Безсребърникът Димитър Ненов

О, Музо, следвай ти съдбата си послушно,
не чакай почести, обидите презри,
хвалби и клевети приемай равнодушно,
и със глупака не спори.
Пушкин

Мислех, че знам достатъчно за големия пианист и композитор Димитър Ненов, докато не прочетох новоизлязлата книга на Юлиан Куюмджиев „Архивът на Димитър Ненов в Дрезден“. Изпод сухо изписаните документи в нея се появи образът на млад, интелигентен, волеви човек, разкъсан между музиката и архитектурата, работещ неуморно, до предела на възможностите си, за да пребори немотията, да изпълни родителската повеля. Същевременно Димитър Ненов вече се е самоосъзнавал и като музикант, стремил се е да се образова и в тази насока, за да се докаже.

Неоспоримо е, че той е самороден талант, който може вдъхновено да преобразява фантазиите и емоциите си в сюблимна, възвишена музика. Чиста душа, устремена към духовни висоти, към съвършеното и нетленното, към космическото, неподвластна на материалното, безкрайно чужда на златолюбие и славолюбие. И закономерно, неспирно атакувана у нас – от завист и зломислие. Безсребърник, който дори е нямал собствено пиано, а след бомбардировките остава и без дом, самотен, преследван от новата власт като „фашист“- според тогавашната конюнктура фашист е всеки, който е учил или живял в Германия, съответно – знае немски.

А какво притежава Ненов? Във второто си завещание от 1949 година, освен изключително важния и ценен опис на творбите му, той обявява:

„Притежавам: 1/мобили: креват, гардероб, бюро, етажерка за книги, книги, дрехи, ноти, полюлей, две картини. Снимки, репродукции, една художествена литография на Оскар Кокошка (главата на Макс Райнхард), 1 щампа и др. дребни неща са дадени на Меворах (площад „Св. Неделя“) за рамки. Другите дреболии няма да бъдат оспорвани“.

Това е всичко, което има класикът на българската музика Димитър Ненов след две десетилетия и много труд – стотици концерти у нас и в Германия, Италия, Полша, Дания, Австрия, щатен професор по пиано в Музикалната академия, автор на симфонични, ораториални и камерно-инструментални композиции, на публицистика.

А новото допълнение, за дрезденските седем години, създава още по-детайлна представа за музиканта и човека, надмогнал малките житейски страсти и стремежи, заселил се в пространство, достъпно само за благородни и красиви души. Ужасен, напомнящ за едни зловещи, но и немного далечни времена, е фактът, че веднага след смъртта му са унищожили (без един) всичките му записи в Радио „София“, сред чиито създатели е той. Един много труден, трънлив, белязан с немалко обиди, препятствия и несгоди житейски и творчески път, изминат с вяра, вдъхновение и служене в храма на Музиката!

Димитър Ненов е концертиращ пианист, композитор, педагог – професор в Музикалната академия, комуто времето отдавна е отредило място сред основоположниците на българското музикално изкуство. Но за разлика от повечето си именити колеги, Ненов е и архитект, дипломиран в дрезденския Технически университет. Свидетелство за таланта и въображението му – и в тази област – са проектираните от него сгради на ж.п. гарите в Зверино, Кресна и Горни Дъбник, Сточна гара (Тракцията) в Русе и др., две великолепни къщи в Плевен и Русе; след тежкото Чирпанско земетресение участва във възстановяването на църквата „Св. Георги“ в Първомай и др. Известен е и проектът му за комплекс от Консерватория, Опера и Картинна галерия в София.

Димитър Ненов (1901 – 1953)

За да се подчини на волята на баща си, Димитър Ненов е бил принуден да избере „сериозна, солидна професия“, отказвайки се от това, което действително го влече – музиката. Той избира да учи архитектура в Дрезден, навярно защото градът е бил известен с богатия си музикален живот. И от 1920-а до 1927 година е в столицата на Саксония – значим период от жизнения му път, в който досега имаше и някои „бели петна“, тъй като вниманието на изследователите винаги се е съсредоточавало върху музикалното му творчество от това време. Впрочем напълно закономерно, защото именно по време на следването си Ненов композира едни от най-оригиналните си и важни опуси. Известни са фактите, че за да се издържа, свири в оркестър към нямо кино, две години е музикален ръководител на балетната трупа на Теа Йолес. Но благодарение на усилията, научния интерес и подход на проф. Юлиан Куюмджиев, в архива на Техническия университет-Дрезден са открити и много нови документи. Те допълват представата ни за седемте студентски години на композитора.

Една случайност (всъщност няма нищо случайно) е причина проф. Куюмджиев да издири, професионално подреди и опише, да анализира и сравнява „своите“ открития със съществуващата информация. В книгата си „Архивът на Димитър Ненов в Дрезден“ професорът обяснява:

„През 2019 година бях поканен да изнеса лекции по програма „Еразъм+“ във Висшето училище за музика „Карл Мария фон Вебер“ в Дрезден. Тогава потърсих там материали за Димитър Ненов, който учи и работи в този град от 1920-а до 1927 година, включително за кратко и в тогавашната Дрезденска консерватория. За съжаление, в архива на Висшето училище по музика няма запазени подобни материали. […] Tогава реших да опитам да открия следи от него в Техническия университет в Дрезден. […] За щастие се оказа, че именно там се съхранява архивен фонд под № 8060, който съдържа документи от годините на Ненов в Дрезден. Колегите от ТУ бяха любезни да осигурят достъп до този фонд. Още едно щастливо обстоятелство бе присъствието в Университета на българина инж. д-р Георги Пашев, който от години преподава там. Именно той направи дигитални копия на документите, благодарение на което стана възможна работата с тях“.

Така започва един нелек няколкогодишен процес, в който изследователят, подкрепен от съпругата си – музиковедката проф. Полина Куюмджиева, преводачка на документите, уточнява, съпоставя данни, работи и с архива на Ненов в БАН (под № 216), използвайки и многобройните публикации – за и от Ненов, дисертацията на Полина Антонова („Архивът на Димитър Ненов…“, 2015) и др. Резултатът е издание от 170 страници, в което са публикувани 83 досега абсолютно непознати у нас документа: формуляри за записване на семестрите, молби за явяване на изпити и свързани с дипломирането му, пощенски картички на преподаватели до него, кореспонденцията му с администрацията на университета, протоколи, студентска карта, първата му собственоръчно написана автобиография. И към всичко това проф. Куюмджиев добавя свои ценни коментари и информации, всяка от които e ново познание и допълва пъзела на дрезденските години.

Нещо повече, в студентското досие на Димитър Ненов се оказват и документи, свързани с музикални изяви – афиш за концерт със Симфоничния оркестър на град Боденбах, близо до Дрезден, състоял се на 13 април 1927 година по повод 100-годишнината от смъртта на Бетовен, в който е оповестено: „На пианото – клавирният виртуоз Димитър Ненов от София-Дрезден“; другият е удостоверение, издадено през 1927 година от управата на кино „Принцес“ в Дрезден, с което се потвърждава, че Ненов е член „на нашия театрален оркестър от 12 септември 1924 година и неговата заетост всеки ден – извън отпуските, болничните и по един свободен ден седмично – обхваща времето от 16 ч. следобед до 22,30 вечер“. Става дума за три много тежки години, в които, за да си осигури доходи, българинът работи и свири по цели дни и макар с прекъсвания, успява да завърши семестриално и да се дипломира.

В най-мащабната, третата глава „Съдържание на документите – факти и въпроси“, проф. Куюмджиев синхронно разглежда и обучението в техническото училище, и музикалните дейности на Димитър Ненов; тук научаваме за неговите гастроли, за огромното напрежение и претовареност на студента, който обаче не си и помисля, че е възможно да се откаже от следването си в Техническия университет.

Книгата осветява не само живота на младия Ненов, принуден да свири и да се подготвя в късни нощни часове, заради което постоянно е сменял и квартирите си (11 за седемте години), но има информация и за университета и преподавателите му, и за българи – състуденти или учили в този период.

1924-та е една от много тежките за Ненов. Във време на инфлация, недоимък и атмосфера на всеобща потиснатост той е принуден да се бори сам-самичък не само за оцеляване, но и за образованието си, като паралелно с лекциите в Техническия университет взима уроци (естествено срещу заплащане) по хармония, контрапункт, инструментация и композиция при проф. Паул Бютнер. В книгата си „Спомени и материали“ музикантът описва психическото си състояние:

„…Тежка, гъста, непроницаема маса ме тормозеше. Шемет, но не небесен, адски, демонически екстаз, но не във висините – екстаз на напрегнати до скъсване нерви от неизпълнени копнежи, издигащи се до безумие, без отдих, непрекъснато жестоки удари, поражения, лудешки танци, но безнадеждни, и безкраен копнеж“.

Всичко това рефлектира в прочутата му Балада оп. 12 за голям оркестър, написана през 1924-та, но изпълнена чак през 1933 година в София, около която има още две прекрасни негови творби – „Поема“ и „Четири скици“ за оркестър.

Книгата „Архивът на Димитър Ненов в Дрезден“ на проф. Куюмджиев е принос в българското музикознание не само поради откриването на неизвестни досега архиви на композитора, но и с ценните си тълкувания, коментари, изводи, които допълват и доуточняват факти от живота на твореца.

И след Дрезден той продължава да живее далеч от суетата, от охолството, отдаден преди всичко на музиката, на пианото си – дипломира се в Италия като пианист и има забележителна, макар и недълга концертна кариера. Става професор в Музикалната академия и между учениците му са музиканти като Лазар Николов, Трифон Силяновски, Иван Стайков, Милена Моллова.

Войната и превратът на Девети септември го съсипват психически. Вследствие на бомбардировките той остава без дом, та го приютява приятелското музикантско семейство на прочутия арфист Асен Арнаудов. Този забележителен композитор и пианист, винаги различен, голям ерудит, силно чувствителен, много изискан и деликатен човек, не е могъл да се адаптира към новия живот в родината си, нещо повече – бил е тормозен и унижаван като немски възпитаник и син на царски офицер.

Не мога да подмина толкова срамния факт, който вече споменах, че негов колега нарежда да изтрият записите му в Радио „София“, където по чудо се е запазило само изпълнението му на Концерт за пиано и оркестър № 2 от Лист. Но пък никога и никой не ще има силата да изтрие духовното му наследство, еманация на българския дух.