Битка без мечове за свободата на Шотландия

„Докато и сто от нас са живи, не искаме да се подчиняваме на никой чужд владетел.“
Арброутската декларация на шотландските барони, 1320 г.

Министър-председателката на Шотландия Никола Стърджън успешно прокара през правителството и местния парламент предложението за нов референдум за независимост на страната си от Обединеното кралство. Това не е първият случай, в който северната нация стига до вот за отделянето си от голямата островна държава.

През 2014 г. два плебисцита развълнуваха международната публика: насиленото допитване в окупиран Крим и генералната репетиция за тогава предстоящия Брекзит в Шотландия. На черноморския полуостров събитията протекоха под насочените автомати на рускоезични войници без опознавателни знаци. В Шотландия, напротив, имаше дълга кампания и страстите бяха силни, но в рамките на обичайната британска самоирония. Тогава страната реши да остане в Обединеното кралство и мнозина изтълкуваха това като надежда за запазване на общото британско членство в Обединена Европа.

Всичко се промени с допитването за излизане на Великобритания от Европейския съюз през 2016 г. Шотландското население масово беше гласувало за оставане в Обединена Европа и местното правителство зачака последните решения на съда и двете британски камари, за да прецени курса си. В крайна сметка Уестминстър даде зелена светлина на Тереза Мей и британците могат всеки момент официално да информират Брюксел за предстоящата раздяла. Дългата драма вероятно приближава (не)очаквания си край.

Шотландия обаче няма да последва Англия без още един опит за независимост. Въпреки бюджетния си дефицит, Единбург ще се опита самостоятелно да се кандидатира за членство в ЕС. Само че за целта първо ще подложи на повторно изпитание връзката си с Лондон. Референдумите напоследък не само са много, но предизвикват сътресения както на Острова, така и на континента. По-малки общности като Северна Ирландия, Гибралтар, Фландрия и Каталония гледат към Шотландия, а апокалиптични (обикновено недобросъвестни) пророци предричат разпадането на Европейския съюз. Може би за първи път бъдещето се решава в Единбург.

Шотландия има дълга, романтична и понякога объркваща история. Така и незавладяна от римляните, планинската страна, заселена с келтски племена, относително бързо се покръства между V и VI в., но единството й изглежда невъзможно: етническите групи на пикти и скоти си оспорват високите пасища край езерата, докато по-ниските земи са овладени от брити и англосакси. Територията, която днес наричаме Шотландия, остава разделена на множество миниатюрни владения, наричани помпозно „кралства“ от хронистите на Тъмните векове. Викингските нашествия и завладяването на крайбрежните острови от скандинавски пирати не допринасят с нищо за обединяването на разпокъсаната територия.

Едва в XI в. започва процес, който бавно ще доведе до относителна централизация: кралете на скотите постепенно и не без трудности налагат феодалния си сюзеренитет над клановите вождове. В същия период между XI-о и XIV-о столетие обаче започва и системната намеса на англо-нормандската династия във вътрешните борби на Шотландия. По времето, когато Второто българско царство е под зависимост от татарите, Шотландия е почти покорена от английския крал Едуард I. Местните национални герои Уилям Уолъс и Робърт Брус последователно воюват срещу Англия и в началото на XIV в. страната за първи път се оказва трайно обединена и независима. Това е Шотландия със своя относително силна монархия, обичаи и закони. В южните части на територията се развиват големи градове и даже университети. В момента, в който започва Стогодишната война, Шотландия сключва антианглийски съюз с французите. Всеки път, когато английските войски заминат за континента, Йоркшър и Къмбърленд стават цел на шотландски набези.

Англия и Шотландия остават разделени триста години, до началото на XVII в. и времето на Уилям Шекспир. През това време и двете кралства минават през религиозната Реформация. Протестантството на шотландците е много по-крайно от това на южните им съседи. Северът става родина на нови секти и благочестиви реформатори, но същевременно позволява по-голяма относителна свобода на устойчиви местни суеверия и даже на католическото малцинство. Накрая английският трон е наследен от краля на скотите Джеймс VI, който взима двете страни под скиптъра си и използва флаговете им, наложени един върху друг, като свой личен щандарт. Това е началото на най-известното знаме по света, така наречения „Юнион джак“.

През XVII в. Англия и Шотландия запазват отделните си законодателства и формално остават отделни монархии, макар да имащ общ крал. По време на кървавия републикански експеримент на Оливър Кромуел Шотландия се опитва да запази короната си, но англичаните налагат своя нов ред. Реставрацията на Чарлс II е приета с повече радост на север, защото в края на краищата Стюартите са шотландска династия.

Бягството на Джеймс VII (или Джеймс II Англия) от разбунтувалите се протестанти оставя Шотландия без законен крал. Страната се разделя в лоялността си към католическите претенденти от стария род на Стюартите и към протестантските владетели, които лондонският Парламент е довел чак от Германия. В първата половина на XVIII в. Англия и Шотландия най-сетне официално се сливат в едно общо Обединено кралство и Лондон почти изцяло поема управлението на севера. След провалените въстания на шотландските лоялисти британските власти систематично потискат местните обичаи и се опитват да унищожат употребата на местния гаелски език и националния костюм. Шотландската версия на английския език обаче се различава от южняшката, а местната църква и аристокрация се запазват, така че шотландците така и не се превръщат в англичани. Същевременно шотландски предприемачи и военни активно участват в създаването и управлението на Британската империя.

През XIX и ХХ в. засилването на местното национално чувство се задълбочава, съпроводено с няколко вълни на шотландска мода, започнала може би сред потомците на преселници в Съединените щати. Та се засилва заради патриотично-романтична литература, създавана от автори като Уолтър Скот и Робърт Бърнс. Постепенно британските власти отслабват контрола си над проявите на местната идентичност. От седемдесетте години на ХХ в. насам, паралелно със забогатяването, преодоляването на травмата от разпадането на Империята и евроинтеграцията, започва и процесът на така наречената деволюция. Шотландия отново се сдобива със свой местен парламент и правителство. Обединеното кралство формално продължава да се смята за унитарна държава, но на практика голям процент от местните данъци остават в Шотландия и автономията на отделните съставни страни във Великобритания се задълбочава.

През 2018-а или 2019 г. шотландската нация ще има още една възможност да реши дали иска да продължи пътя си заедно с Англия като част от Обединеното кралство извън Европейския съюз или да сложи край на четиристотингодишното островно обединение, за да се върне към близост с континенталната свръхсила, както по времето на „Старата дружба“ с Франция от XIV в.

За прогнози още е рано, но е сигурно, че спортният дух на островитяните и от Севера, и от Юга ще ги накара не само да следят новините, но и да се обзалагат в букмейкърските пунктове. Съюзите идват и си отиват, но на Албион винаги ще се правят облози.