Берлинале 2018: За съветския социализъм – без носталгия

БЕРЛИН, специално за „Площад Славейков“

Руският режисьор Алексей Герман-син (род. 1976) вече е утвърдено име в новото постсъветско кино. Макар и само с 6 пълнометражни филма за последните 20 години, той заслужено си извоюва името на нестандартен талант с радикално критично око за социалните несъвършенствата и политическите догми. Новият му филм „Довлатов“ (2018) го връща в основния конкурс на „Берлинале“, след като преди 3 години спечели „Сребърна мечка“ за изключителни художествени постижения с филма си „Под електрическите облаци“ (2015).

Сега заглавието „Довлатов“ лесно се разчита от познавачите на съветската литература от периода на Брежневия застой през 70-те години на миналия век, въпреки че тогава този талантлив писател въобще не е печатан и издаван. Но Сергей Довлатов (1941-1990) заедно с близкия му приятел Йосиф Бродски (1940-1996) са централни фигури в тесния кръг на ленинградските интелектуални дисиденти и фокус на тяхната политическа контестация, независимо че като „вътрешни емигранти“ са били постоянно под контрола на КГБ. Бродски обаче по-рано насилствено е изгонен от родината си и макар с трудна емигрантска съдба, придобива световна известност и безспорна слава след удостояването му с Нобелова награда за литература през 1987 година. За него добър биографичен филм под заглавие „Стая и половина или сантиментално пътешествие към родината“ (2009) направи режисьорът Андрей Хржановски. Докато Довлатов емигрира по-късно (1978) и става относително популярен в родината си едва в постсъветско време, когато произведенията му са издадени в пълнота.

Алексей Герман-син се наложи като безспорен талант с втория си игрален филм „Последният влак“ (2003), който бе забелязан и отличен с награда на фестивала във Венеция. Пет години по-късно „Хартиен войник“ (2008) му донесе „Сребърен лъв“ за режисура на същия фестивал. Така той надмина баща си – големия съветски режисьор Алексей Герман (1938-2013), по международни отличия и чуждестранно признание. Но да си дадем сметка, че баща му живя и създаде великолепните си филми в най-тежкия период на Брежневия застой. Така се назовават евфемистично 70-те и 80-те години на миналия век в бившия Съветски Съюз при тоталитарното управление на комунистическата партия, начело с нейния Генерален секретар Леонид Илич Брежнев (1906-1982). В онова време Алексей Герман успя да направи, въпреки всичко, забележителните си, изключително талантливи филми „20 дни без война“ (1976), „Моят приятел Иван Лапшин“ (1984), „Хрустальов, колата“ (1998). Но любопитно е, че още дебютният му филм „Проверка по пътищата“, заснет през 1971-а, е забранен и вижда бял свят чак през 1985-а, след Перестройката, защото показва Великата отечествена война по нетрадиционен, негероизиран начин.

Сега синът му възпроизвежда тъкмо онова нелеко за баща му време чрез житейските трудности и творчески усилия на писателя Сергей Довлатов. На екрана властва с изключителна убедителност специфичната атмосфера на онези години: неудобните комунални квартири, бедните домашни „салони“ на творческата интелигенция, кухненските разговори и артистични диспути, дирижираният трудов ентусиазъм и показен параден фалш, слухтенето на цивилните сътрудници на КГБ. И всичко е потопено във великолепно обезцветено, като избеляло соц-ретро изображение на талантливия полски оператор Лукас Жал (филмът е копродукция на Русия, Полша и Сърбия).

Филми като „Довлатов“ вече не са изненада в днешното руско кино. Съветското минало на страната предоставя безброй сюжети за художествено изследване и задълбочен анализ на преживяното. Но истински талантливите автори като Алексей Герман (баща и син) добре знаят, че предоверяването само на житейската достоверност не е достатъчно. Затова винаги търсят убедителни обобщения в артистичните си усилия. Защото само тогава „всекидневният социализъм“ може да се прочете без носталгия и да се освети неподправено пред очите и взискателната оценка на днешното поколение.

https://youtu.be/C2yPMWU3NZ0