Езикът е домът на битието, казва Хайдегер в своето „Писмо за хуманизма“. Там казва и нещо друго – че мислещите и създаващите чрез слово са пазачите на тоя дом. Тези фрази са изключително красиви, но ги привеждам тук, за да ги прочетем съвсем буквално, освободени от всякаква метафорика. Живеем на такова място, където винаги е препоръчително да сме максимално конкретни и буквални. Та – казаното практически означава, че на света е имало и има хора с мисия, с работа за вършене, хора, отговорни за нашата привилегия да си живеем в дома на битието. Да пребиваваме уютно в езика си.
Има и още по-рядка порода хора – такива, които са спомогнали за самото изграждане на дома. Днес е 11 май и съвсем справедливо ще се изговори много нещо за Св. св. Кирил и Методий. После ще утихне, на 24 май ще се изговори още повече и сетне ще спре. От казаното една част ще бъде смислена, друга (по-голямата) глупава, трета (най-голямата) преднамерена – тя ще се развява като политическа карта, както става всяка година.
Не искам да влизам в махленско-балканския дебат за принадлежността на Кирил и Методий, той слабо ме интересува. Не искам да говоря и за светостта им, там няма какво да се коментира. Всъщност, тези двама мъже ме впечатляват най-много с модерността си. Винаги съм предпочитал да ги разглеждам като съвременни/своевременни фигури, интелектуалци с явно присъствие в днешния ден. Дипломати с мисия – каквито, разбира се, са били. Защото често се забравя, че за заниманията с език е необходим първо характер, изисква се особен тип решителност. Тяхната е изумителна, прави делото им възможно и ми се струва, че именно тя липсва на съвременния интелектуалец в България. Нямам предвид, че от него днес се иска да бъде първоучител, да измисля азбука или нещо толкова грандиозно (не мога да намеря еквивалент). Искам да кажа, че му липсва онова ясно съзнание, устременият поглед на човека, който си дава сметка, че има конкретна работа за вършене. И не би се поколебал, камо ли пък спрял пред мащаба на задачата – просто защото знае, че има да се направи това и това. Не си представям Кирил и Методий разколебани пред делото си. Опитайте вие – представете си например Константин-Кирил Философ мънкащ във Венеция по време на Беседата против триезичниците, внимателен да не засегне някого. Аз не мога.
Работата винаги е конкретна. Не знам защо това почти никога не се разбира, когато се разговорим за слово, език и култура в България. Моментално започват да се точат едни мъгляви умозрения, абстракции, върволици от клишета, виртуозно се изпълняват пируети на безсмислието и нормалният човек закономерно си казва: „Ама тия културтрегери верно нищо не вършат по цял ден“. От своя страна управникът, който е много по-глупав от нормалния човек, дори не се пита, а направо е убеден в същото.
А в действителност е съвсем просто: езикът, домът на битието, има нужда от пазачи, от майстори, от поддръжка. От запрятане на ръкави и здрава работа. Защото е на всички. Защото „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също тъй слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух?“.
Домът на битието се нуждае от свой собствен дом. Физически – солиден, светъл, с покрив и здрави носещи стени. Нека бъдем буквални докрай – домът на езика е училището. Единадесети май е и ден на българското училище, общоучилищен празник.
Изглежда, че България е способна да осъзнае истинската стойност на училището, значението му като дом само тогава, когато не разполага със свободата си – както е било през Възраждането. Дано подобни заключения никога не се окажат верни. Но като свободна държава тя категорично не се справя с това осъзнаване, картинката не изглежда добре. За българското училище се говорят същите абстрактни глупости, в същия добре познат стил – враг на смисъла и здравия разум. Говори се, сякаш не е нещо, което засяга всички ни, а е важно само за две категории хора, еднакво чужди на общия поток в ежедневието: учениците и учителите. И тези хора сякаш не вършат работа там, не се знае какво точно вършат, затова нека си се оправят помежду си. Нали не се срещат с нас, вече излезлите от класната стая.
Не може да се говори така.
Сега твърдят, че ще вдигнат заплатите – първо с 15 процента, а до четири години и двойно. Нека видим – ние помним.
Разбира се, че съм пристрастен. Майка ми е учител, жената до мен е учител, аз също преподавам, макар и на студенти – в същността си не върша нещо по-различно. Когато говорим на младите хора в класната стая, в аудиторията, ние работим нещо съвсем конкретно. Грижим се за дома.
И първоучителите са правили същото. От техния съзидателен гений до нашата скромна поддръжка – ние всички работим за този дом.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение