Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Берлинале: Триумф на европейското кино

Само един американски филм на фестивала в Берлин - от категорията „камерно баналите“

С тринайсетия си „фатален” игрален филм „За тялото и душата” Илдико Енеди отбеляза напълно заслужен триумф със спечелената „Златна мечка” - най-голямата й досега международна награда. Снимки: ЕПА/БГНЕС - Берлинале: Триумф на европейското кино

С тринайсетия си „фатален” игрален филм „За тялото и душата” Илдико Енеди отбеляза напълно заслужен триумф със спечелената „Златна мечка” - най-голямата й досега международна награда. Снимки: ЕПА/БГНЕС

БЕРЛИН, специално за „Площад Славейков“

Предварителните прогнози за наградите в основния конкурс на се потвърдиха. Безспорно най-добрите филми заслужено и справедливо получиха главните отличия, което не винаги се случва при големите кинофестивали, а и на „Берлинале“ е имало необясними изненади в предишни години. Но сега журито с председател холандския режисьор Пол Верховен показа добър професионален вкус и очевидна обективност.

За всички компетентни наблюдатели в Берлин (критици, журналисти и кинематографисти от цял свят) безспорно най-добрите филми бяха унгарският „За тялото и душата” на режисьорката Илдико Енеди, финландският „Другата страна на надеждата” на Аки Каурисмаки, полският „Следи” на Агнешка Холанд и френският „Фелисите” на Ален Гомес. Те се откроиха още след първата си прожекция за журналисти и не бяха изместени като фаворити до последния фестивален ден. „Площад Славейков” своевременно коментира със заслужено високи оценки тъкмо тези ярки заглавия.

Освен това те потвърдиха общопризнатия триумф на европейското кино в тазгодишния фестивал, което се долавяше още при селекцията на филмите. От 18 конкурсни филма 12 бяха европейски (!), 3 от Азия, 2 от Латинска Америка и само 1 от САЩ! Такова количествено съотношение официалното състезание на „Берлинале“ не помни досега. Впрочем, азиатското и латиноамериканското кино са отново с обичайното си балансирано представяне в конкурса, като при това многократно са печелили „Златна мечка” или други основни награди. Изненадващо слабо обаче е присъствието на американски филми, докато през предишни години в Берлин са бивали някои от очакваните „Оскар”- ови победители. Това се дължи както на недотам добрата продукция отвъд океана през изминалата година, така и на дискретната европейска конфронтация с американското комерсиално кино, което вече десетилетия подлива вода на филмите от Стария континент.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Но безспорен факт е, че единственият конкурсен филм от САЩ „Вечерята” (режисьор Орен Мовермен), макар със звезди като Ричард Гиър, Стиви Кугън и Лаура Лимни, не надскача категорията „камерно баналите” с пъргав диалог, ала без значимо сериозно послание.

Затова пък Илдико Енеди с тринайсетия си „фатален” игрален филм „За тялото и душата” отбеляза напълно заслужен триумф със спечелената „Златна мечка” – най-голямата й досега международна награда. Филмът очарова зрителите с една (не)възможна любовна история между нестандартни персонажи. Героите са самотници извън конфекцията на битието, потопени в своята изолация от живота. Но режисьорката успява да изведе тяхната странна любов над грубите реалности и да поднесе по изящен и деликатен начин своето послание за невидимата, ала истинска стойност на човешките чувства. Показателно е, че филмът получи още две авторитетни награди: на международната критика ФИПРЕССИ и на Екуменическото жури. Такова единомислие от експерти с различен профил е доказателство за безспорните качества на филма.

По подобен начин и френският филм „Фелисите” – едва четвърти във филмографията на режисьора Ален Гомес (със смесен произход от Гвинея-Бисау и Сенегал), респектира с опростения си, безхитростен сюжет (майка трябва спешно да намери пари за операция на сина си, пострадал при пътен инцидент); с много чистия разказ; със семпли, но напълно достоверни актьори; и не на последно място – със силно, ясно, четливо послание за човещина и отзивчивост пред чуждото нещастие. Втората по значимост награда „Сребърна мечка” (Гран при на журито) е от една страна признание за хуманния патос на филма, но от друга – подкрепа за опростената му художествената изразност, която иначе е под огромния пазарен натиск на евтиното, външно-зрелищно развлекателно кино.

Ален Гомес

И финландският майстор Аки Каурисмаки получи подобна подкрепа с авторитетната „Сребърна мечка” за режисура на „Другата страна на надеждата”. Още преди девет години с предишния си шедьовър „Хавър” (2011) той заяви ясна привързаност към темата за нелегалната миграция от третия свят към Европа и силна защита на човешкото право за живот без заплахи и мизерия. Сега прави почти римейк на самия себе си, но темата за миграцията вече е експлозивно актуализирана от новата драматична ситуация в Стария континент като най-сложно изпитание в новата му история. Същевременно Каурисмаки отново е верен на ретро стила си (като киното от 50-те и 60-те години на миналия век) и продължава да снима по класическата технология на 35-милиметрова лента. Журито очевидно го окуражи да запази и поддържа своята авторска уникалност.

Аки Каурисмаки

И Агнешка Холанд – „желязната лейди на европейското кино”, както я наричат заради изключителната й работоспособност и многобройни други ангажименти (в т.ч. Председател на Борда на Европейската филмова академия), бе мощно подкрепена с авторитетната „Сребърна мечка” на името на Алфред Бауер (основателя на „Берлинале“ през 1951 година) за филма й „Следи”. А той заслужава подобна награда с темата за днешния разлюлян, объркан и все по-безсмислен свят на материална алчност и корупция, безпардонно погазен морал, безразсъдно унищожавана природа, лекомислено поругани етични стойности и обезсмислено човешко достойнство. Агнешка Холанд прехвърля убедителна парабола от някогашното полско „кино на моралното безпокойство” (70-те и 80-те години на миналия век) към днешната полска реалност, но без плакатна декларативност, без евтина злободневност или пропагандни лозунги.

Агнешка Холанд (вдясно) и Кася Адамик

Другите „Сребърни мечки” по професии са хем винаги приемливи, хем винаги оспорими. Приемливи и разбираеми, защото чрез тях журито балансира някои (полу)успешни филми, които за да не бъдат съвсем пренебрегнати по този начин попадат в списъка с наградите и все пак остават в аналите на „Берлинале“. А оспорими, най-вече защото при добра селекция от 18 филма винаги има повече от един избор за най-добър актьор или актриса, за най-задълбочен професионален сценарий и т.н. Но когато, например, „Сребърна мечка” за извънреден артистичен принос се дава на монтажистката (!) в румънския филм „Ана, любов моя”, това не говори добре за филма и неговия режисьор Калин Петер Нетцер. Преди 4 години той взе заслужено „Златна мечка” за силната социално-психологическа драма „Ембрионална поза”, а сега мъчи зрителите с 127 минути психоаналитични сеанси и етюди на любовна тема, като че ли в Румъния днес няма други проблеми.

Ала на големите фестивали се случва всичко. „Берлинале“ не прави изключение от това неписано правило.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах