Млади, голи, съвършено красиви и гневни

Размазването на патриархалния ред никога не е било толкова забавно, колкото в „Топъл кафяв мед“ („Асамблея Рокси“), женско шоу в кабаретен стил от Австралия, което се разправя с половите ограничения, сексизма, колониализма и расовите въпроси по невъздържано веселяшки начин, превръщайки феминистката кауза в цирк, хип-хоп и бурлеска. Има необикновена сцена, в която неестествените движения издават жена, опитваща се да избяга от домашно насилие. Дори обикновеният обръч за въртене е извикан на помощ, за да бъде изследвана културата на привилегированост, излъчвана от западните туристи.

Жените в „Топъл кафяв мед“ са пчели-царици, жилещи мъжките презумпции и привилегии. Те поставят под въпрос демодираното поведение и прокарват връзки между различни форми на потисничество. Борбите на австралийските аборигени са показани във връзка с борбата за женско равноправие. Шоуто може и да не спечели никакви награди за политическите си послания, но то е безценно, защото използва подмолното внушение на забавлението, за да постигне пробуждането на съзнание у зрителите.

Това не е единственото представление, показващо интерес към джендър-въпросите тази година. Темата за равенството винаги присъства, но през 2016-а авторите и изпълнителите наблягат на гнева, защото твърденията, че феминистката революция е приключила, напоследък бяха твърде много.

Това личи особено в „Намесата“, пиеса от Линда Радли, написана за университета „Пепърдайн“ в Малибу. Културата на мизогиния в университетското градче се комбинира с отровната атмосфера на онлайн коментарите, когато героинята Карън е изнасилена от футболната звезда Смит и отказва да се примири, въпреки безразличието на университетските власти и полицията, както и съображенията за спортната кариера за младежа.

В „Намесата“ героинята Карън е изнасилена от футболната звезда Смит и отказва да се примири с това.

Представлението е интелигентно поставено като футболен терен, на който хората непрекъснато коментират – находка, която показва как в свръхкомуникиращия свят личното пространство вече почти не съществува. Каквото и да правиш, обществото ще коментира. Още повече ако си жена, защото футблът все още е предимно мъжки свят. Даже някои жени казват, че Карън трябва да бъде благодарна, че красавецът й е обърнал внимание, а отказът й да си мълчи я показва като курва.

За Карън е почти невъзможно да си осигури справедливост в свят, където човек бива съден по стадната логика на социалните мрежи.

Подобна история е разказана и в „Ичервяване“ – пиеса, в която младата Леа открива, че бившият й приятел е качил нейни голи снимки в интернет. Официално това е забранено, но властите не обръщат почти никакво внимание. „Изчервяване“ се съставен от интелигентни, остро наблюдателни монолози на петима персонажи и третира мъжете и жените по равнопоставен начин, но показва, че жените са съдени по-строго.

За щастие, има много безсрамни представления на фестивала и те ни карат да преоценим начина, по който се взираме в голото женско тяло. В началото на тазгодишното издание на фестивала на 85 години почина Мойра Нокс, жената, известна като Мери Уайтхаус на Единбург през 80-те и 90-те, когато тя се бореше срещу пиперливия език, голотата и богохулствата. Тя щеше да получи апоплектичен удар, ако можеше да види „Трайна заплаха“ от Луси Маккормак – светотатствена, ругателствена, елегантна и безумно смешна преработка на историята на Иисус Христос от женска перспектива.

„Трайна заплаха“ от Луси Маккормак – светотатствена, ругателствена, елегантна и безумно смешна преработка на историята на Иисус Христос.

Точно както и спектакъла „Двама мъже“, „Тройна заплаха“ не просто напомня, че историята на патриархалния свят е дълга и вкоренена дълбоко в нас, представлението показва и че тези наративи трябва да се преработват, ако искаме да променим начина, по който нашата култура се отнася към жените. Шоуто „Двама мъже“ го прави, посочвайки факта, че натуралистичният театър може да е инструмент на патриархална власт, докато „Тройна заплаха“ внушава, че освобождението може и да е в живото изкуство, в песните и танците.

В това отношение постановката се родее много с „Топъл кафяв мед“. Радостната нагласа на тези представления ги прави толкова вълнуващи, чак до последния момент в „Тройна заплаха“, където жена яхва вълната. Спектаклите си приличат и заради начина, по който изискват обратно женското тяло като нещо, с което човек да се гордее, а не от което да се срамува, нито да го смята за сексуален обект, притежаван от мъже. В „Двама мъже“ женската голота е фактическо състояние, като да е най-естественото нещо на света и да си щастлив в тялото си е нещо естествено.

Разбира се, не може да не се отбележи, че всички тези голи женски тела на показ принадлежат на млади и съвършено красиви актриси – нито унция излишна плът, всичко е поддържано и отгледано до идеал, който, честно казано, е мъжката представа за красота. А толкова много жени все още имат такива изисквания към себе си, включително когато работят с телата си. Очевидно има разлика между начините, по които приемаме женското тяло в стриптийз-клуб и същото тяло, извършващо същите движения на театралната сцена. Феминистко би било да се зададе въпросът: защо на едното място може, а на другото – не.

Точно тези двойни стандарти и идеята, че сексуалната работничка заслужава по-малко съчувствие при изнасилване в сравнение с добрите момичета, които се обличат по-скромно, са подложени на критика в тези представления, говорещи за вредния ефект от срама. Те показват, че жените са гневни заради ежедневния сексизъм, с който се сблъскват. И ако разпространяването на това послание изисква показването на няколко голи женски тела, това е добре – защото това са си нашите тела, това сме самите ние, както се казваше в книгите за феминизма от 70-те.

Бел. ред. – заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Безсрамни и подкупващи: феминистка революция достига Единбургския фестивал“.