Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Бежанци в театъра

Или как българският актьор емигрира от изкуството

Снимка: Румен Добрев, Площад Славейков - Бежанци в театъра

Снимка: Румен Добрев, Площад Славейков

Стоят премръзнали с качулки и шалове през устите. Ръцете има са зачервени от студа и от време на време ги потриват една в друга. Тези, които седят, са скръстили ръцете пред телата си, за да се топлят, а правостоящите около тях пристъпват от крак на крак. Всички до един са вторачени в импровизираната сцена с размери около двайсет квадратни метра. Оттам, между брезентовите платнища, опънати вместо кулиси и металните пътнически сандъци, се чува най-известната театрална реплика в света – „Да бъдеш или да не бъдеш – това е въпросът“. Актьорите са в костюми, от устите им се носи зъзнеща пара, а артикулацията е все по-трудна заради студа в Джунглата на Кале. Шекспировият театър „Глобус“ играе „Хамлет“ в бежански лагер.

Нали става дума за театър, нали са бежанци и нали това са някакви си английски актьори, тази новина плъзна из българското новинарско пространство бързо и бе затрупана от политическите скандали и ежедневно възпалената социална кашлица. Сигурно заразените от изкуството си казаха наум по едно „браво“ за колегите и дори за секунди си представиха как лично участват в подобен спектакъл. Сигурно, както нережисирано реагира пред мен един провинциален аркашка, дори се сетиха за „силата на изкуството и студентските идеали, с които започваш пътя си в него“. Сигурно дори мъничко и съвсем творчески завидяха на шекспировите актьори заради емоцията да изиграеш точно тази пиеса пред точно тези хора, докато децата им постоянно се опитват да минат зад сцената, някой нещо подвиква на неразбираемия си език, а цялата мистично дворцова атмосфера трябва да оживее без никакви ефекти. Сигурно се разчувстваха… и забравиха.

А не трябва.

Вижте още: ШЕКСПИРОВИЯТ ТЕАТЪР „ГЛОБУС“ ИГРАЕ В БЕЖАНСКИ ЛАГЕР

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Наясно съм с всичко, което може да се каже в защита на българската артистична монотонност, уединение и самосиндикалност. Знам, че това е цял Шекспиров театър, който прави нещо като световно турне и има амбицията да достигне до всяка точка на света. Бежанските лагери са част от това турне и трупата е играла вече пред няколко подобни аудитории в различни горещи точки на света. Знам, че това е платено мероприятие, разбира се, и че за да участват в него, актьорите от трупата получават заплати, които им позволяват да живеят нормално.

Има обаче нещо друго, което особено ме впечатли в този набързо преминал из новините сюжет. И това е духът, който тези хора от сцената създават и вярват, че разнасят по света по най-добрия начин, на който са способни. Духът на играта, на театъра, на общото споделяне на сцена на една история, която разказваш вълнуващо за всеки от публиката, пак и пак, с всяко представление. Този дух, за който нямат значение нито зачервените от студ пръсти на музикантите, нито премръзналия нос на Хамлет, нито насядалата на метър от теб публика, която дори бегло познава сюжета. И докато си мислех за това, четейки новината, си дадох сметка, че у нас подобен дух липсва много отдавна.

От време на време дружно приплакваме за липсата на цялостно поколение, на генерация актьори, които да са част от театъра ни заедно, в едни и същи години. И които чрез индивидуалното си присъствие и талант, но и чрез колективното си усещане за принадлежност към едно цяло, да вдигат нивото на българския театър. Говорим с носталгия за онези десетки години, когато театрите ни имаха лица, а актьорите в тях носеха точно това чувство за мисия. Разбира се, понякога малко арогантно, понякога дори по провинциално комплексарски, но с разбирането за важността на изкуството и с желанието на всяка цена да го правят.

Мисля, че колкото и отчаяно романтично да звучи подобен извод днес, в тази страна и при тези условия, проблемът на актьорското съсловие у нас е същият като проблема на цялото общество – тоталната липса на желание да създаваш общност, да работиш в нейно име, с обществена мисия. Дори повече – съзнателно и отчаяно да се стремиш да НЕ си част от никаква структура, колектив, трупа или тричленка, за да можеш да оцеляваш поединично.

Нямам за цел да начуквам канчетата на никого с този текст. Искам просто да изкажа гласно това, защото съм го чувала стотици пъти от уморени актьори на маса след представление, от отчаяни и безработни режисьори, от признати за звезди, от известни екранни лица, от студенти и „стари кримки“ в театъра. Давам си сметка, че вълчето време днес не предполага подобна отдаденост, особено когато става дума не за индивидуалности, а за екипи. Естествено е, когато държавата провежда почти неприкрит геноцид към хората на изкуството, особено към тези, чиято работа не зависи единствено и само от тях самите, всеки да се опитва да оцелява както може. Ако си късметлия, системата ще те всмуче и скоро ще си водещ на нещо по някоя телевизия, всяка свободна минута ще си на снимки за реклами, конферансие на корпоративни събития или аниматор на скъпи партита. А вечер, ако това не пречи на останалите ти ангажименти, може и да поиграваш в някой театър – ей така, за доброто си име. И най-вече, заради сценичния прах, мириса на декори, превъплъщението, играта и аплодисментите на публиката. Ама като се сетиш, че ако се оставиш само на това „чисто изкуство“, си обречен на едни съмнителни около петстотин лева, някак ти става метално в устата, така че стисваш зъби и тръгваш като войник към следващата халтура.

