Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Без-образно

„Изкуството на комедията“, постановка Мариус Куркински, Театър „Зад Канала“ - хем неубедително, хем несмешно

„Изкуството на комедията“ е спектакъл с двучасова монотонност, доближаващ се до продукцията на самодейните трупи от 60-те и 70-те години на миналия век, оставени да действат на собствен мускул.  - Без-образно

„Изкуството на комедията“ е спектакъл с двучасова монотонност, доближаващ се до продукцията на самодейните трупи от 60-те и 70-те години на миналия век, оставени да действат на собствен мускул.

„Изкуството на комедията“ от Едуардо де Филипо, превод Илияна Друмева, режисьор Мариус Куркински, сценография и костюми Петя Стойкова, музика Емилиян Гацов – Елби. В ролите: Петър Калчев, Владимир Зомбори, Симеон Бончев, Христо Пъдев, Евгени Будинов, Герасим Георгиев-Геро, Василена Атанасова, Георги Костадинов, Владимир Димитров, Стела Ганчева. Малък градски театър „Зад канала”.

С постановката Мариус Куркински си възлага личен ангажимент от висока проба. Той желае да говори полемично и с позиция за същината и днешната съдба на театъра, за дефицитите в обществото, за провалите в политиката, религията, образованието, медицината, за накърнеността на съществуването, за ущърбеността на антропологическото. Но заедно с това, да изтръгва от лапите на злото, да дава надежда, да поведе към покаянието, към свободата и спасението.

За свой инструмент той избира (отново, след 2001 г. в Пловдив) „Изкуството на комедията“. Едуардо де Филипо пише пиесата през 1964 г., тоест, във времето, когато навлиза в италианската политика. Директно е заявено, че се цели общение не с високия, а с масовия театрален вкус, доколкото се търси широк публичен ефект. Преднамерено положеното ниво е сравнимо с равнището на Брехтовите Lehrstücke заедно с неизбежния им схематизъм и социална дидактика.

Колкото и красиво да звучи определението „политически шедьовър със средствата на театъра“, давано от италианската критика, трябва да се забележи, че тъкмо този тип текстове остаряват най-бързо. За изминалите 50 години обществените проблеми са се изместили и усложнили неимоверно, както и театралните стилове и методи на внушение. Текстът, оставен такъв, какъвто е, е безнадеждно овехтял. Това е първото от основните неща, изплъзнали се на режисьора.

Пиесата цитира Пирандело и се заиграва с него. Всичко пиранделовско в това „най-пиранделово произведение на Де Филипо“ се състои обаче в поддържаната почти до самия край несигурност в автентичността на образите (внушаваща дифузия между изкуство/илюзия и реалност): дали това действително са лекарят, свещеникът, учителката, аптекарят, или са актьори, подставени да късат нервите на префекта. Разколебаната автентичност заедно с девиантното поведение на молителите са специалното (и единствено) средство както за производството на комизма, така и за извеждането на социалната сатира и съответните поуки.

Семплата схема на текста предполага хомогенна рамка на цялото, осигурявана от префекта и неговия секретар, в която да се осъществяват соловите акции, очевидно предвидени за качествени актьори с ярко различаващи се регистри. Както се вижда по всичко, очакването е цялата постановка да се подчини на тези различия, откъдето да произтекат естетическите и социално-педагогическите ефекти.

Мариус Куркински прави нещо съвсем друго. Той слага в центъра фигурата на префекта, носителя на властта, поверявайки я на Петър Калчев. Той пък се заиграва с евтини смешки и естрадни номера. Със същото са заети и неговите „удължения“: секретарят (Владимир Зомбори) и дежурният карабинер (Христо Пъдев). По този начин те лишават останалите от необходимия им фундамент. Персонажите, превърнати в негови/техни сателити, са необходимо обезцветени, губят и без това крехката си уникалност и намират общ знаменател най-вече в социално-дидактичния морал, проповядван чрез тях.

Рецептата за тяхното „реанимиране“ режисьорът открива в някакъв микс от стилове. Забелязват се елементи от комедия дел’ арте, бурлеска, фарс, скеч, клоунада, вкарани обаче в неясни комбинации с психологически акценти и ефекти на отчуждение. На всичкото отгоре, те са общо предоставени на актьорите, които ги съчетават според собствените си възможности и вкусове и изпадат в притеснителна безпомощност.

Единствените, правещи видимо усилие да се оттласнат от това състояние, са Герасим Георгиев-Геро и Василена Атанасова. Георгиев изгражда лична решетка от щампи, в която се опитва да мобилизира иначе сериозния си актьорски потенциал. Едва няколко са обаче моментите, в които го активира убедително. Атанасова тръгва с различен от всички останали драматичен ключ и успява за известно време да бъде силно внушителна. Неподкрепена от режисьора и партньорите си, тя постепенно угасва и бива придърпана в общата сивота. Крайният резултат е двучасовата монотонност на спектакъла, доближаващ се до продукцията на самодейните трупи от 60-те и 70-те години на миналия век, оставени да действат на собствен мускул. (Включеше ли се Юлия Огнянова, например, както е бивало, нещата изглеждаха другояче.)

Неуспехът при постановката на Мариус Куркински е най-напред формален. Въвежда се от всичко по малко и нищо не се извежда докрай. Когато е неизбистрена формата, тоест, определящият акт на битието й, тя е осъдена на без-образност. Без-образен е спектакълът, както и – в различна степен, наистина – всяко от действащите лица.

Бидейки без ясен образ, постановката остава и без-изразна. Съдържанията-послания, заложени от автора и режисьора, зазвучават постно, сриват се до плоска плакатност. Принуждавани в режима на една рехава и разпадаща се форма да изкажат наведнъж всичкото и цялото, те кънтят на кухо и увисват някъде между авансцена и първия ред, произвеждайки една плътна, но нездрава „четвърта стена“.

Сложена срещу нея, специализираната театрална публика героично скучае, а редовият театрален ентусиаст, същинският адресат на постановката, изпада в униние, накъсвано тук-таме от хихикания, предизвикани от някой по-възбуждащ гег. „Изкуството на комедията“ се оказва хем неубедително, хем несмешно.

Нямам никакво съмнение в почтеността на намеренията и масата усилия, вложени от режисьора и неговия екип. Резултатът обаче може да бъде описан по-адекватно не чрез това, което е, а чрез което не е. В никакъв смисъл не може да се говори за „халтура“, „кич“ или „чалга“, но не може да се говори и за „театрално събитие“. Налице е достатъчно безлична сценична проява, лишена от театрален и социален ефект.


Източник: в. „Култура“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах