Би Би Си из българските села: изоставени и от власт, и от Господ

Изоставени сме от всички – и от управляващи, и от Господ, казва 70-годишен българин пред журналистката Рут Александър от Би Би Си. Британското издание посвещава материал на живота в провинцията у нас – и търси отговор на въпроса защо населението се топи толкова бързо. Според доклад на Икономическия и социален съвет на ООН от края на юли, прогнозите за броя хора, които ще живеят у нас след няколко десетилетия, никак не са оптимистични.

Александър се среща с различни хора от селата в Пернишко, разговаря с тях за миналото, изпълнено с живот, и настоящето, в което затварят магазини, училища и автобусни спирки – и не пропуска да се спре на настоящата държавна политика срещу обезлюдяването… но която е насочена само към етническите българи и никого другиго.

Предлагаме ви текста на Рут Александър от Би Би Си.

Защо населението на България намалява?
Рут Александър

Според прогнозите България има сред най-бързо намаляващите населения в света. Страната вече е изгубила една пета от народа си от 90-те години насам. Но какво означава това за онези, които остават?

Дълбоко в българската провинция, в Пернишко, се натъквам на рядка находка. Не традиционата бродирана вълнена носия на Стоян Евтимов е това, което го прави необичаен, а това, че е на около трийсет и живее на село.

„Всички, с които израснах, напуснаха много отдавна“, казва той.

Като много млади българи, те са се преместили към градовете в търсене на работа. Стоян се смята за късметлия, че работи в планинското градче Пещера, ръководи група за фолклорни песни и организира годишен музикален фестивал в опит да съживи традиционната сватбарска музика.

Но дори и така, той определя живота на село като неустойчив.

„Невъзможно е да откриеш някого, за когото да се ожениш в това или околните села просто защото няма млади хора. Единственият шанс за мен е да открия някого в града – обяснява Стоян. – Би било много тъжно и трудно за мен да напусна селото, но в някакъв момент трябва да го направя.“

Българските села губят жителите си от десетилетия. Когато комунистите вземат властта след Втората световна война, въвеждат земеделски кооперативи, а много хора откриват работа в нови заводи. След падането на режима през 1989 г. и разтурването на колективните стопанства тенденцията за напускането на селата в посока града се изостря. И мнозина не спират до тук – те продължават търсенето на работа в чужбина.

През 1989 г. в България живеят почти девет милиона души. Сега са малко над 7 милиона. До 2050 г. числото се прогнозира да е под 5,5 млн., а до края на века – наполовина от сегашния брой.

Емиграцията допринася и за още един фактор в намаляващото население на България – отчасти защото много млади са си заминали, раждаемостта е ниска.

Последният път, когато в селото ни се роди бебе – спомня си магазинерката Стефка, чиито двама сина отдавна са заживели в града –  беше преди десетилетие. Малкото момиченце и майка ѝ сега живеят в Кипър, добавя тя.

Повечето от клиентите на Стефка са над 60-годишни. Рафтовете са слабо заредени, обяснява тя, защото няма много хора. Притеснява се, че може да се наложи дори да затвори магазина. Нагоре по планината селските магазинчета вече са хлопнали кепенци, заедно с училища и автобусни линии.

„В селото ни навремето живеехме около 600 души – казва 70-годишният Боян от Калотинци. – Сега сме 13. Някои са в гробището, останалите са в града.“

В Смиров дол Станка Петрова – баба Станка за тези, които я познават – седи под дърво на пейка на планинския път и търпеливо чака мобилния магазин, който обслужва района.

„Родена съм в това село и си спомням времето, когато беше пълно с народ. Беше хубав живот. Млади, стари – казва тя и обяснява, че на мястото, на което е, са се събирали местните и са танцували хорà. – В селото сега няма никого, така че, разбира се, нищо такова няма как да се случи вече. Например на улицата, откъдето идвам, в миналото имаше много хора по къщите. Сега само аз живея там.“

Дали е самотна?

„Разбира се, че съм самотна. Трудно е“, отговаря тя със сълзи в очите.

Хората в Калотинци и околните села правят покупките си от мобилен магазин, който идва три пъти седмично. Ръководят го съпрузи на средна възраст, Атанас и Лили Борисови. Микробусът им, без специални обозначения, е добре зареден с всичко от хляб и кисело мляко до цигари и бира, има дори лекарства. От 10 години не са пропуснали доставка, въпреки че през зимата планинските пътища стават трудно проходими заради снега.

„Има малко хора, приятели сме с всички тях, затова се опитваме да им помагаме, както можем“, казва Лили.

Очевидно е, че са популярни сред хората, но Лили обяснява, че броят на клиентите, както и печалбите, намалява. Мобилният магазин е силно застрашен от обезлюдяването на българската провинция – по отношения на бизнеса, но и в личните отношения.

„Започваме да се притесняваме, когато някой не се появи на обичайното място – казва Лили, – особено през зимата. Веднъж открихме покойник.“

Правителството представя набор от мерки, с които да се бори с обезлюдяването чрез увеличаване на раждаемостта – като предлага подкрепа с разходите по лечение на безплодие, грижа за деца или банкови ипотеки. Също така насърчава етническите българи, които живеят в чужбина, да се върнат в страната. Но никой друг.

„България не се нуждае от необразовани бежанци“, казва вицепремиерът Валери Симеонов, съпредседател на Обединени патриоти – антиимигрански политически субект, който е част от коалиционното управление.

Нито българското общество би приело образовани и квалифицирани мигранти, добавя Симеонов.

„Те имат различна култура, различна религия, дори различни дневни навици – заявява той. – И, слава богу, засега България е една от най-добре защитените от имигрантския наплив страни в Европа.“

Симеонов визира оградата, която България издига по 260-километровата си граница с Турция, за да обезкуражи имигрантите да се опитват да влязат в страната.

Според данни от Европейската комисия, България е приела само около 50 мигранти, пристигнали в Европа от Северна Африка и Близкия изток между 2015 и юли 2017 г. Ясно е, че българското правителство не вижда имиграцията като възможно решение за намаляващото население на страната.

Въпреки че властта има много идеи за увеличаване на броя български бебета, в провинцията общото усещане е, че политиците говорят, но не действат.

Преди да напусна планините, се връщам отново при Боян, човекът от Калотинци, селото, свило се от 600 до 13 жители.

„Изоставени сме – казва той. – Изоставени от всички – и от управляващи, и от Господ. Политиците няма да направят нищо за нас. Те се грижат само за собствените си интереси. Не се занимават с хората – особено с възрастните по селата. Не ги е грижа дори за младите, те вече са в чужбина. Политиците не се интересуват изобщо, а българската държава изчезва.“