Почти всички успяващи да хранят семействата си с професията си актьори са в този режим. Нямат друг избор. Има, разбира се, няколко последни мохикана, които доброволно са се отделили от целия театрален мейнстрийм и работят в един особен вид монашество. Живеят така, защото не могат по друг начин. Тези хора винаги ги е имало, независимо от статуквото, политиката и нагласите на обществото. Те си знаят какво им коства подобен вид отшелничество и само заради смелостта да пребивават в него им свалям шапка.
Но останалите…

Някои не успяват да оцелеят като актьори. Познавам десетки хора, които можеха да направят чудесна сценична кариера, но обстоятелствата просто им отнеха тази възможност. Някои станаха бармани. Други емигрираха и сега са застрахователни агенти, чистачи, градинари, аниматори в туристически комплекси, начални учители, портиери, готвачи, сервитьори. Други бяха такива и се върнаха. Трети заседнаха в театралните барчета и оттам започнаха да говоря за високо изкуство и на едро да раздават присъди що е това театър, кой е негов радетел и кой – негов предател. Както в абсолютно всички сфери на българския съвременен живот, гилдията уютно се раздели на враждуващи лагери, от които от време на време се мятат самоцелни гранати. Генералното разделение е на такива, „които правят истинско изкуство“ и на „халтураджии“. Тези с истинското изкуство са малкото „звезди“, оцеляващи някак с ролите си. Другите са „шоумените.“ Между тях, притичвайки от единия към другия лагер, в зависимост от интереса и случайното внимание, са онези от „миманса“ в опушените театрални барчета. Те всъщност дълбоко мечтаят да са в някоя от другите две позиции и най-силното им ожесточение идва от осъзнаването, че почти няма начин това да се случи. Войната е на приказки, клюки, понякога публични обвинения и волно квалифициране. И понеже, бидейки артисти, всички са много чувствителни, обидата е втъкана във въздуха, огорчението е залепено за лицемерното общуване, а усещане за единно прилежание към една обща идея, каквато е театърът, няма. Е как да очакваме тогава от едно толкова разпокъсано и раздрапано театрално съсловие да създаде актьорски генерации или най-малкото – да се обедини под някаква мъничка кауза, която да подкрепя, правейки изкуството си?

Докато гледах актьорите от Театър „Глобус“ да играят насред Джунглата на Кале, неочаквано се сетих за нещо. Трябва да е било в началото на осемдесетте. За деня на театъра трупата на Театър „София“ (тогава в сградата на днешния „Зад канала“) изненадаха колегите си с един неочакван спектакъл. Наричаха го импровизация, но всъщност бяха репетирали за него дълго преди това, всеки със своите си идеи и малки номера в голямото цяло. Получи се невероятно шоу, в което щастливи актьори играеха на сцената, за да радват колегите си, ей така, в името на изкуството и доброто настроение. Подобно нещо след това направи и трупата на варненския театър. Може би малко по-рано в Сатиричния театър цял спектакъл се роди от една такава първоначална свободна идея – актьорите се бяха запалили да направят истинско кабаре. Репетираха извънредно, за кеф. Играха като за последно – с костюми, танци, музика и размазващо удоволствие. По-късно това се превърна в Кабаре „Парнас“ – Госпожице, да му отпуснем края“. Играеха след основното представление, до полунощ, но бяха щастливи. Сигурно им е омръзвало, разбира се. Сигурно са си шушнели зад гърба, завиждали са си, клюкарствали са. Със сигурност са правели мили очи на режисьорите или пък са ласкаели силните на деня. Голяма съм пораснала – наясно съм, че тези неща са вечни. Но въпреки това тогава онези актьори имаха усещане за общност. И тази общност се опитваше да прави неща в иначе много ограничения откъм свободи театрален въздух.

Актьорите от театър „Глобус“ малко ми напомниха онези години, в които очуканите театрални автобуси кръстосваха страната, за да играят представленията си по села и градчета. Не става дума за това. Помечтах си просто, ей така, в името на театъра, някаква българска волно сформирана актьорска формация, да успее с работата си да вдъхновява идеи. Извън институциите, самостоятелно, като един. Да надхвърли сплетничеството и да погледне отвъд носа си. Може би от подобни малки творчески жестове един ден ще се роди нещо наистина голямо. Защото актьорите, играли Шекспир в бежанския лагер, най-добре знаят, че с изкуството си всъщност правят нещо много по-голямо – политика с човешко лице.


Всичко от Мария Касимова

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах