Бездушно от духовници

Вярата е нещо лично. Сформираш я у себе си първо под натиска на традицията, в която си се родил и според това, което най-близките ти изповядват. Кръстена съм в православната вяра, когато съм била на десет месеца и половина. Кръстница ми станала собствената ми баба, за да не се разчува много-много по онова социалистическо време, че семейството ни отдава значение на тия неща. Дядо ми, мъжът на моята баба, беше мюсюлманин. Нямал нищо против. През годините на израстването ми бях комсомолка – просто беше задължително. По Великден с общите тълпи ходех с приятелите си на църква и се надявах там, в мрака на свещите, да не ме срещне някой пратен да шпионира даскал или дружинната от моето училище.

Когато новото време ни върна свободата да изповядваме това, в което вярваме, нямам съмнения с коя вяра се идентифицирам. Започнах да я изучавам старателно и всичко, в което не намирах логика, извинявах с несъвършената си човешка природа, която винаги търси причинно-следствените зависимости, за да си обясни изначално несправедливия свят. Един от първите ми лични въпроси беше защо, след като е толкова съвършен, този наш единствен Бог е така жесток. Изрекох го пред асистента си по богословие, който благо ми обясни за свободата на избора, който Бог ни дава, защото сме човеци, създадени по негово подобие, да правим човешките си неща според това, което намираме за правилно. В същото време изборите ни, когато не следват въведените от него правилни пътища, биват наказвани. Запитах се защо този всеопрощаващ и справедлив Бог в крайна сметка има една истина, която сам знае, и една справедливост, която е неговата. И защо садистично наблюдава как хората – неговите деца – се мъчат да ги достигнат и често, въпреки ужасно праведния им живот, отново биват жестоко наранявани. Тогава отчето ми обясни за жертвата, подвига на Христос, който се възцарява в сърцата ни отново и отново с всяко преживяно препятствие, пречистването, откриването на истината в сърцето.

Но аз имах още въпроси. Извираха един след друг, въпреки структурираните отговори на вещите в религията лица. Точно както когато веднъж малката ми дъщеря разби цялата магия на оня приказен мотив с трите желания, като ме попита защо просто никой в приказките не се е сетил първото му желание да е да му се изпълнят всички милиони желания в тоя живот. Логично, нали?

Аз и религията не се срещнахме наистина. По пътя в откриването й всъщност разбрах, че самият човек е много по-човечен от нея. Видях я като нейния бог – далечна, самовлюбена, самодоволна и самодостатъчна. В годините, в които и тя като мен имаше свободата да съществува необезпокоявана, тя не само не успя да ме спечели за себе си, но и ме отблъсна със студенината и отсъствието си. Религията като цяло. И православната в частност.

Та ето защо изявлението на Светия Синод за бежанците у нас и призивът държавата да не ги приема, защото това застрашава православната вяра, не ме изненада. Реакцията им се появи със закъснение, но е точно тази, която очаквах – на погнуса. Защото върховенството на църквата ни изгради облика на българското православие най-вече според този принцип – погнуса от човешката природа. И най-вече отвращение от нейните най-слаби и беззащитни проявления.

Църквата ни не обича бедните. За нея те не са източник на средства и тя мрази нещастието им, с което по правило основно следва да се среща. Тя не влиза в онези домове с изоставени деца, в които десетгодишни момичета проституират под опеката на учителите си. Нея я няма в психиатричните клиники, където нещастници с размътени мозъци са оставени да вегетират в собствените си физически сокове без никаква грижа. Православната ни църква я няма при самотните майки, при старците в хосписите, в болниците, в наркоманските комуни.

