Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Без победа за „Виктория“

Филмът не е за масовата публика, а за специалисти

Кадър от дебютния пълнометражен филм на Майя Виткова "Виктория" - Без победа за „Виктория“

Кадър от дебютния пълнометражен филм на Майя Виткова "Виктория"

В родното кино продължава да е на почит аксиомата „Сложно разказана история = високо изкуство“. По тази формула е създаден и един от най-шумно рекламираните родни филми – „Виктория“. След първия час обаче той губи връзката със зрителя, както и с основната си идея, престава да бъде игрално кино, за да се разлее в абстракции и женски ориентирана есеистика.

„Виктория“ си спечели шанса да бъде анализиран справедливо, след като екипът му потърси справедливост на висок глас заради избора „Българска рапсодия“ на Иван Ничев да бъде пратен на състезанието за чуждоезичен Оскар. Ничев се оказа в конфликт на интереси, тъй като е член на Националния съвет за кино, избрал неговата лента за Оскарите, макар че режисьорът не е участвал в самия вот. След като бе дадена гласност на въпроса честно ли е спечелил Иван Ничев, би било честно да не премълчаваме слабостите в пълнометражния дебют на Майя Виткова.

„Виктория“ олицетворява всичко онова, което отблъсква публиката от съвременното българско кино – претенция, която рухва под тежестта на своите намерения. Историята, която режисьорката и сценарист на филма е решила да сподели, определено е интересна. По време на тоталитарния режим се ражда Виктория – дете без пъп. Този факт привлича вниманието на диктатора Тодор Живков, който решава да превърне тази физическа аномалия в събитие и обсипва с привилегии семейството. Детето обаче е нежелано от майка си, защото появата му на бял свят пречи на родителите му да емигрират от България. Майката (в ролята Ирмена Чичикова) презира своята майка, защо обаче – остава неясно. Идва демокрацията, съпрузите не заминават за чужбина, вместо това се разделят…

Историята не е разказана добре. Дотам, че киносалонът се оказва капан за публиката. Гротеската с появата на Виктория и Тодор Живков в семейството хваща вниманието. Но след падането на режима, филмът се превръща в агония за зрителите. Историята се трансформира в поредица от метафори и всяка е толкова усукана, че предизвиква очакването филмът да свърши, но се оказва, че има още и още, и още… Най-големият проблем е финалът, който не обяснява основния сблъсък, заложен в началото – между майка и дъщеря, определил липсата на любов в живота на Виктория. Нито в началото, нито в края разбираме какъв е бил конфликта между двете. Не е развит и друг конфликт – между съпрузите и техния т.нар. каналджия, на когото плащат да ги изведе от България, но ги предава на Държавна сигурност. Напук на слабо разказана история, филмът е прекалено дълъг.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Вместо да изясни проблема между майката и дъщерята и ред други недоизказаности, Майя Виткова разчита на импресии с млечен дъжд, мляко, което пръска като душ от женска гръд, разливане на пликове с мляко по крайградските стърнища и още мляко, мляко, мляко…, сюрреални сънища на героите, кадри с раждане, крупни планове на голите гърди на Ирмена Чичикова, на прането на зацапано от месечен цикъл бельо и прочие брутален натурализъм.

Разказът за семейството на Виктория не успява да докосне зрителите. Но във филма има моменти, които разтърсват. Това са документалните кадри от сините митинги от 90-те години – времето, в които милиони българи вярваха в лозунги като „Времето е наше“. Днес, когато преходът като че ли е свършил, символите и иконите на демокрацията са изпразнени от съдържание. 25 години след началото на промените погледът назад е съкрушителен – не само заради излъганата надежда, а и заради мумифицирането на социалистическото ни минало в управлението на посттоталитарна България.

„Виктория“ има и други достойнства. Актьорската игра на мнозина от екипа е блестяща. Изключително добра е операторската работа на Крум Родригес, музиката на Калоян Димитров, художничката Рин Ямамура е придала изящна красота на много от сцените.

Въпреки слабостите на филма, „Виктория“ има своето място в съвременното ни кино. Положителен е фактът, че лентата пътува по чужди кинофестивали. Добро или лошо, киното ни трябва да се показва, да се развива. Средата обаче, в която се налага да оцелява това изкуство, е много напрегната. Кинаджиите ни живеят от скандал в скандал. Противоречията между тях, за съжаление, са провокирани от държавата, която е основен спонсор на киното ни. Парите са малко, а около раздаването им непрекъснато възникват съмнения в лобизъм и шуробаджанащина. Младите хора нямат представителство в комисиите, които раздават субсидиите, които гласуват за наградите… Но трябва да се отбележи, че независимо от справедливите претенции на Виткова и екипа на „Виктория“, в последните няколко години на наградите Оскар бяха пращани все ленти на дебютанти в българското кино.

А жалкото при дебютните наши филми е, че все правят опити за шедьоври. От това рядко се получава нещо, което става за гледане, и обикновено нанася вреда на цялото ни съвременно кино – зрителите се страхуват да си купуват билети за български филми. „Виктория“ е от филмите, които плашат масовия зрители. Затова неговата публика е фестивалната. Кино, което може би допада на специалистите.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах