Берлинале: Триумф на европейското кино

БЕРЛИН, специално за „Площад Славейков“

Предварителните прогнози за наградите в основния конкурс на се потвърдиха. Безспорно най-добрите филми заслужено и справедливо получиха главните отличия, което не винаги се случва при големите кинофестивали, а и на „Берлинале“ е имало необясними изненади в предишни години. Но сега журито с председател холандския режисьор Пол Верховен показа добър професионален вкус и очевидна обективност.

За всички компетентни наблюдатели в Берлин (критици, журналисти и кинематографисти от цял свят) безспорно най-добрите филми бяха унгарският „За тялото и душата” на режисьорката Илдико Енеди, финландският „Другата страна на надеждата” на Аки Каурисмаки, полският „Следи” на Агнешка Холанд и френският „Фелисите” на Ален Гомес. Те се откроиха още след първата си прожекция за журналисти и не бяха изместени като фаворити до последния фестивален ден. „Площад Славейков” своевременно коментира със заслужено високи оценки тъкмо тези ярки заглавия.

Освен това те потвърдиха общопризнатия триумф на европейското кино в тазгодишния фестивал, което се долавяше още при селекцията на филмите. От 18 конкурсни филма 12 бяха европейски (!), 3 от Азия, 2 от Латинска Америка и само 1 от САЩ! Такова количествено съотношение официалното състезание на „Берлинале“ не помни досега. Впрочем, азиатското и латиноамериканското кино са отново с обичайното си балансирано представяне в конкурса, като при това многократно са печелили „Златна мечка” или други основни награди. Изненадващо слабо обаче е присъствието на американски филми, докато през предишни години в Берлин са бивали някои от очакваните „Оскар”- ови победители. Това се дължи както на недотам добрата продукция отвъд океана през изминалата година, така и на дискретната европейска конфронтация с американското комерсиално кино, което вече десетилетия подлива вода на филмите от Стария континент.

Но безспорен факт е, че единственият конкурсен филм от САЩ „Вечерята” (режисьор Орен Мовермен), макар със звезди като Ричард Гиър, Стиви Кугън и Лаура Лимни, не надскача категорията „камерно баналите” с пъргав диалог, ала без значимо сериозно послание.

Затова пък Илдико Енеди с тринайсетия си „фатален” игрален филм „За тялото и душата” отбеляза напълно заслужен триумф със спечелената „Златна мечка” – най-голямата й досега международна награда. Филмът очарова зрителите с една (не)възможна любовна история между нестандартни персонажи. Героите са самотници извън конфекцията на битието, потопени в своята изолация от живота. Но режисьорката успява да изведе тяхната странна любов над грубите реалности и да поднесе по изящен и деликатен начин своето послание за невидимата, ала истинска стойност на човешките чувства. Показателно е, че филмът получи още две авторитетни награди: на международната критика ФИПРЕССИ и на Екуменическото жури. Такова единомислие от експерти с различен профил е доказателство за безспорните качества на филма.

По подобен начин и френският филм „Фелисите” – едва четвърти във филмографията на режисьора Ален Гомес (със смесен произход от Гвинея-Бисау и Сенегал), респектира с опростения си, безхитростен сюжет (майка трябва спешно да намери пари за операция на сина си, пострадал при пътен инцидент); с много чистия разказ; със семпли, но напълно достоверни актьори; и не на последно място – със силно, ясно, четливо послание за човещина и отзивчивост пред чуждото нещастие. Втората по значимост награда „Сребърна мечка” (Гран при на журито) е от една страна признание за хуманния патос на филма, но от друга – подкрепа за опростената му художествената изразност, която иначе е под огромния пазарен натиск на евтиното, външно-зрелищно развлекателно кино.

Ален Гомес

И финландският майстор Аки Каурисмаки получи подобна подкрепа с авторитетната „Сребърна мечка” за режисура на „Другата страна на надеждата”. Още преди девет години с предишния си шедьовър „Хавър” (2011) той заяви ясна привързаност към темата за нелегалната миграция от третия свят към Европа и силна защита на човешкото право за живот без заплахи и мизерия. Сега прави почти римейк на самия себе си, но темата за миграцията вече е експлозивно актуализирана от новата драматична ситуация в Стария континент като най-сложно изпитание в новата му история. Същевременно Каурисмаки отново е верен на ретро стила си (като киното от 50-те и 60-те години на миналия век) и продължава да снима по класическата технология на 35-милиметрова лента. Журито очевидно го окуражи да запази и поддържа своята авторска уникалност.

Аки Каурисмаки

И Агнешка Холанд – „желязната лейди на европейското кино”, както я наричат заради изключителната й работоспособност и многобройни други ангажименти (в т.ч. Председател на Борда на Европейската филмова академия), бе мощно подкрепена с авторитетната „Сребърна мечка” на името на Алфред Бауер (основателя на „Берлинале“ през 1951 година) за филма й „Следи”. А той заслужава подобна награда с темата за днешния разлюлян, объркан и все по-безсмислен свят на материална алчност и корупция, безпардонно погазен морал, безразсъдно унищожавана природа, лекомислено поругани етични стойности и обезсмислено човешко достойнство. Агнешка Холанд прехвърля убедителна парабола от някогашното полско „кино на моралното безпокойство” (70-те и 80-те години на миналия век) към днешната полска реалност, но без плакатна декларативност, без евтина злободневност или пропагандни лозунги.

Агнешка Холанд (вдясно) и Кася Адамик

Другите „Сребърни мечки” по професии са хем винаги приемливи, хем винаги оспорими. Приемливи и разбираеми, защото чрез тях журито балансира някои (полу)успешни филми, които за да не бъдат съвсем пренебрегнати по този начин попадат в списъка с наградите и все пак остават в аналите на „Берлинале“. А оспорими, най-вече защото при добра селекция от 18 филма винаги има повече от един избор за най-добър актьор или актриса, за най-задълбочен професионален сценарий и т.н. Но когато, например, „Сребърна мечка” за извънреден артистичен принос се дава на монтажистката (!) в румънския филм „Ана, любов моя”, това не говори добре за филма и неговия режисьор Калин Петер Нетцер. Преди 4 години той взе заслужено „Златна мечка” за силната социално-психологическа драма „Ембрионална поза”, а сега мъчи зрителите с 127 минути психоаналитични сеанси и етюди на любовна тема, като че ли в Румъния днес няма други проблеми.

Ала на големите фестивали се случва всичко. „Берлинале“ не прави изключение от това неписано правило.