Летен сезон

Блажена епоха за посредствения човек

Днес мнозинството българи са по-скоро продължители на стереотипите от комунистическото време, казва историкът проф. Веселин Методиев в новата си книга (откъс)

„Днес има пълна свобода на естетическите, научните и религиозните „пориви“. (...) Но личните интереси надделяват по най-брутален начин, тъй като липсва елементарна нравственост за общо, съвместно живеене“, отбелязва в книгата си проф. Веселин Методиев. Снимка: „Площад Славейков“ - Блажена епоха за посредствения човек

„Днес има пълна свобода на естетическите, научните и религиозните „пориви“. (...) Но личните интереси надделяват по най-брутален начин, тъй като липсва елементарна нравственост за общо, съвместно живеене“, отбелязва в книгата си проф. Веселин Методиев. Снимка: „Площад Славейков“

Във времена, когато миналото се разглежда като неизчерпаем източник за оправдания за агресивното настояще, е особено важно да се потърси истински диалог с неподправената мисъл на елита на предходните поколения. Именно там се крие истината за уроците на историята, тъкмо в оформящото обществените нагласи мнение на мислителите от почти забравени или подменени с времето епохи е оня важен и некополебим глас, който отправя послания за настоящето.

„Книга за модерните българи“ на историка проф. д-р Веселин Методиев отваря път към точно такъв диалог – с авторите на престижното между двете войни у нас списание „Златорог“. Както казва авторът в уводните си думи:

„Един (но не и единствен) анализ на текстовете от списание „Златорог“ предоставя възможност за оценка на състоянието на българското общество и интелигенция във времето между двете световни войни и след тежката национална катастрофа от 1919 г. В оценката на средата тогава могат да се намерят и паралели, които имат своето място и в днешните ни представи за нашия културен свят“.

Рисковете, които застрашават всяко общество, забравило светлите си умове, са много – виждаме, че в Източна Европа тази тенденция вече дава мрачните си плодове. След дългогодишното пренебрежение и целенасочена подмяна на същинската история на България между 1919 и 1939 г., обществото остана лишено от „духовното богатство, с което се сдобива националната ни общност в третото поколение на модерна България“, казва проф. Методиев. Недостигът на информация за това, което те са дали на България като просветена и напредничава мисъл, днес разцепва обществото на сегменти, всява раздор в базовите ценности. А умовете от списание „Златорог“ въздействат върху израстващи, оформящи се българи малко след началото на миналия век:

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Именно тогава се намират отговори на множество тежки въпроси, налагат се нрави, които правят чест на хората, утвърждават се градски българи, наричани в един модерен смисъл почтени и прилични хора. Да уточня: градските българи са хора, които не се определят по своето място на раждане. Най-съществено за тях е това, че те са напуснали уюта на патриархалното живеене, където отговорността за всички се пада на най-възрастния човек. Те са взели своя живот в свои ръце, носят своята отговорност за себе си и близките си, и може би най-важното – поемат върху себе си и част от бремето на общия интерес, който днес наричаме обществен“.

Сред авторите, включени в изданието на Нов български университет, има както познати днес имена като Боян Пенев, Спиридон Казанджиев, Найден Шейтанов, Владимир Василев, Петко Стайнов, Петър Мутафчиев, така и забравени или съвсем неизследвани по-късно: Андрей Стоянов, Георги Константинов, Янко Янев, Петър Стъпов, Есто Везенков, Никола Шипковенски, Андрей Стоянов, Венелин Ганев, Константин Гълъбов, Йордан Бадев, Петко Войников, Атанас Илиев, Атанас Попов, Любен Русев, Борис Тричков, Христо Ю. Тодоров, Дамян Димов.

Проф. д-р Веселин Методиев е известен и почитан български автор, политик и историк. Професионалната му кариера преминава през Нов български университет, Главно управление на архивите към Министерски съвет, 37-ото и 38-ото Народно събрание.
Основните му изследователски интереси са в областта на историята на държавните институции в България. Преподава философия на историята; извори за българската история; история на държавните институции в България; история на модерната българска държава; европейска история.

През 2019 г. проф. д-р Веселин Методиев е награден с Националната награда „Христо Г. Данов“ в категория „хуманитаристика“ за монографичния си труд „Един много добър човек: Константин Стоилов и политическата добродетел“, издание на НБУ.

Предлагаме ви откъс от „Книга за модерните българи“, предоставен от издателството на Нов български университет:

Какъв ще бъде човекът след войната. Никола Шипковенски

Знаем за трагичната съдба на българската интелигенция в края и след Втората световна война. Научихме благодарение на редица изследователи за ужаса, в който попадат огромната част от образованите и културни българи под комунистическа власт. Именно поради това си знание е твърде важно да проследя какво са си представяли тогавашните хора на духа за човешката същност след войната. И тях явно ги е вълнувало състоянието на обществото и най-вече, че войната има край, а след него ще бъдат ли хората същите и ако не, какви промени могат да се очакват.

Н. Шипковенски доживява времето след войната и сигурно прави своя анализ и за предвиденото от него, и за реално случилото се. Но засега мога да размишлявам само върху това, което той очаква: „Ще се измени ли обликът на личността след войната толкова съществено, че да стане тя нова личност, или ще бъде все същата стара личност, само че поставена при нови условия?“. Това е началният въпрос в статията и се оформят няколко зони на любознателност – нова–стара личност; войната като фактор за промяна; новите условия. Явно, че последното ще се окаже фатално, но да вървя по пътя на мисълта на автора.

В началото на анализа попада отношението човек – войник. Сблъсъкът с насилието е очертан ясно, интересен детайл е обяснението, че човек не става по-зъл, когато е част от войскова единица, но изкарва злото от себе си срещу другите, когато „революцията и партизанските действия зад фронта дават възможност за разгръщане на жестокостта у ония хора, които в мирновременни условия не са могли да я проявят“. Психиатърът дава съвсем точна дефиниция, кои ще се превърнат в зверове и кои няма как да попаднат в тази лудост. Времето ще подкрепи с многобройни примери, че обществото ще стане заложник на болните мозъци, именно на онези, които ще са инструменти на „революция и партизански действия“. Толкова е точно, че не може да се подмине без още няколко думи. Цялата история на революциите е история на насилието и озлобяването на хора, което ги превръща в уроди. И обратно, само контрареволюциите дават отново шанс на разума и човешкото поведение почти без насилие да бъдат възстановени общественото спокойствие и ред. Независимо дали ще изберем френската или болшевишката революции. И още нещо. Мъжете в Европа са воювали във всяко поколение – изключението е за част от населението в рамките на Османската империя, но тези истински войни не са правели по-зли и лоши хората, колкото ще се проявяват онези в революционните действия.

„Войната учи на другарство.“ Това е изречение, което не е лесно да бъде разбрано след няколко поколения в Европа без войни. Насилието при разпадането на бивша Югославия бе по-скоро полицейско насилие, осъществявано от военни, чиято цел бе етническото прочистване. То е много по-близко до поведението на разбойници, отколкото на редовна армия. Но да се върна на идеята за другарството. Това е възглед, който идва от окопите на Първата световна война. Имаме шанс да видим това с очите си от документалните кадри, останали от онова време. Тази тежка и драматична съдба – болести и смърт, наистина вярвам, е раждала мъжко приятелство, което може да наречем с думата „другарство“ и което в нашия език е трудна работа поради политическата употреба на думата. „Много по-стихийно, отколкото в мирно време, войникът е готов да направи жертви за спасяване на своя другар, загубвайки понякога и собствения си живот.“ Тук е важно да добавя, че докато в Първата световна война българската национална общност намалява със стотици хиляди, то във Втората участието е минимално и това с основание се счита за политически успех. Но когато разсъждаваме за успехите на другите в Европа след войната, особено на запад, сред страните, дали огромни жертви, то трябва да имаме предвид, че в следвоенната обстановка там се разпространява ехото от това другарство и то със сигурност е основание да има по-добър обществен климат, отколкото у нас. Може да се опитаме да си представим сравнението в българската среда по малко по-различен начин. Как се е реализирало другарството в условията на насилието и мъченията в лагерите на комунистическата власт? Личният ми опит от разговори с хора, претърпели тези ужаси, напомнят този войнски културен модел. Живелите и оцелели след мъченията в лагерите наистина имаха такова усещане за общност, преминала през ада. Техните физиономии, разказите за мъченията – кратки и ненатрапчиви, бяха урок по човечност и мъжество. Но за съжаление, това не се превърна в обществен климат, когато тези хора вече можеха да бъдат и обществени говорители.

„Размесването на човешки маси през време на войната се отразява, разбира се, и върху половия морал на страни, които без сами да участват в бойни действия, се изпречват по пътя на преминаващите войски.“ Шипковенски доста се спира на сексуалните промени при тоталната война и предлага интересни анализи, които пропускам. Основен за мен е наистина големият въпрос за следвоенното поколение, което живее достатъчно често без знание за бащиния си род. Това разрушаване на патриархалния морал в Западна Европа ще доведе до мощно движение на свободните нрави през 60-те години, известно ни като сексуална революция. Тя от своя страна ще повлияе и на народи, които се намират извън това пространство, и в частност на тези в Източна Европа. До това явление трябва да прибавя и гигантската разпуснатост на нравите на новите управляващи в тоталитарните държави, посягащи без всякакви скрупули и предразсъдъци от патриархалното време на своите подчинени жени, за да успея да опиша онзи разпад на нравите на българския човек след Втората световна война, при който развратът стана норма на поведение и едва ли не повод за хвалба в обществото.

Тази реалност е доста различна от надеждите на Шипковенски, че „когато войниците се завърнат по домовете си в мирния живот, всеки ще запази трайния характер на своето изживяване на любовта“. Това със сигурност се случва, но живее успоредно с разпада, за които споменах. И в България най-характерното е промяната, която засяга „успелия“ човек, който задължително има поне една любовница. Срам, търпян от някои и против волята им само и само да останат на заетата позиция, която задължително изисква и сексуална разюзданост.

„Златото не ще бъде предмет на религиозен култ: парите ще станат още повече само средство за получаване на блага, но не и някаква цел сама за себе си, някаква дегенеративна „чиста“ радост от самото им притежаване… гражданинът… започва да използва парите си, за да живее, и престава да живее, за да печели пари.“ Това е друга надежда на Шипковенски за човека след войната, която се оказва по-скоро илюзорна. Западният свят ще намери лека срещу войната – интеграция в името на по-висок стандарт на живот за всеки човек. Това ще бъде постигнато в Западна Европа, Америка и Канада и ще се превърне в блян за хората в източната част на Стария континент, на които предстои 45-годишното комунистическо робство. Затова, когато Втората световна война завърши за тях през 1989 г., мечтата не бе свободата и демокрацията, а осъществяването на този блян по материалния успех на „европейците“ и „американците“, т.е. на заможните хора. Дори не бе въпрос за усилния труд, допринесъл за този успех. По-скоро ставаше дума, и то сред интелигентни хора, че щом Западът носи отговорност, задето ни е оставил в лагера на Сталин, то сега трябва да ни направи заможни. Как? Това не бе темата – трябваше просто да станем заможни. И това, че няма да се случи тази „дегенеративна „чиста“ радост“, за която споменава Шипковенски, за жалост, бе опровергано, особено след като се възстанови частната собственост и частната инициатива. Бързината, с която две поколения хора се втурнаха да наваксват пропуснатото в материалния си живот, бе бясна. От това се промениха и обществените отношения – за жалост, към себичност, мизантропия, завист. Тези болести за мен наистина са временни явления и скоро ще изчезнат. Но те покосиха доста от мислещите и можещите българи.

„Политическите системи на утрешния свят ще бъдат принудени да осъществяват хармония между интересите на личността и държавата. Военновременните ограничения на личните нужди, както и ограниченията през годините непосредствено преди войната, те ще бъдат търпени. Всеки ще иска да получи своя дял от комфорта в живота и не ще се остави да бъде убеждаван лесно, че трябва да жертва всичко за бъдещите поколения.“ Този анализ е високо професионален и аз се оставям на неговата достоверност. Считам, че той е убедителен и от историческа гледна точка, тъй като историята на военните конфликти и навлизащият нов стопански модел от времето след Виенския конгрес през 1815 г. до ХХ век показват промени сред воюващите хора, които съвпадат с наблюденията и изводите на Шипковенски. Мисля, че съвсем точно е предвидил и промените, които ще настъпят в българското общество след Втората световна война. Това търсене на личен „комфорт“ при увеличаващи се възможности на материалния бит също е логично. Но – това проклето „но“ – в страната се настанява комунистическата диктатура, а с нея естествените очаквания за положителна промяна се обръщат в ужасно всекидневие, в пъти по-лошо от отминалото време на война. „Хармонията между интересите на личността и държавата“ не само се нарушава, но се установява такава дисхармония, каквато българският обществен живот не познава от времето на най-мрачните години на кърджалийските безобразия в българските земи.

Често казваме и пишем, че 9 септември 1944 г. е прекъснал естествения ход на българския живот. Ето и един сериозен пример – ученият психиатър дава прогноза, която поради въоръжения преврат не само не се сбъдва, но и бива опровергана от всичко, което знаем за първите години на диктатурата на пролетариата, както я нарича самата комунистическа идеология. Това прекъсване на естественото развитие не може да не се отрази и на българската интелигенция. Компромисите, които трябва да се правят в името на физическото оцеляване, довеждат до промени не само от конюнктурен характер. Това търсене на личен „комфорт“ все пак ще се прояви. Но на каква цена? Мисля, че цената е жестока. Компромисът, който иска тази диктатура, е един – унижение на човешкото достойнство. Така в необходимата хармония, описана от Шипковенски, се нанася травма, която може да бъде видяна и в посткомунистическото време. Няма проблем в отношението между личността и държавата: има път към постигането на „комфорт“, но трябва само едно – хората да са се самолишили от достойнство. Разбира се, че това не се отнася до всички. Разбира се, че има и обратните примери за съхраняване на човешкото достойнство. Но в широката обществена среда това явление е налице. Не са един и два примерите от писателските среди във времето след 1944 г., които показват как в името на добрите отношения с държавата и личното благоденствие има отказ от достойнство. Нещо повече, това не става нещо осъдително в обществото, а се превръща в норма на успеха. Колкото повече се замислям върху тези неща благодарение на анализа на един психиатър, толкова повече се убеждавам, че изследването на българския комунизъм трябва да е интердисциплинарно дело на историци и психолози.

Шипковенски дава обяснение от своя гледна точка и на един естествен процес, засягащ стопанския живот: „Едно огромно строителство ще се развихри по всички материци на земята… Творческите пориви винаги надвишават разрушителните нагони, ала особено могъщо се развихрят те, след като е трябвало в периода на бойните напрежения да им отстъпят решителна преднина.“ Примерът, който потвърждава това експертно мнение, е немската икономика след 1945 г. Това наистина е чудо, което доведе до идеала за „социално-пазарна икономика“, между другото постижим като че ли само от германската нация. Но подобно явление, далеч от добрия пример, беше също ентусиазмът и размахът на социндустриализацията, където творческият порив, обхванал наивни комсомолци и комунисти, даде, с малки изключения, високо неефективни резултати.

Шипковенски достига до още едно важно прозрение: „Човекът след войната ще пътува: войникът – за да види в спокойно съзерцание страните, които е преминал в ритъма на военното напрежение; невоюващият – защото войната му разкрива полузабравените или никога преди това непознавани кътове на земното кълбо. Тъкмо чрез географията на бойните линии съвременният човек, боецът и невоюващият става гражданин на света.“ Наистина, времето след Втората световна война ще даде шанс за огромна динамика в човешкото придвижване. За милиони хора от „Запада“ ще дойдат дни и месеци на срещи с хора и забележителности в различни места на света. Технологичните промени в транспорта допълнително ще създават възможност за тези пътувания. В самия Запад хората ще се придвижват от една държава в друга, включително за нещо, което ще получи названието „уикенд“ пътуване. Така понятието „гражданин на света“ ще добие съвсем предметна, всекидневна представа. Но уви, за хората, които Шипковенски визира – българското общество, ще настане време на най-голяма изолация. Затворени в територия, която е опасана отвсякъде с телени огради не за да не влезе, а за да не излезе някой, хората ще мечтаят за едно елементарно пътуване извън България.

Помня в младите си години разкази на възрастни хора, които говореха за това как са се качвали на влака, за да посетят Виена за няколко дни. Наистина не го разбирах, както предполагам не разбират „затворената България“ и българите, родени след 1989 г. От историческа гледна точка, като време и хронология, става дума за нещо кратко – 45 години, но за един човешки живот това може да се окаже затвор завинаги.

Тогава как да очакваме в посткомунистическото време да живеят „граждани на света“? Мнозина се втурнаха да видят близките си в чужбина, други се върнаха, за да видят тези, останали в „затворената“ си родина. Видяха се разликите между едните и другите. Сигурно от психологическа гледна точка в обществото настъпиха промени, но не само положителни. И в тази област – пътуванията, отново имаше едно бързане, за да се навакса пропуснатото.

Ще спомена, че с мен съдбата се отнесе по много интересен начин. Служебните ми пътувания започнаха от изток на запад, докато след 1989 г. попаднах в Прага, която наистина не ми се видя Източна Европа. Но това са лични неща, които не са цел на текста.

Все пак Шипковенски е от другата страна – тази на очакването: „Човек има право да се надява поради избистряне на гражданското му самосъзнание чрез бойното кръщение, че неговото творчество не ще бъде спъвано от посредственици, които по познати пътища ще се добират до ръководни постове… Времето след войната не ще бъде блажена епоха за посредствения човек, чиято психология ще бъде предмет на отделно разглеждане“. Каква прекрасна картина, която отново може да бъде видяна в първите две-три поколения в Западна Европа след Втората световна война! Дори мисля, че в тези общества има трайно създадена среда, противодействаща на посредствеността. И обратно, в българското общество именно тази посредственост получава цялата тоталитарна власт след 1944 г. Създава ред и правила за издигане на посредствения човек. И това не е поради липсата на „бойно кръщение“, подобно на другите народи в Стария континент, а поради идеологията и практиката на комунистическия режим.

Самият Шипковенски е видял с очите си този ужас, доживявайки до 70-те години на ХХ век. Той попада сред изключенията от правилата. За щастие има и други, благодарение на които във второто и третото поколение българи от комунистическото време можеха да се дават примери и за добрите и можещите наред с посредствените. Това спасяваше младите хора, които получаваха възпитание в тези малко на брой примери на прилични хора.

„Човекът на утрешния ден, тъй както той сега се оформя в атмосферата на военното напрежение, ще бъде навярно индивидуалист и колективист едновременно. Той ще иска пълна свобода за своите естетични, научни, религиозни и нравствени пориви и ще е готов на съвършена подчиненост на личните изисквания пред интересите на общността в производството и разпределянето на стопанските блага.“ Безспорно полезна дефиниция за свободата и обществените задължения. Вероятно „военното напрежение“ е фактор за премислянето на „аз и другите“, но в оформилото се общество на висок стандарт и качество на живот в Западна Европа това може да се види.

Въпросът, който ме вълнува, е може ли да видим тези неща в модерните българи след 1989 г.? Наистина днес има пълна свобода на естетическите, научните и религиозните „пориви“. Но ме смущава как се реализира този порив в нравствената свобода, при условие на множеството етични правила, които охраняват цялата зона на съвместното живеене. И именно тук за мен се открива и обяснението защо тази „подчиненост“, за която пише Шипковенски, не се появява при производството и разпределянето на стопанските блага: личните интереси надделяват по най-брутален начин, тъй като липсва елементарна нравственост за общо, съвместно живеене. Днес мнозинството българи са по-скоро продължители на стереотипи от комунистическото време от типа „вие ни лъжете, че ни плащате, ние ви лъжем, че ви работим“. Именно в такава „нравственост“ е построена обществената среда, за която е важно кой в каква далавера да се уреди, а не това отделният човек да не поставя „личните изисквания“ пред общия интерес. Корените на тази ужасна действителност са в пропагандата против частната собственост и частната инициатива, както и във физическото изтребление на предприемчивите българи.

Много посредствени изследователи създадоха хиляди страници, в които искаха да обосноват някаква „модернизация“ на българския стопански живот при липсата на споменатите качества на икономическите дейци. Написах „посредствени“, тъй като можем да намерим описанието им в текстовете на Шипковенски, но и защото в една посткомунистическа ситуация тази посредственост успява да замъглява мисленето на съвременните млади хора. Тежки изпитания има пред образователния процес именно поради тези причини. Радвам се искрено, че преподавам в университет, където тези неща са ясни и с колегите се опитваме да отговаряме на реалността.

Шипковенски ще завърши с голямата надежда – тази за силата на творческите пориви на човешката природа. И аз съм убеден, че това помага. Свидетел съм на много случаи през последните трийсетина години, когато именно тези качества на човека – творческата идея и нейната сила като стимул и мотив за действие, помогнаха в изграждането ни като достойни българи в една сигурна и силна европейска цивилизация.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах