Биг Брадър също бил жертва…

„Вездесъщият“, новият филм на Илиян Джевелеков, следва донеслата зрителски успех формула на предишната продукция на режисьора и продуцентите от Miramar „Love.net“: социално послание, груби емоционални сблъсъци в елегантна обстановка, драма, секс и комбинация от звезди и изгряващи млади актьори.

В центъра на историята е Емил Борилов (Велислав Павлов), писател („с една книга, издадена преди 7 години, но пък каква!“), понастоящем шеф на рекламна агенция с многозначителното име „С.Н.О.Б.“. Парите, които му позволяват да кара шевролет кабрио, да поддържа ателие някъде около малките Пет кьошета, да вечеря с черен хайвер и да пие предимно  12-(или беше 14-)годишно уиски, очевидно идват от рекламата, а не от литературата. Но обсебен от намерението си да намери сюжет за нов роман, Емил започва да поставя навсякъде около себе си – в хола на родителите си, у дома си, в работата… – камери за скрито наблюдение. Не ми беше лесно да се досетя с какво биха помогнали в търсенето на сюжет камерите в тоалетната, но се оказва, че не съм бил прав – и там (освен обичайните дейности) има какво да се види.

За Емил става все по-трудно да откъсне поглед от непредвидените за чужди очи страни в живота на роднини, приятели и колеги. Въпреки че научава доста неща, той не знае как да се справи с тях и започва да допуска фатални грешки. Да си вездесъщ се оказва непоносим товар, когато си само човек.

С първата си главна роля в игралното кино Велислав Павлов успява да задържи вниманието на зрителите.

Чисто актьорски, въпреки някои отделни моменти с пресилени реакции, повечето участници играят добре. Велислав Павлов има природната дарба да задържа вниманието, а Теодора Духовникова в ролята на съпругата му излъчва мъчителен стоицизъм, но така и трябва. По-младата Весела Бабинова звучи достоверно в младежката си импулсивност, а ветераните Борис Луканов и Михаил Мутафов са съвсем сигурни в ролите на бившия „най-млад генерал в МВР“ и на стария Борилов.

Велислав Павлов и Весела Бабинова са добре познати на театралната публика.

На пресконференцията след преспрожекцията на „Вездесъщият“ операторът Емил Христов обясни, че е снимал филма на видео, но се стараел видът му да е като че ли продукцията е финансирана от Министерството на културата, а не както повечето български филми – от Министерството на социалните грижи.

През неговия обектив и „гримиран“ от художника Георги Димитров градът (а и интериорите) във филма прилича повече на Виена, отколкото на София. Което изглежда неочаквано свежо на фона на характерното за българското кино от последните години втренчване в грозната истина.

Освен любовна драма, филмът е в модерния напоследък по света „жанр“ „предупреждение за опасностите от развитието на модерните технологии“. В случая не става дума за измислените рискове от глутена и ГМО-храните, а по-реалните и често неосъзнати заплахи от все по-трудното опазване на личния живот – в интернет, а и с изобилието от свободно продавани наблюдателни и подслушвателни устройства на цената на спанака.

Във „Вездесъщият“ обаче по-важни са пораженията, които понася наблюдаващият, а не само тези на неговите жертви – той също е жертва. И в реалността, с изключение на едно малцинство от публично интересни личности – политици, артисти и други „ВИП-ове“ от малкия екран, мнозинството масово е в ролята на вездесъщия воайор от филма – в такива ни превръщат предавания като „Биг брадър“ и клонингите му по Нова и други телевизии.

Героят на Павлов научава каква е цената на манията си по живота на другите.

Любопитна подробност, че именно Нова телевизия, в чийто ефир вилнее, простее и играе централна роля „Биг (в момента по-претенциозният му брат близнак ВИП) Брадър“, е копродуцент на този филм, който практически критикува това социално явление.

На пресконференцията представителят на Нова тв не се съгласи, че предаването превръща някого в жертва. Той подчерта, че „Биг Брадър“ има регламент, който е напълно ясен на всички участници – но имаше предвид двайсетината наблюдавани, а не милионите наблюдаващи. Той обясни, че не приема филма като критика, а като един „различен поглед към вродения и естествен интерес на хората да наблюдават живота на другите хора“. Всеки има право на мнение.