„Благодарствено слово за преводачите“ за изпита след десети клас

Десетокласниците, които се явиха на изпит за външно оценяване вчера, 16 юни, работиха върху текст на автор от „Площад Славейков“. „Благодарствено слово за преводачите“ е есе на Силвия Недкова, публикувано през 2018 г.

Учениците са имали няколко въпроса за отговор – защо трябва да се зачита трудът на преводачите според текста, с какво значение е използван глаголът „неглижиран“, както и да разтълкуват някои от тезите, застъпени в материала.

Предлагаме ви пълния текст, по който са работили десетокласниците.

Благодарствено слово за преводачите

Рядко си даваме сметка колко много дължим на преводачите. Почти всичките ни културни изживявания са свързани с работата на цял безсмъртен полк от преводачи, които са ги направили достъпни за нас. Всъщност няма изключения. Дори музиката не бихме възприели пълноценно, ако няма кой да ни преведе заглавието на произведението или текста на песента. Балетът, изобразителнотно изкуство дори – всички изкуства са свързани в различна степен със словото. Целият свят идва при нас благодарение на невидимите преводачи.

За добро или зло, собственият ни културен ареал е ограничен. Езикът ни е рядък и малък – говорят го само 7 милиона души. Ако нямаше преводачи, щяхме да бъдем осъдени да живеем в непрестанна двупосочна изолация – ние не бихме разбирали останалата част от света, а светът изобщо нямаше да ни познава.

Преводачите са осъдени на невидимост. Колкото по-невидим е един преводач, толкова по-добър е той. Тяхната работа се състои в това да преобразуват знаците-думи, като съхраняват смисъла им. Всъщност са свещенослужители.

На преводачите дължим религиите, иначе те щяха да умират безславно заедно с родоначалниците си. На преводачите дължим цивилизацията, иначе всяко културно и цивилизационно достижение щеше да е ограничено само в своето време и място на възникване, без приемственост, без разширяване в света. На преводачите дължим и технологичния бум, защото няма как технологиите да се развиват, ако не достигнат до абсолютно всички и не използват колективния разум на човечеството.

Всичко, на което се радваме днес, се е случило с тихото участие на някой преводач. Създаването на българската писменост практически е преводно дело – по цел и по същност. Първите книги на български език са преводни книги. Първата пиеса, първият учебник…

Рядко се сещаме за това, рядко го осъзнаваме. Което всъщност означава, че преводачите са си свършили работата.

Днес често се чуват упреци към тях, защото все повече хора разполагат с улеснен достъп до оригиналите и знаят езиците, на които са създадени. Това им дава фалшивото самочувствие на равнопоставени на преводачите, сякаш знанието на езика е достатъчно. И пак лесно се забравя най-важното – преводачът не просто заменя думите с техните аналози. Истинският преводач живее в две култури едновременно и пълноценно. Той познава в дълбочина не само чуждия език, но и целия културен ареал. Но също толкова добре се разполага в собствения си език и собствената си култура. Преводачът не е просто човешкия вариант на гугъл транслейт. Той е семиотик, ерудит с енциклопедични познания. Той е и психолог, който е наясно кое копче трябва да натисне, за да събуди емоцията така, както го е направил авторът.

Толкова много дължим на преводачите, че типично по човешки понякога забравяме, че не можем без тях. Пренебрегваме работата им, неглижираме успехите им, готови сме да ги подценяваме. И сами забиваме нож в собствения си гръб, защото липсата на уважение и достойно заплащане на труда им води до появата на псевдопреводачи, които не изграждат светове, а ги разрушават. Цели народи са загивали поради лош превод. Днес не е чак толкова опасно, но загиват идеи – като Истанбулската конвенция например, станала жертва на преводаческо безсилие.

Затова нека ценим добрите, всеотдайните, истинските преводачи. Все още ги има, сред нас са. Нека направим така, че да стимулираме и чужди преводачи, които да учат и превеждат от български за света. Малката ни култура може да бъде голяма, ако намери излаз към световната. Има само един начин за това – чрез преводачите.

Вижте още: РАЗКАЗЪТ „ЧЕРЕШИ“ НА ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ ЗА ИЗПИТА НА СЕДМОКЛАСНИЦИТЕ