Безсребреник в българската политика

Ако засънувам всичките ни президенти накуп, сбрани заедно, ще реша, че сънят ми е пророчески. Ако пък ги видя един до друг извън съня си, ще реша, че пророчеството се е сбъднало. Доколкото Плевнелиев и Първанов, Петър Стоянов и Румен Радев произхождат от различни и противопоставени политически сили и са с разнородни, за да не кажа несъвместими, политически биографии и възгледи, може да ги сбере заедно само събитие от общонационална, от надпартийна и дори надполитическа значимост, само една национална кауза може да ги мобилизира и свика рамо до рамо под знамената – не и една политическа конюнктура, колкото и безспорна да е тя.

Струва ми се, че така стана, така се случи на 7 ноември по обяд във Веселиново, Шуменско. Невзрачното родно село на д-р Желев изведнъж се превърна в арена на държавната ни политика. Столицата ни никога не е събирала заедно всичките ни живи президенти, не ги е събирал нито за миг и международният подиум. Дори откриването на паметника на Георги Марков – една личност, чието литературно наследство и чиято драматична гражданска съдба са несъмнено от общонационално значение – доведе на столичния пл. „Журналист” само трима от президентите ни.

Всичко това ни озадачава. За пръв път в новата ни, демократична история моята лична оценка на станалото на 7 ноември е изцяло позитивна, за пръв път след сриването на комунистическия тоталитаризъм ставаме свидетели на явление, което всички – леви, десни, либерали, консерватори, комунисти, антикомунисти, центристи – сили имат основание да окачествят като градивно, и то в национален мащаб. Значимостта в случая е мотивирана не само от обстоятелството, че се прекланяме пред паметта на един наш държавник, а пред смъртта всички сме равни. Значимостта е предопределена и от символиката, от метафоричността, с която тържествено откритата паметна плоча на родния дом на първия ни демократично избран президент е заредена. Тази символика е толкова несъмнена, че успя да обедини държавни люде, възгледи и идеи, които актуалната гражданска ситуация ден след ден разединява и озверява.

Младата ни демокрация вече съвсем не е толкова млада – в днешния забързан свят трийсетина години не са за подценяване. Междувременно немалко от авторите и лидерите на демократичния национален процес починаха и физически, и идейно, споминаха се така безвъзвратно, така окончателно, че днес никой не иска и да ги знае – заслужено или не, признателните поколения не им оказаха очакваното признание. Защо и с какво тъкмо паметта за д-р Желев надви времето, защо и с какво само броени години след кончината му тази общопризната памет е напът да се превърне в обединител на нацията?

Още в зората на прехода и малко преди Желю Желев да поеме президентския пост, аз го предупредих (както лично, така и чрез медиите), че той няма шанс в политиката. Не защото не е човек от бранша (в онези препускащи главоломно и без посока времена кой ли бе такъв?), а защото му липсва минимумът поквара, която всяка, и най-моралната, политическа кариера предполага.

Желю Желев (1935 – 2015)

Ако дори в най-цивилизованите западноевропейски и американски държави този минимум поквара е необходима предпоставка, на родните Балкани той не стига – по нашите земи традиционно най-преуспяващи на гражданското поприще са най-развратените. Които са съответно и най-развращаващи – в политическата сфера развратът тръгва по вертикала отгоре надолу, сиреч така, както се вмирисва рибата на Плутарх: откъм главата. Колкото и пагубен да е за една общност, примерът свише е не само най-заразителен, а и най-необорим – всяко зло приема престижа, силата, боеспособността на инстанцията, от която потегля сред хората. На родна земя то тръгва, мандат след мандат то неизменно е тръгвало от върховете на държавната администрация – и тъкмо това обстоятелство го прави (отново мандат след мандат) непобедимо и неизкоренимо, превръща го от феномен в навик, а от навик – в характер. Най-проспериращите държави върху лицето на земята имат нещо общо: те са и най-моралните. Или, по-точно казано, най-малко покварените. За сметка на това, на родна земя благодарение на водещия пример на политическия ни елит корупцията закономерно се превърна от изключение в повсеместна обществена практика, от забежка в държавност.

