, проклетата хайка, мен проклетите хрътки ме гониха, как само ме гониха, почти ме претрепаха. Това продължава, не знаеш как да се спасиш, продължава все нататък, все нататък, не знаеш – толкоз бързо не можеш да бягаш, тичаш колкото можеш, а накрая все залавят някого. Сега пипнаха Франц, сега аз ще се просна на земята, дотам ме докараха, е, наздраве по този случай, да не са ни уроки, наздравичката.)

Клетви и молби не скланят никой от жестоките съдници. Улики фалшиви и свидетел му докарват белезници. Велемъдрите съдии сгрешиха много (как само ме гониха проклетите псета) – зле отсъдиха, решиха му съдбата. Грешката разбраха твърде късно – безвъзвратно строшен бе щита на честта му. – О, човечество, кажи ми – сал през сълзи горки рече той, – що ме стъпкахте напразно – зло не е видял от мене никой. (Така става, просто не знаеш как можеш да се спасиш. И по-нататък, нататък бягаш, колкото силите ти позволяват, бягаш и правиш каквото можеш.)

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах