Софийска филхармония МЕГАБОРД

Благородната личност, скрита зад маска на обикновеност

Историята на Катя Вълева, легендарната корепетиторка от Софийската опера, работила с Гена Димитрова и Никола Гюзелев, непречупена от тоталитарната власт

Снимка: „Площад Славейков“ - Благородната личност, скрита зад маска на обикновеност

Снимка: „Площад Славейков“

„Понякога се сещам за нея и ей така се разплаквам, без да искам. Сънувам ги – леля Катя и Тео, искам да си говоря с тях насън…“ Това са думи на художника Ясен Гюзелев, един от синовете на оперния певец Никола Гюзелев. Стягат гърлото, дори ако чуваш за първи път това име – Катя Вълева (1922 – 2002). Няма и как да знаеш името ѝ, ако си извън нейния приятелски и професионален кръг. Тя е дългогодишен вокален корепетитор в Софийската опера, работила във Вокалния факултет на Националната музикална академия и има огромна роля за изграждането на редица от най-големите български оперни певци. Емоционалните спомени на мнозина от тях, на техните деца като синовете на Никола Гюзелев, на роднини, ученици и колеги рисуват картината на живота ѝ в малка книга, озаглавена „Наричаха я Учителката“. Съставена е от Юлиан Куюмджиев и е издадена от Музикалната академия.

Спомените на братята Гюзелеви за Катя Вълева са свързани с тяхното детство – и в тях тя присъства заедно със съпруга си и сина си, днес и тримата покойници. „Леля Катя“ е корепетиторка на баща им Никола Гюзелев. С нейното семейство са първите спомени на Ясен и Чочо за Бъдни вечер, когато Катя сядала на пианото и свирела стари австрийски и немски коледни песни. В техния дом празнували и Заговезни, и Великден, в тясното жилище на семейството на ул. „Московска“ и после в кв. „Гео Милев“. Леля им Катя и съпругът ѝ Тотко ги научават да плуват, а заедно с това и на чувство за етика, морал, добро възпитание, широк поглед към изкуството.

„Техният начин на живот сякаш ни възпитаваше във важни ценности – разказва Чавдар Гюзелев. – Те живееха доста оскъдно материално, в малък апартамент, което по никакъв начин не пречеше на тяхната ведрост, на техния оптимизъм, на техния особен поглед върху нещата, изпълнен с жизненост, може би продиктуван от това, че са видели и много по-лошо и са знаели, че може да бъде много по-лошо от техния спокоен и радостен живот. Знаехме за чичо Тотко и Сибир, в началото го смятахме само за една интересна история, почти филмова, но по-късно си дадохме сметка, че този човек наистина го е преживял – това са едни десет години, които безспорно определят по-нататъшния му живот. Казват, че и много други хора, които са преживели Белене и други ужаси, не развиват някаква озлобеност срещу палачите си. Затова и чичо Тотко, и леля Катя гледаха на живота като на ценност, която не е свързана с материалното и с алчността, а с хубавите простички правила на живота и с основните християнски добродетели – да живееш честно, да живееш почтено, да живееш достойно, независимо от материалното ти състояние, да се радваш на живота и да предаваш тази радост на другите. Това усещане е най-важното за мен, то някак е покълнало у мен благодарение на тях.“

Катя Вълева се омъжва за приятеля си Тодор Куюмджиев след завръщането му от Сибир. Той учи право в Берлин, където започва и докторантура по журналистика, но попада в плен след влизането на съветските войски в Германия в края на войната. Прекарва 7 години в ГУЛАГ, а след това 3 години е принуден да работи в Красноярския край. Когато през 1955 г. се завръща в България, всичките му опити да си намери работи по специалността, независимо от образованието и владеенето на немски и руски език, се провалят и се налага да изкарва прехраната си като строителен работник. Под влияние на Катя се заема да превежда и така през 1957 г. в негов превод излиза романът „Искрици живот“ на Ерих Мария Ремарк. Синът им Теодор Куюмджиев е известен български преводач от немски и английски език, който почива внезапно през 2013 г.

