Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Берлинале 2017 в светая светих на Джакомети

Драми и естетски реверанси на екрана на прочутия кинофестивал

В „Последен портрет“ камерата „надниква” не само в ателието, но и в нестандартната душевност на един безспорен творчески гений – Алберто Джакомети. - Берлинале 2017 в светая светих на Джакомети

В „Последен портрет“ камерата „надниква” не само в ателието, но и в нестандартната душевност на един безспорен творчески гений – Алберто Джакомети.

БЕРЛИН, специално за „Площад Славейков“

В словото си при откриването на Берлинале директорът му Дитер Кослик специално отбеляза, че „селектираните филми тази година удивително точно отрзаяват най-важните проблеми на времето”. Това очевидно не се отнася за 100% от заглавията, но безспорно във всички фестивални категории присъстват ярки филми на злободневни теми, които реално актуализират различните фестивални програми.

Френският режисьор Ален Гомес (със смесен произход от Гвинея-Бисау и Сенегал) още с дебюта си през 2002 г. заяви подчертан интерес към темата за мигрантите, която тогава все още не бе така наболяла. Но той използва знаковото заглавие L’Afrance (нещо като „АфроФранция”) и разработи сериозен сюжет за трудна битова, социална и културна адаптация на имигрантите от черна Африка. Същата година заслужено получи „Сребърен Леопард” на фестивала в Локарно, но филмът му остана някак извън активното обществено внимание. Темата все още не бе достатъчно изострена. Докато чак през 2015 г. режисьорът Жак Одиар с великолепния си филм „Дийпан” справедливо спечели „Златна палма” в Кан. Ала Франция вече бе пламнала от мигрантските драми и цяла Европа усещаше на гърба и ефекта от неуправляемата бежанска вълна.

Сега Ален Гомес с четвъртия си игрален филм „Фелисите” отново поглежда към родната си черна Африка. И макар че сюжетът формално не напуска Киншаса, столицата на Конго, разказът е концентриран именно върху корените на днешните социални, икономически, културни и духовни проблеми, заложени още в далечната колониална епоха, след това тлеещи десетилетия на континента и отново изострени до крайна степен с изключително актуална злободневност.

Фелисите е скромна певица в евтин локален бар и припечелва колкото да осигури семейството си. Ала съдбата ѝ поднася драматично изпитание, когато синът ѝ е тежко контузен при мотоциклетна катастрофа. За операцията му е нужна голяма сума пари и тя трябва да се надбягва с дните и часовете, докато намери парите и предотврати жестоката ампутация. Уви, не успява буквално за минути, но трагичната развръзка не я сломява и тя продължава борбата за оцеляване на семейството с единствената ѝ възможност – да пее отново в бара.

„Фелисите“

От европейска гледна точка филмът е драматургически наивен, но в локален културен контекст подобен художествен код е логичен и знаково оправдан. А неподправената искреност на екрана печели зрителската отзивчивост. Включването на подобен филм в официалния конкурс не е изненада, защото Берлинале винаги търси разнообразна киногеография и многолика филмова изразност.

Естетски реверанс към Джакомети

В диаметрално противоположна естетическа посока е британско-френският филм „Последен портрет” – пети за американския режисьор с италиански произход Стенли Тучи. В творческата си биография той има изяви още като актьор, продуцент, писател. А сега се е отдал на мечтата си да направи филм за знаменития швейцарски художник и скулптор Алберто Джакомети (1901-1986). Сюжетът се развива през 1964 г. в неговото парижко ателие, където той се усамотява за творчество и крие истинската си човешка същност от любопитни погледи. Странностите му са известни, ала малцина са допускани до личната му „светая светих”.

И сега, благодарение на биографичната книга за Джакомети от американския художествен критик Джеймс Лорд, камерата „надниква” не само в ателието, но и в нестандартната душевност на един безспорен творчески гений, иначе недостъпен за психологически наблюдения и естетически анализ. Впрочем, докато Лорд готви книгата си, прекарва няколко седмици в ателието на Джакомети, позирайки за портрет. Тази сюжетна линия навързва епизодите в разказа.

Филмите за художници са изключително благодатни в изобразително отношение, тъй като самата природа на кадъра се захранва от естетиката и стилистика на протагониста. Но, разбира се, това се случва само при умела режисьорска работа и прецизни, органични операторски решения, в случая на Дани Коен. А така двамата, режисьор и оператор, поднасят своя естетски реверанс към големия художник.

Джефри Ръш като Джакомети в „Последен портрет“

При подобни биографични филми винаги стои въпросът за достоверността на авторското тълкуване на документалния персонаж и успешното му претворяване в игрален сюжет. А обективните трудности и субективни рискове се стоварват най-вече върху изпълнителя на главната роля.

В този филм Джакомети, пресъздаден от великолепния австралийски актьор Джефри Ръш, е не само достоверен и убедителен, но и умело индивидуализиран, което винаги е нож с две остриета: може да спечели публиката, но и да отчужди зрителите, ако има преиграване. Опитният и талантлив актьор постига първото, а дали журито ще е на същото мнение, ще стане ясно при обявяване на наградите. Защото за актьорската „Сребърна мечка” винаги е имало много силни кандидати и селекцията тази година не прави изключение.


Всичко за БЕРЛИНАЛЕ 2017 в „Площад Славейков“

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg