Берлинале 2018: Да разкажеш за масов убиец, без да го покажеш

БЕРЛИН, специално за „Площад Славейков“

Тази година конкурсната програма на „Берлинале“ е добра и разнообразна както в жанрово-тематично отношение, така и като авторски почерци, национални кинематографии, културни различия и зрителски адрес.

И ето, че малко неочаквано, два филма, програмирани в един фестивален ден, остро и убедително припомниха темата за тероризма и насилието като неприемлива социална и политическа практика. При това разгънаха широка времева рамка, за да припомнят, че тези уродливи брутални действия винаги рефлектират върху невинни хора – изкупителни жертви на нецивилизована антихуманна агресия.

Американо-британският филм „Седем дни в Ентебе“ припомня действителния случай от 27 юни 1976 година за отвлечен самолет на Air France в полет Тел Авив-Париж. Четирима „въздушни пирати“ (двама от Народния фронт за освобождение на Палестина и други двама от немската ултралява екстремистка организация „Революционни клетки“) вземат 104 заложници, предимно израелски граждани, и след извънреден сложен маршрут намират прием на летището Ентебе в Кампала, столицата на Уганда. Неслучайно именно там, защото местният изключително жесток и свиреп диктатор Иди Амин Дада подкрепя подобни екстремистки действия и оказва пълно гостоприемство на похитителите. Исканията им са за освобождаване на 40 палестински бойци от израелски затвор. В очакване на евентуалната развръзка, държат заложниците цяла седмица, докато израелски суперкомандоси приключват успешно операцията със само един загинал командос, а четиримата терористи са ликвидирани.

„7 дни в Ентебе“

Филми с подобен сюжет са правени многократно и винаги се гледат увлекателно, защото залагат на достоверни събития, изграждат остър съспенс и разчитат на обичайната зрителска състрадателност към невинни хора. Но в случая филмът безспорно печели и от присъствието на бразилския режисьор Хосе Падиля, който отдавна е защитил „запазената си марка“ тъкмо в такива екстремни сюжети.

Преди десет години той напълно заслужено спечели голямата награда „Златна мечка“ в Берлин с филма си „Елитен отряд“ (Бразилия, 2007), който поднесе на зрителите и журито невероятно динамичен, прецизно режисиран наркоекшън и същевременно човеколюбив разказ за социалното дъно в съвременната градска джунгла. Това бе успешният му старт в голямото световно кино. После направи продължението „Елитен отряд 2“ (2010) и римейк на касовия хит „Робокоп“ (2014). Не е изненадващо, че междувременно набиращата впечатляваща сила стрийминг компания „Netflix“ го забеляза и го покани да направи пилотния епизод от сериала „Narcos“ (номинация „Златен глобус 2015“). Сега Хосе Падиля работи върху следващия си сериал „O Mecanismo”, който ще бъде качен на същата стрийминг платформа до края на 2018 година.

Подобен кървав сюжет, но уви, с много повече жертви, разработва норвежкият филм „Ютоя, 22 юли“ на режисьора Ерик Поп. Той обаче ни връща в „сегашно време“, защото филмът реконструира масовото убийство на 77 невинни жертви през лятото на 2011 година в норвежката столица Осло и близкия остров Ютоя. Случаят разтърси цяла Европа, защото експонира безапелационно реалната опасност от крайно десния екстремизъм, особено когато се загнезди в главата на психически деформиран субект с очевидни неонацистки отклонения.

Масовият убиец Андерш Брайвик в горещия следобед на 22 юли 2011 година първо взривява натъпкан с експлозиви автомобил пред правителствена сграда в Осло (8 жертви), а след това се прехвърля на острова, където има младежки летен лагер с 500 тийнейджъри, и избива безпощадно с автоматично оръжие 69 от тях.

Режисьорът не се хвърля в зрелищен кървав екшън, а с много внимателна и чувствителна камера описва психологическата драма на беззащитните младежи с прецизни детайли от тяхното стресово преживяване. Така филмът се отказва от външна визуална зрелищност, но затова пък печели с дълбочината на субективните емоции и с нарастващия съспенс в очакване на развръзката. Любопитно е и решението на режисьора да не покаже в четлив план масовия убиец (той остава неназован), а само с няколко силуета в далечни общи планове да „нажежи“ зловещото му присъствие. А за да постигне пълна убедителност и достоверност на разказа, Ерик Поп и операторът Мартин Отербек избират трудното и рисково, но затова пък много ефектно решение да построят цялата драма на острова както един непрекъснат кадър от 72 минути с постоянно движеща се камера. Настина трудна задача, особено в натурна среда, от чието успешно изпълнение обаче филмът определено печели.

Така два филма от основния конкурс, подхранени от действителни събития, макар и отдалечени във времето с цели 35 години, припомнят колко крехко и нестабилно е всекидневното ни спокойствие в един свят на екстремни ексцесии и още по-несигурно бъдеще.