Животът на семейството на Катя Вълева също е ограбен от тоталитарната власт. Тя е от известния род на индустриалци Вълеви, което оказва влияние над всичко, което ѝ се случва. Баща ѝ Вълю Д. Вълев е един от най-видните търговци в Бургас, ръководи клона в морския град на член на събирателното дружество „Досю Вълев & синове“, основано от дядо ѝ. Баща ѝ е завършил търговски науки в Торино, Италия. В България става генерален представител на „Стандарт ойл“, той е един от основателите на Бургаската стокова борса и неин председател, председател е на Бургаската търговска камара, член на Гражданския клуб, в който до 1944 г. членуват най-изтъкнатите бургазлии. Цялото му имущество е национализирано след 9 септември 1944 г., включително домът на семейството им в Бургас. Принудени са да живеят под наем в малка част от собствената си къща. Братът на Катя Вълева – Димитър, е изключен от Софийския университет, където следва история, и прекарва години по лагери и затвори. Чичо ѝ е интерниран в Свищов, а от 1949-а до 1963 г. е изселен в Левски, като известно време прекарва в лагера „Белене“.

Самата Катя Вълева учи пиано в Музикалната академия, продължава обучението си във Виена, но политическите промени в България през 1944 г. се отразяват на нейната реализация и става корепетиторка. Нещо повече от корепетиторка, с таланта и интелекта си става безценна в света на операта. Участва в най-трудната, черната работа при създаването на един оперен спектакъл – изработването на отделните изяви на певците като арии и речитативи, разучавайки с тях партиите им и ги е изработвала като интерпретация. Наричат я Учителката. Освен на Гюзелев, тя цял живот партнира като корепетитор и на Гена Димитрова, пътува по нейна покана в чужбина, за да ѝ помага за сценичните образи. Работила е също с Илка Попова, Павел Герджиков… Заради своя произход и съдбата на съпруга ѝ Катя Вълева дълги години не е включвана в турнета на Софийската опера или в концерти извън социалистическия лагер. Едва през 60-те години получава възможност да пътува зад Желязната завеса. Пенсионира се в Операта през 1977 г., но продължава да работи активно почти до смъртта си с редица певци – и утвърдени, и млади.

Сред десетките мили разкази в книгата има думи на акад. Васил Казанджиев, акад. Пламен Карталов, проф. Илка Попова, проф. Павел Герджиков, Райна Кабаиванска, Александрина Милчева, Анна Томова-Синтова, Стефка Минева, Стефка Евстатиева, Благовеста Карнобатлова, Дарина Такова, Галя Йончева, Еделина Кънева, Кирил Манолов…

Предлагаме ви откъс от спомените на проф. Боянка Арнаудова.

Авторитетът, невидим за публиката

За публиката, която влиза на оперно представление, съществуват само певците актьори, оркестърът и диригентът. Обикновено от програмата, ако ги интересува, научават кой е поставил творбата, чии са костюмите. И макар в нея да са изписани още много имена и професии, трябва специално отношение, за да се заинтересуваш от тях. Корепетиторите са пианистите, с които се заучава и репетира операта, това е авангардът, без който не може да се създаде музикално-сценично представление – опера, оперета, мюзикъл и балет. Корепетиторът е много специфична професия – трябва хем да е много добър пианист и музикант, хем да е педагог, да е търпелив, но и взискателен, да умее психологически и волево да се консолидира с един многообразен (във всяко отношение) екип. В големите театри пианистът корепетитор се профилира – едни работят само с певците, други – с хора, трети – с балета. Освен всичко корепетиторът трябва и да се сдружи с диригента, да приеме и „присвои“ неговата интерпретация, за да може неотклонно да я внушава, т.е. реализира. И е все зад завесата, невидим за публиката. Принципно, корепетиторите не излизат на сцената за поклон (имаше време, когато съществуваше т. нар. отговорен (главен) корепетитор, отговорен за дадена постановка, и съответно се представяше на премиерните поклони). По правило овациите ги обират певците, диригентът, хорът, оркестърът, постановчиците, а пианистите си стоят кротко в „джобовете“ на сцената или в някоя от ложите и искрено се радват на постигнатото, на успеха. Благодарение и на техния талант. Пиша това мъничко обяснение за една особена и нелека професия, в която си оставаш все в репетиционните зали, но без която днес не съществува оперен театър. И ще го допълвам с щрихи от портрета на една личност, която десетилетия бе свързана със Софийската опера. Катя Вълева.

