Битката да останеш без деца

Да се омъжиш и да родиш деца в повечето общества по света се смята за норма. Какво се случва тогава, ако някой не желае това? Преди време Би Би Си разказа история за две жени, които не искат деца, което накара читателите да изданието да споделят и своя опит.

Защо е нужно името ти да стои на нечий акт за раждане, за да се считаш за успешна жена – се изказа актрисата Ким Катрал неотдавна. Коментар по темата направи и колумнистката на „Площад Славейков“ Ида Моазеску (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА).

„Можем да изберем да забременеем на 16, но не и да откажем майчинство на 29 – казва пред Би Би Си Холи Брокуел, която не е била в състояние да намери лекар, готов да я стерилизира. – Изглежда решенията ни се вземат насериозно, само ако са в съзвучие с традицията.“

„Да имаш дете е бреме за образованите жени в Иран – пише Нина, бизнесдама от Техеран, в същата история. – Това означава, че те не могат да се концентрират върху работата, свободата им е ограничена и ако бракът им не потръгне, шансовете за намиране на втори съпруг са минимални.“

Ето и пет имейла от читатели от Би Би Си, срещнали сходни затруднения с нежеланието си да имат деца.

Анонимна, Луизиана, САЩ

Бях на 24, когато за пръв път опитах връзване на тръбите. На секундата се сблъсках с лекарите, които отказваха да ми направят операцията с мотива, че съм твърде млада и че все още нямам деца, а това изпускаше основния проблем – че аз искам интервенцията, защото не искам деца.

Винаги съм била много внимателна с контрацептивите, но около 10 години по-късно забременях два пъти в рамките на година. Направих два аборта. Беше опустошително. Бях отгледана в много консервативно семейство на място, което приема аборта в много лоша светлина. Това е едно от най-трудните неща, през които съм преминавала – физически и психически крах. Бях толкова ядосана, че се озовах в такова положение. Бях взела решението да нямам деца повече от десетилетие по-рано, но никой не ми позволи да го направя. Ако някой го бе сторил, докато бях на 24, никога нямаше да ми се наложи повече да мисля за това, но аз се сблъсквах челно с биологията. Без значение колко внимаваш, контрацепцията може да се провали. Дори връзването на тръбите не е 100% сигурно, но с нея си направил всичко възможно.

Луизиана е много консервативен щат и не е лесно да се намери лекар, който да извърши аборт. Имах невероятен късмет да срещна жена, която би го сторила и която да не ме съди. Когато направих втория аборт, знаех, че трябва да открия доктор, който да ме стерилизира, така че никога да не ми се случва повече. Успях две години по-късно.

Никога, никога не съм съжалявала за решението си. Имам живот, в който се чувствам необременена и свободна. Мога да пътувам из страната и да използвам всичките си пари за някое лудо приключение. Не бих могла да го направя, ако имах деца.

Моника, Тексас

Докато растях, бях детегледачката – всяка майка искаше да се отърве от детето си.

„Хей, можете ли да гледате това бебе за минутка, веднага се връщам?“

Час по-късно детето още беше с мен, така че го виждах като товар, като малка котва, от която искам да се избавя. Исках да пътувам, исках да съм журналист, но бях разсейвана. Жениш се и имаш деца. Гледат ви като ненормални, ако сте само двойка. Трудно е. Има натиск да имаш деца. Майка ми винаги казваше: „Трябва да имаш деца“, а аз питах защо. „Те се грижат за теб“, отвръщаше.

Натиск имаше и от страната на съпруга ми и неговите роднини.

Днес имам общо четири деца. Най-голямото е на 17, най-малкото – на 7. Опитах да се стерилизирам след второто, но бях много млада и ми отказаха. Чувствам, че животът ми е в застой. Не знам дали е хубаво да се каже, но се усещам в малък затвор, в който ще лежа, докато и най-малкото от децата стане на 18. Знам, че е лошо да се признае от родител, но наистина през повечето време се чувствам така. Обичам ги, обичам ги най-искрено, бих направила всичко за тях и щастието им е онова, което искам, но ги уча да бъдат щастливи като независими хора, които не се нуждаят от мен толкова много. Не съжалявам, че ги имам, но съжалявам за начина, по който животът ми не протече. Бях домакиня и майка и това е тежка задача, но сега се върнах в училище и ще завърша образованието си.

Честно изчаквам свободата си. Вече изчислих колко ще съм възрастна, когато най-малкият стане на 18. Плановете ми са да пътувам свободно. Искам с една раница на гърба да обикалям Италия шест месеца. Все още имам тези мечти.

