Бг мама – тази свещена крава

На нея не ѝ трябват стратегии за детето ѝ, то е част от вселена, където тя е абсолютен господар

Българската майка знае по-добре от всички кое е най-добре за детето ѝ. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Бг мама – тази свещена крава

Българската майка знае по-добре от всички кое е най-добре за детето ѝ. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Започвам този текст с уговорката, че съм майка – имам две прекрасни дъщери, вече поизраснали, и съм минала през всички перипетии на отглеждането на деца. Затова ще бъда иронична и към себе си, защото неизбежно се вписвам в контекста на българското родителство, а през годините установих, че то е доста по-различно от всяко друго на света.

Поводът за този текст е истерията покрай стратегиите и конвенциите, завладяла съзнанието на българите през последните 2-3 години. Предполагам, че е въпрос на народопсихология – всяко законоутвърждаване в страната, където от памтивека законът е „врата у поле“, събужда отколешен страх от ограничения. Сякаш ежедневно се налага да вдигаме априлски въстания, за да смъкнем от плещите си султана. Но, ако може, да си запазим правото на безотговорност.

Всичко това, погледнато през призмата на семейните и личните взаимоотношения, е много болезнен процес.
Абстрактната българска мама обожава да бъде мама. Абсолютно точна съм във формулировката. Тя не обожава децата си, нито бащата на децата си. Тя е запленена от статута си на майка. Децата са средство да го затвърди, издигне и обогати. Затова всеки опит да бъдат дадени някакви имагинерни права на отрочетата се възприема като опит за преврат. Ако децата се окажат защитени от закона, значи майката – тази орлица – не е всесилна в защитата им. Тоест, тя не е толкова величава, колкото изглежда в огледалото.

Абстрактната бг мама не иска да насилва децата си. Тя просто иска да има правото да го прави – и великодушно, величествено да се отказва от него, защото е велика мама. Не защото има закон, който ѝ го забранява. Детето е отражение на нейното всемогъщество. Тя е сътворила живот, ехееее! Тя има свещеното право да оформя този живот, тя е законодателят и тя е богът.

Идеята, че детето е отделно същество с права, задължения и нужди, различни от нейните, е кощунствена за абстрактната бг мама. То трябва да вярва в нещата, в които вярва тя. Да се храни по начин, който е определила тя. Да обича този, когото тя обича, но и да мрази този, когото е посочила с пръст. Самостоятелно мислене не се позволява, защото съществува риск абстрактното дете на абстрактната мама да изпадне в силно противоречие с предразсъдъците ѝ. Примерно, да научи от Оксфордския речник „абсолютно невярната“ информация, че „джендър“ означава „пол“. Абстрактната бг мама прекрасно знае, че „джендър“ е развратно същество, което ще я лиши от внуци и ще накара съседите да я одумват. А щом тя знае нещо, то е закон.

Затова стратегии не ѝ трябват. Нарушават тактиките ѝ. Намесват се злокобно в подредената вселена, където тя е абсолютен владетел. Държавата, абстрактна също като бг мамата, изглежда като узурпатор.
Да, трябват закони, твърди родителката, но тези закони трябва да са оформени по мой избор, личен и съобразен само и единствено с мен. И рестриктивните части в тях трябва да се спазват от другите. В една по-конкретна вселена това би изглеждало така – възпитателката в детската градина няма право да вика на отрочето, защото това го фрустрира. Но майката има пълното право да крещи и дори да раздава шамари, защото е майка. Точка.

Стратегията има лошия късмет да е писана за всички, да търси баланс. Което означава, че абстрактната бг мама ще бъде задължена да спазва чужди правила. Къде остава тогава удоволствието от това да имаш деца, за които да създаваш лична система от забрани и позволения? Има ли друг смисъл от майчинството, пита се абстрактната бг мама. Току-виж стратегията довела дотам, че да я задължат да ваксинира чедото си, а това я лишава от правото да рискува живота му, защото „мама знае най-добре“. Или пък стратегията позволи на неблагодарната издънка да се оплаче, че преживява насилие у дома. Насилие, оторизирано от владетеля, не е насилие, а благословия, смята абстрактната мама. Един шамар прави от детето човек, а един хубав бой може да го превърне и в министър-председател. В крайна сметка целта е мама да бъде горда с детето си. Важно е какво ще кажат другите, като видят съвършено оформеното доказателство за гения на абстрактната бг мама.

Ще подчертая горчилката на всичко казано дотук с още повече горчилка. Във възпитателната формула, предавана от поколение на поколение, стратегията е ясна: „Бъди послушно дете!“. Ударението е върху „послушно“. Повтаряно ежедневно в най-впечатлителните детски години, това заклинание става житейско правило. И растат поколения „послушни“ деца, които после „послушно“ се примиряват с живота си – неприятен, но труден за промяна, защото послушанието всъщност е друга форма на робството. Те възпроизвеждат същата формула при своите деца.

В рамките на тази неизкоренима възпитателна традиция нито една стратегия не може да сработи. Затова е все тая дали ще има Стратегия за детето 2019 – 2030 – тя ще си остане на хартия. А и е писана от хора, възпитавани от абстрактни бг мами, послушни и израснали със съзнанието, че е по-добре да прикриеш нещо, да излъжеш, да разтеглиш куп локуми, отколкото да си отнесеш боя. И стратегиите са ни като тактиките.

ДС