Дълги години бяхме колеги в Софийската опера и сега, когато пиша за нея, съзнавам колко малко съм се замисляла за тези прекрасни пианисти, които неуморно и без парадиране си вършеха работата. Катя беше тих и скромен човек. Крехка, винаги ми се виждаше малко припряна, особено на репетиции на голяма сцена, в които корепетиторът замества оркестъра и всъщност всеки ден е като на голям концерт. Знам, че и прочути концертиращи пианисти биха били много затруднени, ако ги сложат на една голяма сцена, за да изсвирят клавира на „Дон Жуан“, „Отело“ или „Дама пика“ например, в една мащабна репетиция на хор и солисти, следейки множество солови партии и диригент. Катя Вълева говореше тихо, някак премислено, никога не съм я чула да нервничи шумно, да подвиква грубо, да обижда, когато някой греши сериозно. Винаги благо и внимателно поправя, напътва, обяснява. Но с тон, който не позволява противопоставяне.

Беше авторитет. Певците ѝ се доверяваха и много от най-първите сили на операта от 70-те и 80-те години на миналия век направиха едни от най-успешните си партии с нея. Например Гена Димитрова ѝ вярваше напълно, постоянно я търсеше за – както казваше –„да поработим това-онова“, консултираше се с нея за музикалната интерпретация, искаше мнението ѝ за свои изпълнения. Например, Катя отиваше във Виена, за да я чуе. Гена казваше, че е спокойна, когато има ухо, на което да се довери.

Катя Вълева имаше малко приятелства в Операта – с Гена, с Нели Божкова, Колю Гюзелев, Димитър Петков, Павел Герджиков, а по бургаска линия с Любо Бодуров и още някои; някак не допускаше колегите в своя свят. Беше си сложила като че ли една маска на обикновеност – оправдано, защото както се разбра след години, е била от богат и прочут бургаски род, съответно национализирани и принуждавани да мимикрират; учила във Виена, знае немски – за времето това е много лоша атестация. И още – със съпруг, който е бил 10 години пленник в Русия, в ГУЛАГ…. Познавах го бегло, срещи в антракт на оперни спектакли, беше много приятен, възпитан мъж с обноски. Неотдавна научих какво е изстрадал, но особеното бе, че не демонстрираше нито злост, нито натрапваше изживените мъки.

Много лошо досие, още повече за член на националния оперен театър. Тази слабичка жена, малко старомодна в облеклото, очевидно си имаше стил и бе неподвластна на модите, блясъка и ефектите. Катя Вълева по немски дисциплинарно (все пак е възпитаничка на Виенската академия на изкуствата) винаги всеотдайно участваше в творческия процес, подготвяше колегите си старателно и ефективно. Диригентите – в частност Асен Найденов, Атанас Маргаритов, Руслан Райчев и режисьорите Михаил Хаджимишев, Петър Щърбанов я обичаха, защото беше интелигентен, ерудиран и разбран човек, с натрупан опит, следователно знаеща какво и как да се направи, как да го поиска или предложи.

Пенсионира се някъде към средата на 80-те години, но продължи да работи с певци. Приятелствата ѝ я крепяха, след като си отиде съпругът ѝ. После знаехме, че повечето време пребивава във Виена. Виждах я от време навреме на някои спектакли, веднъж сподели, че има операция, тежко заболяване. Докато дойде вестта, че си е отишла. Там, горе се събраха много от творците, които градиха златните десетилетия на Софийската опера и оставиха забележителни изпълнения и спектакли еталони за интерпретация, музикални изживявания и празници, накратко – историята на театъра от последните десетилетия на миналия век.

Но за да завърша по-ведро, в стил барокова опера, ще спомена, че няколко пъти се е случило да сме в неформална обстановка, в компания с Катя Вълева, и тя биваше различна – весела, остроумна, маската падаше и се откриваше светъл, лъчезарен човек. Тогава съм разбирала, че всъщност спокойствието и обладаването на емоциите е щит, който я предпазва от обрати в действителността, в която малко да сбъркаш и ти се припомня откъде си и с какво не си заслужил мястото, което заемаш.

Спомням си, че обичаше да разказва една случка, която предизвикваше бурен смях. Концерт, на който Катя акомпанира на певци, а голямата актриса Петя Герганова е конферансие. Минавайки покрай рояла и Катя зад него, Петя Гергановая пита: „Вие не сте ли покойната Калинка Лазарова?“. Следва ново излизане на конферансието и Герганова пак задава, но по-високо и спирайки пред нея, същия въпрос, очаквайки отговора на Катя, което предизвиква смях и на сцената, и зад кулисите. Катя я играеше чудесно – имитирайки гласа на актрисата и своите мимики на недоумение, после настъпилият неудържим кикот на сцената… Имаше и други весели случки из битието на оперните артисти, на театъра, с който бе свързана още от 1948 година и до кончината си, с които много ни развеселяваше.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах