Безкрайна злоба за удоволствие

Искам да видя лицето на човека с потребителско име Истината, който в един от най-долнопробните „информационни“ сайтове е коментирал вестта за инсулта на журналиста Димитър Цонев така:

Истината (16 август 2016):

По 100 пъти на сезон ходят на море – я в Гърция, я в Евксиноград! Пък и се хвалят на всичкото отгоре! Сега ще гледате морето през крив макарон! Ще седи до края на живота си в инвалидна количка и ще му сменяте памперсите! Ако оживее…

Искам също да погледна дълбоко в очите на всичките четиринадесет човека, които са определили коментара като положителен, т.е. мислят по същия начин. Би ми било интересно още да разбера що за хора са човечетата, доволно раздаващи правосъдие от скрити виртуални образи, за които в този случай „Бог си знае работата…“ . Да ми го опишат тоя техния бог искам! Да ми разкажат какви са му принципите и какво му е човеколюбието.

За „колегите“ журналисти, дръзнали на гърба на една човешка трагедия да сe упражняват в ехидност, определяйки я като публицистична ирония или човешко чувство за хумор, просто не ми се говори. Те са ми ясни – трябва доста плява и кал да си газил през професионалния си път, за да успееш толкова категорично да затънеш в тях и да започнеш сам да ги произвеждаш. Пък и вакумиираната стерилност на човечността, която този тип журналисти успяват да постигнат, трябва да се приема като диагноза – та ти си емоционален кастрат, ако чуждите нещастия те карат да слюноотделяш и примляскваш от удоволствие. Смърдящо парче месо си, умряло сърце в стъкленица с формалин.

За пореден път сценарият се разгръща по един и същи начин. Публично известен човек претърпява нещастие. Медиите гръмват с огнени заглавия, Фейсбук се пълни с „Боже Господи!“ и „Бог да му е на помощ“, а седналото зад екранчето си у дома човече получава неограничено поле да избълва осмислящата живота му лошотия. Помните ли гнусотиите, които се изляха върху президента Плевнелиев, когато синът му внезапно почина? А клетвите и злорадстванията по отношение на президента Желев, когато една от дъщерите му сложи край на живота си? Ако сте пропуснали тази черна река от злоба, ще ви кажа само, че на изречените тогава думи може да завиди всеки шаман, ромска знахарка, черна магьосница и специалистка по клетвите. Те бяха толкова подробно описателни и детайлно разработени, така образни и цветисти, че може би един ден ще се изучават в отделна секция от специалистите по български фолклор. Ако има народно творчество у нас, то става най-производително, когато описва, подкрепя или хули ближния в момент на тежки изпитания. Когато изведнъж публично се докаже, че и той е крехък и смъртен като другите. Когато дълго лялата се по негов адрес омраза получи по някакъв начин легитимност, защото „Бог си знае работата“ и наказва, когото трябва, защото по определение е справедлив…

Разбирам, че емоционалната реакция на подобни низкостоящи твари и техните изяви, е проява на незрялост. Давам си сметка, че това тяхното е просташкият вик на социалното нищожество, което чувства силата си единствено, когато може да руши или мрази. И все пак има момент, когато научните обяснение за гражданската неудовлетвореност, подобна на детска жестокост, не са ми понятни. Защото в края на краищата зад тези компютри стоят възрастни хора, нали? Личности, чието възпитание притежава поне елементарни културологични и етични понятия. Нещо от сорта на „Бързо оздравяване!“, когато някой е болен, „Честит рожден ден“, когато някой празнува такъв, „Съжалявам и извинявай“, когато нещо сгреши… Тези хора също пожелават „добър ден“ и „довиждане“, имат близки, за които се грижат и искат да им е добре, те също обичат децата си. И наред с откритата злоба, от която не се е срамуват, защо тези хора почти винаги споменават Бог? Защо им е необходимо да удостоверяват собствената си лошотия, прикривайки я зад религиозната увереност, че чуждото нещастие е Божие възмездие, въздаване на справедливост? Много, много извратено ми се струва…

Това, което сполетя колегата и мой приятел Димитър Цонев, е същото, което става с много други хора по света. То, за съжаление, е част от живота и не е нито наказание, нито божествен гняв, нито резултат от клетва. Такава е човешката природа – живеем, разболяваме се, умираме. Всички сме наказани с това, че животът ни в един момент приключва. Без никакви референции към добротворството ни или пък коварната ни природа. Всички сме устроени по един и същи начин, съществуваме по едни и същи закони. Когато на известен човек се случи нещастие, говорим за него не защото пренебрегваме подобното нещастие на хилядите други неизвестни, а защото крехкостта на човешката природа изведнъж блесва пред нас с лицата на онези, които някак априори приемаме за недосегаеми. За стотици хиляди зрители Димитър Цонев е просто журналистът от телевизията. Добър, лош, талантлив, принципен или продажен – около тези категории публиката има правото и свободата да слаломира колкото си иска. Те се отнасят до работата му, до впечатлението, което оставя, до фактите или дори до вътрешната неприязън към неговия образ, често определяна просто като „ми не ме кефи“. Отвъд всичко това обаче, даже бих казала преди всичко това, Димитър Цонев е един човек на 56 години, със семейство, приятели и хора, за които е любим. Журналистиката е негова професия. Той я упражнява, не за да получи или не инсулт, а за да върши онова, което умее и в което вярва, изкарвайки хляба си. Точно както президентите Желев и Плевнелиев са просто бащи, когато става дума за смъртта на децата им. И точно така, както министърът на културата Вежди Рашидов, когото винаги критикувам заради несъстоятелната му работа, е просто един мъж, който се бори със здравословен проблем извън министерската си роля. Не бих прескочила грешките като министър, но никога не бих си позволила да използвам здравето или личния му живот, за да се изявя като голям борец или пък със задоволство да просъсквам: „Бог си знае работата.“ Защото ако на Бог точно това му е работата, дето трябва да си я знае, той ще да е доста коравосърдечно, злобливо, завистливо и пълно с комплекси старче, което дни и нощи се забавлява, покосявайки ни за щяло и нещяло. Пък и, извинете, ама е несериозно в XXI век да говорим като безпросветни, средновековни селяни!

Този текст няма да спре хорската злоба, която държи да се „представи“ из коментарите под статиите за здравословното състояние на колегата ни Димитър Цонев. Няма да ги спре нито дъщеря му с призива си да се молим за него, нито християнската добродетел, в която те иначе бързо се припознават. Ще ми се просто да си затворим проклетите усти, когато става дума за човешки живот. С искрено съчувствие да замълчим – без да цитираме Бог на всяка запетая. Без да чукаме суеверно на дърво, че да не чуел дяволът. Та то ние сме дяволите – щом онези от анонимните форуми виждат себе си като ангели!

Надявам се Митко да се съвземе. Познавам го преди той да ме познава като онова момченце от кинокласиката „Таралежите се раждат без бодли“, което можеше да си мърда ушите. Така ме беше амбицирал, като го гледах в тази малка роля, че се научих да си мърдам своите с непрестанни упражнения цял един летен месец. Не че е кой знае какво жизнено важно умение, но си е част от детската ми биография. С Митака, като се засичахме тук-таме по работа, все се смеехме около тази моя детска обсесия. И все забравях да го питам дали още може да си мърда ушите. Сега, след като се оправи, смятам да го попитам.

А на онова нещо, написало коментара от началото на този текст в клюкарския сайт, мога само да му кажа:

Жал ми е за теб, човеченце! Дано намериш сили с тази същата ръка да напишеш на някого „обичам те“. И дано си способен да е истински!