Президентството на д-р Желев направи изключение от тази конюнктура. Неговата пословична честност, отказът му да възприеме и да превърне в свой собствен разврата, който давеше цялата ни политическа класа, показа без всякаква театралност, непретенциозно, че има и други решения, че един държавник може да извърви държавническия си маршрут, без по неговата личност да полепне обсадилата го отвсякъде порочност. Хората виждаха и оценяваха това. Доколкото всички, и най-аморалните, политически формации една през друга се кълняха официално в името на морала, всички те се прекланяха официално пред нравствеността. Прекланяха се по изключение искрено, а по правило лицемерно, но преклонението бе всеобщо. Тази му повсеместност го превърна в обединяващо нацията начало. На д-р Желев приписваха какви ли не политически грехове – да го обвини в корумпираност и лично облагодетелстване, в осребряване на държавната власт, с която разполагаше, не дръзна обаче никой – и най-яростните му противници. А в една тънеща в безчестие страна честността висшестоящия е висше благо. Най-развратените общества изпитват най-насъщно потребността от противодействие на разврата, от водещи примери, които да последват и да противопоставят на бушуващата престъпност. В такъв самотен пример се превърна д-р Желев. И понеже беше рядко изключение, изключителността му вдигна цената – както в очите на политическата класа, така и сред редовите хора.

Президентът Желев не само искаше да бъде един от редовите граждани – той и знаеше как да го постигне. На него просто му приличаше, идваше му отвътре – неговата собствена, неговата личностна природа бе народняшка. Като човек на елитарното мислене, аз не мога да приветствам подобно отношение – не съм го правил никога и пред никого. Като Ницше аз мога да заявя, че не съм скромен човек, че скромен е само просякът. А доколкото помня и тача предупреждението на Бердяев, че носители на красивото и благородното могат да бъдат само личностите – не и масите, просяк, включително и просяк на благоговението на електората, аз не съм. Не мога да не призная обаче, че подобна просия вдига имиджа на всеки политик. И особено на д-р Желев. Защото той не просеше – той се раздаваше на сънародниците си, следвайки с естествената, с природната преданост, на която само той бе способен, порива на собствената си природа. Хората знаеха, хората усещаха, че президентът им е президент народен, че не ги подвежда, че е един от тях, а е действително един от тях; че не иска да ги печели, а иска да ги съизживява; че те не са му полезни като гласоподаватели, а са му скъпи като съчовеци. Знаят го и го помнят и досега, и досега хоноруват с искрената си признателност искреното му народнячество. Повтарям: това не е моят път – няма защо и да бъде. Казаното е само опит да разбера, да разгадая пътя на един безценен, недооценен приживе, но оценен подобаващо впоследствие приятел, съмишленик, спътник в нелекия път от деспотизма към демокрацията.

Помня как горяха на жълтите плочки книгите му и как го обругаваха ден след ден от главата до петите. Правеха го не неговите старо- и новокомунистически противници, правеха го неговите тъмносини съидейници от СДС. А от това го болеше особено. Тази му болка не преболя чак до смъртта му. Като непосредствен свидетел и негов приятел аз съм длъжен да взема отношение. Правил съм го и по микрофоните на българоезичните западни радиостанции в разгара на Студената война, правил съм го и през всичките години демокрация – ще изпълня този си дълг и посмъртно, пред паметта му.

Не съм крил и пред него, че според мен Желю допусна немалко политически грешки. Една от тях бе, че не въведе своевременно, веднага след гибелта на комунизма, лустрацията на родна земя. Една своевременно въведена лустрация щеше, ако не да предотврати, то поне да ограничи съществено рекомунизацията, която, подхранвана от нашето бездушие, днес громи демократичните ни завоевания. Става дума обаче само за тактически грешки – не и за комунистически уклони. Въпреки грешните според мен решения, отправяните му и до днес обвинения в скрити симпатии към комунизма, са безпочвени. В антикомунизма му аз ни най-малко не се съмнявам – бил съм непосредствен свидетел на високата цена, която той плати за отстояването на антикомунистическата си кауза. Пред очите ми го изключиха от БКП, пред очите ми арестуваха аспирантската му дисертация „Определението на материята и съвременното естествознание”, пред очите ми го изхвърлиха от Софийския университет, пред очите ми арестуваха и него самия, за да го изпратят по етапен ред в родното му село Веселиново и да го запрат там; пред очите ми го заточиха в селото на жена му Маруша, Грозден, Бургаско. Да го съди има право само онзи, който е извървял неговия трънлив път. А го съдят онези, които в комунистическото ни минало скандираха до посиняване „Да живее Партията!”. И които впоследствие със същия неукротим ентусиазъм започнаха да скандират: „Да живее СДС!”. Не на д-р Желев – на тези двулични и многолични, на тези безкрайно гъвкави и повратливи люде, на тези нулеви хора (Теренций) ние дължим както комунистическото варварство, така и позора на процъфтелия след 1989 г., на процъфтяващия и до днес политически разврат.

Д-р Желев е противодействието и на това минало варварство, и на последвалия го настоящ разврат – както приживе, така и посмъртно.

Станка Желева (в средата), заедно с приятели на д-р Желев пред неговата родна къща в шуменското село Веселиново.