Анонимна, Кент

Сестра ми имаше две деца и положението ѝ така и не ми хареса. Забременях, когато бях на 23. Не го бях планирала, пиех хапчета. Не казах дълго време на приятеля ми, защото не бях сигурна дали искам да задържа детето. Един ден говорихме за това и той беше на седмото небе, така че какво да кажа? Надявах се всичко да си дойде на мястото.

Но развих болест, която засяга бъбреците и кръвното налягане, и родих в края на седмия месец. Положението беше „аз или бебето“ – но и дума не можеше да става да не избера себе си. Преплувах през този нормален период на скръб. Беше облекчение, но не можах да кажа на никого. Не смятам, че някой би ме разбрал. Гаджето ми и аз се разделихме след около три години и бях страшно нещастна, защото можехме да говорим за преживяното с други хора, но не и един с друг. Той все още ходи на гробището, където почива детето ни. Аз никога не се върнах там.

Не искам да имам деца и се опитвам да си направя хистеректомия оттогава. Питах лекарите и ми казаха, че трябва да съм над 30. Продължавам да задавам въпроса на всеки пет години. Накрая ми заявиха:

„Тази операция не ви е необходима. Можете да размислите.“

Намирам това за доста покровителствено. Не смятам, че на някого би се наложило да се обяснява, ако иска да стори обратното. Последния път, когато заговорих по темата, беше преди три години, след като спиралата ми ме измами. Тогава ми казаха:

„Не сте толкова далеч от менопаузата, така че вече не е нужно.“

Лаура, Корнуол

Още на 10 години реших, че не желая да имам деца. Когато се омъжих на 20, съпругът ми искаше и бях изправена през избора да забременея или да се разведем. Предпочетох второто. Всеки от нас мислеше, че може да промени решението на другия, но никой не успя. Когато се събрахме, той вече бе избрал имена на двете си бъдещи деца. Рейчъл и Бенджамин. В момента той вече има две деца, Рейчъл и Бенджамин, но не са от мен. Така че, когато се разведохме той получи каквото иска, аз също. Все още сме приятели.

Когато бях на около 30, стана ясно за всички, че аз навярно няма да имам голямо семейство скоро. Майка ми ми каза:

„Толкова се радвам, че нямаш деца.“

Тя знаеше, че това просто не бих била аз. Омъжих се повторно след около година и половина, но когато бе повдигнат въпросът за децата, си казахме:

„Това просто не е нещо, което искаме.“

Не мисля, че това се случва много често, защото, честно казано, смятам, че мъжете искат деца повече, отколкото жените. Решихме, че някой от нас трябва да се стерилизира – при него беше по-евтино, затова го направи той.

Ако бях забременяла, щях да отгледам децата и да ги обичам – но просто се радвам, че това не стана. Разведохме се 16 години по-късно и прекарах още 16 години сама преди да се омъжа, съпругът ми бе с три пораснали деца. Чудех се какво би било, ако те самите скоро имат деца и очакват от мен да съм баба. Те го направиха, имат много сладки момиченца, но аз просто отказвам да съм баба. Точно по начина, по който избрах да не съм майка.

Джил, Мидлендс

Когато се омъжих на 24, знаех, че не искам деца. Съпругът ми веднъж каза, че ако някога му се наложи да избере между майка и дете, ще спаси детето.

„Няма начин – помислих си, – моят живот е по-важен!“

Никога не съм се чувствала майчински, всъщност. Той навярно си е мислел, че може да имаме деца, но аз ясно изясних, че не желая. Не се опита да ме убеди.

За мен това винаги е било въпрос на икономическа независимост, защото баща ми ни изостави, когато бях малка. Имахме хубава къща, но след заминаването му обедняхме значително. Преместихме се в по-малко жилище, майка ми се хвана на работа в местна фабрика. Заклех се, че никога няма да бъда икономически зависима от мъж и не станах. Когато отраснах, нямаше как да комбинирам учене или работа с това да имам дете – изглеждаше абсолютно непрактично. Или кариера, или семейство – това беше въпросът преди 35-40 години. Физически също не исках да бъда бременна. Това променя тялото, не бях подготвена да се случи.

Не съжалявам. Някой веднъж ми каза:

„На старини ще ти се иска децата ти да те гледат.“

Помислих си:

„Защо бих вменила такава отговорност на деца? Не би било честно.“

Сега съм в 60-те си години и ми предстои да се омъжа отново – но, разбира се, няма да има очаквания за деца!