Няма я, защото се е наредила най-отпред да освещава параклиси по дворовете на новобогаташи, дето като Саудитска Арабия с джамиите двеста църкви трябва да построят, та белим поизчистят греховете си от бързото си забогатяване. Тя е на предна линия да освещава хлябове с размера на църковен купол по откриване на модерни офиси, нови производства, лъскави административни сгради. Поповете й се надпреварват да стават близки с големи християни с още по-големи портфейли и да седят по софрите им, та да са на разположение, ако има някое гряхче за опрощаване така набързичко, между ракията преди печеното агне и уискито след него. Те са много разговорливи и учудващо разкрепостени, когато покайващият се християнин има как да подкрепи покаянието си с някоя и друга пачка, парче земя, автомобил или каквото бог дал, ама да е с поне трицифрена стойност. Тогава не ги притесняват нито мутренските методи, нито десетките любовници, нито извънбрачните деца, нито пропилените за лукс пари. Така де, всичко човешко мирише, ама скъпото поне мирише хубаво. Пък и лошо да мирише, той тоя тамян за какво е? Окадиш малко и в облака от топлия му аромат всичко изглежда простимо. А и в тая мъгла кой ти знае какво точно става – църковни работи са това, верски – не е работа на простия ни човешки мозък да ги облича в елементарна логика. Те и богатите по-хубаво мислят за църквата, по-истински, по-видимо и по-полезно. Бедните… нали знаете какво да го правят?

Сега да помечтаем. Да си представим, че църквата ни не се представляваше от ретрограден и тотално безпросветен Свети Синод, а изпълняваше задълженията си така, както е според учението им. Тогава, там, на онези телени огради на държавните граници, наравно с граничарите, щяха да стоят и духовници. Не да налазват хората, за да ги покръстват в несвяст, а за да им подадат вода и храна. За да поемат децата им, когато ги подават над бодливата тел в ръцете на който им попадне от другата страна. За да организират открити кухни и палатки за пострадалите. За да говорят с тях, не за да проповядват, а просто защото са човечни. Да ги питат за пътя им, да изслушат неразбираемите им разкази, да ги чуят.

В една такава нормална, християнска среда духовниците ни първи трябваше да отворят имотите си и да настанят в тях бежански семейства. Че ако приемат в хотелските части на манастирите си десетина сирийци с децата им, какво ще стане? Ще им гръмнат олтарите на църквите ли?! Или техният така човеколюбив Бог ще ги накаже с някой огнен гръм, потоп или разплакана от ужас икона?! Там, на техните манастирски землища, няма да се намери малко храна, която вместо в скъпия биомагазин, да отиде в излъсканите от глад стомаси на бягащи от война хора. В преливащите им от похот манастири няма свободни килийки за друговерци, защото техният аллах ще вземе да се счепка с нашия Христос в триединната му форма и гледай тогава какво настава! Даже не говоря за цялостни политически позиция и решения от страна на църквата – видяхме какво изтресе най-накрая като апел тя. Говоря за елементарната помощ, която зависи конкретно от нея и духовниците й. И се питам как така нито един поп или монах не застана барем с една стомна вода покрай тия тълпи от бягащи хора, та да им полее да си измият челата, нищо повече.

Иначе разбрахме логиката на големите калимявки. Това „нашествие“ е заплаха за вярата ни. ТЕЗИ хора са заплаха за вярата ни, не гнусливите ни духовници и тяхното отсъствие от живота на хората. Не глупавите им догми, които спокойно могат да бъдат четени под друг ъгъл, стига да имаш пари да си го платиш. Не застопореният им в средновековието мироглед, който за секунди става твърде светски, когато мирянинът е материално богоугоден. Заплаха за вярата ни са сирийските деца, онези полузабрадени жени, брадясалите мъже в анцузи, защото, както по ирония на съдбата ми идва да перифразирам Вапцаров, тая вяра изобщо не е бронирана здраво в гърдите. И няма как да е, след като отсъства от реалния живот. Като я няма, заплаха ще са й и удавените тригодишни бежанчета, защото ужасът от тяхната смърт няма къде да намери утеха. Пък утехата в живота е основната задача на всяка религия, особено когато претендира, че знае как да даде плът и кръв на вярата.

И така, уважаеми синодални старци. Първо се огледайте и вижте къде сте, пък след това апелирайте. Първо си припомнете, че задачата ви е да сте близо до хората, защото само така можете да сте близо и до сърцата им. Размърдайте мозъците си под тия одежди и направете нещо добро – без материална полза за вас и без да се гнусите. Тогава може би ще се сетите, че ситуацията в момента може да бъде неоценима възможност за вас да демонстрирате на паството си най-важната християнска добродетел – любовта към ближния.

Безусловната любов към ближния. Нали си спомняте този, който го проповядваше?

И че го правеше там – по сирийските земи преди около две хиляди години. И както виждате, за тях и него все още се говори. Пожелавам ви такава незабрава! И такава вяра. Лична.