Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Блясък на разума, чар на иронията

Излиза второ издание на „Философски новели“ от Франсоа Волтер. Заедно със Спиноза, Монтен и Лайбниц, това са може би най-сериозните нови заглавия на една наистина забележителна издателска програма

Волтер се стреми да не остави без коментар нищо, което си струва да бъде обсъдено. - Блясък на разума, чар на иронията

Волтер се стреми да не остави без коментар нищо, което си струва да бъде обсъдено.

„Философски новели“ на Волтер се появяват за първи път на български език през 1972-а и книгата отдавна е изчерпана. Сега текстът отново е достъпен за читателите, които могат да се насладят на хумора на автора в прекрасния превод на Боян Атанасов. Ако поредицата „Библиотека Тезаурус“ на „Изток-Запад“ отначало изглеждаше малко еклектична, сега тя се е насочила към най-ценното от класическата европейска мисъл. При цялото очарование на екзотичните поучения на Доген или на поезията на Башо, основните постижения на западната философия, на християнството и особено на Просвещението имат всички шансове да се окажат най-значимата част от работата на заелото се с тяхното публикуване издателство.

Волтер не е просто име от прашните лавици. Едновременно изобличител на пороците на своето време и безмилостен рационалист, той е и християнски поет (както може да разбере всеки, прочел неговата епическа поема „Анриада“, посветена на Анри Велики, или пиесата „Заира“ със сюжет от полуприказната епоха на Кръстоносните походи). По-хладен и по-спокоен от Русо, повече ироник от Монтескьо, по-малко наивен от Босюе, по-достъпен от Лабрюйер, Волтер е равен може би само на Паскал.

„Умирам – твърди философът, – с вяра в Бога, но лишен от суеверия“.

voltaire_coverПопулярността му е много по-голяма и от тази на енциклопедиста Дидро. Волтер успява да бъде винаги в центъра на светския живот, но не по евтин, скандалджийски начин, а по силата на остроумната си фраза и изискания разговор, който успява да поддържа винаги. Ако беше една идея по-лекомислен, той щеше да си прилича с Уайлд. Волтер знае английски (един от малцината в своето време), цени своеобразната британска „конституция“, стреми се да вникне в гения на всеки европейски народ и да не остави без коментар нищо, което си струва да бъде обсъдено.

Нравите на шведската кралица Кристина, суеверието на католическото паство, суровата доблест на протестантските изповедания, изкушението на атеизма, наблюдението и афоризмът, преценката за пълководци и държавници от дистанцията на времето и историческата начетеност – такива са силните му места. Той не е метафизик, а от портретите му ни гледа откритото, любопитно и малко подигравателно лице на човек, откриващ всички основания за радост и скръб тук, в материалния свят. Буркхарт и Тен биха могли да опишат начина му на живот като своеобразно произведение на изкуството.

Неговият „Кандид“ великолепно осмива наивния оптимизъм („българите“ и „аварите“ в текста не бива да бъдат погрешо разчитани като исторически названия, защото на френски „bougres” и „avares” означава просто „содомити“ и „алчни типове“, тъй като думите са загубили всяка връзка с историческото си възникване по времето на Волтер). „Бабук“ и „Задиг“ отдават дължимото на ориентализиращата мода, заради която и Монтескьо не се свени да предложи на публиката своите изящни „Персийски писма“. Двамата с Волтер не биха могли да бъдат друго освен французи от златистия залез на Стария режим, така че имат още повече основания да се питат какво ли е човек да бъде турчин, или пък персиец.

А Волтеровият „Микромегас“ е прекрасен опит в духа на най-ранната фантастика, която все още си служи с преувеличения и с невъзможния, тогава още новаторски мотив за контакт между Земята и други светове, за да опише незначителността на нашите дребнави страсти и амбиции (но философската висота не пречи на самия автор да направи доста пари от борсови спекулации, нито пък с удоволствие да влиза в разпалени спорове с литературните си конкуренти). Темата на „Микромегас“ всъщност е обща и за Суифт, и за Лудвиг Холберг в „Подземното пътешествие на Нилс Клим“. Възможно е Волтер да е чел поне Суифтовия „Гъливер“, но със сигурност познава по-ранните упражнения на Лукиан от Самосата и, разбира се, на лунния пътешественик Сирано. Не би било никак учудващо, ако Готфрид Бюргер и Рудолф Распе, сардоничните автори на приключенията на барон фон Мюнхаузен, да са се вдъхновявали от Волтеровия „Микомегас“ за приключенията на своя невъзможен герой.

Едно е сигурно: философските размисли никога не са били толкова забавни, колкото с Волтер.

Предлагаме ви откъс от „Задиг или съдбата. Ориенталска история“.

Глава XXI
Гатанките

Потресен като човек, до когото е паднал гръм, Задиг вървеше, накъдето му видят очите. Влезе във Вавилон в деня, в който онези, които се бяха сражавали на арената, се бяха събрали в голямото преддверие на двореца, за да отгатнат гатанките и да отговорят на въпросите на великия маг. Всички рицари бяха пристигнали с изключение на онзи, който носеше зелена броня. Щом Задиг се появи в града, народът се събра около него. Хората не се насищаха да го гледат, хиляди уста го благославяха и хиляди сърца му пожелаваха да получи империята. Завистливият го видя да минава по улицата, изтръпна и се обърна. Народът понесе Задиг и го остави на площада, където щеше да стане събранието. Царицата, на която бяха съобщили за неговото пристигане, се развълнува, обхваната от страх и надежда. Измъчваше я дълбока тревога: не можеше да разбере нито защо Задиг е без оръжие, нито защо Итобад носи бялата броня. Неясен шепот се разнесе при появяването на Задиг. Всички бяха изненадани и очаровани да го видят. Но само на рицарите, които бяха участвали в състезанието, бе позволено да се явят на събранието.

– Аз се борих като всички – рече той, – но тук друг носи моите доспехи. Междувременно, докато имам честта да докажа това, моля за разрешение да се опитам да отгатна гатанките.

Решиха да гласуват. Славата му на честен човек бе още така силно запечатана във всички умове, че хората не се поколебаха да го допуснат.

Великият маг зададе най-напред този въпрос:

– От всички неща на света кое е и най-дългото и най-късото, и най-бързото и най-бавното, и най-делимото и най-неделимото, и най-пренебрегваното и най-желаното, без което нищо не може да се направи, което поглъща всичко дребно и съживява всичко, което е велико?

Итобад трябваше да отговори пръв. Той каза, че човек като него не разбира нищо от гатанки и че за него е достатъчно, че е победил, като е блъскал здравата с копието си. Едни казаха, че отговорът на гатанката е богатството, други – че е земята, трети – че е светлината. Задиг отвърна, че това е времето.

– Нищо не е по-дълго от него – добави той, – защото то е мярка за вечността, и нищо не е по-кратко, защото не стига за всичките ни желания и намерения; нищо не е по-бавно за този, който чака, и нищо не е по-бързо за този, който се наслаждава; то се простира до безкрайност и се дели до безкрайност; всички хора го пренебрегват, всички съжаляват, когато го губят; нищо не става без него; то кара потомството да забрави всичко дребно и недостойно и увековечава великите дела.

Събранието призна, че Задиг е прав. След това питаха:

– Кое е онова нещо, което човек получава, без да благодари, на което се наслаждава, без да знае как, което дава на други, когато пламне от страст, и което загубва, без да забележи?

Всеки даде своя отговор. Само Задиг отгатна, че това е животът. Той обясни и всички други гатанки със същата леснина. Итобад продължаваше да твърди, че няма нищо по-лесно от тези гатанки и че и той също така лесно би успял да ги отгатне, ако е искал да направи усилие. Зададени бяха въпроси върху правосъдието, за върховното благо, за изкуството да се царува. Отговорите на Задиг бяха оценени като най-смислени. „Колко жалко – си казваха хората, – че човек с такъв голям ум е толкова лош ездач.“

– Благородни господа – рече Задиг, – аз имах честта да победя в състезанието. Бялата броня принадлежи на мен. Рицарят Итобад я е отмъкнал, докато спях. Очевидно е решил, че ще му стои по-добре от зелената. Готов съм да му докажа с меча си пред вас, така както съм по роба, а той в тази прекрасна бяла броня, че я е откраднал от мен и че аз именно имах честта да победя храбрия Отам.

Итобад прие предизвикателството напълно уверен в себе си. Той не се съмняваше, че понеже е с шлем и броня, лесно ще може да победи един противник по нощна шапка и домашна роба. Задиг измъкна меча си и поздрави царицата, която го гледаше изпълнена с радост и страх. Итобад измъкна своя, без да поздрави никого. Той се спусна към Задиг като човек, който няма от какво да се бои. И едва не му разцепи главата. Задиг обаче съумя да отблъсне удара, като изпречи тъпата страна на меча си към тънката страна на меча на противника си така, че мечът на Итобад се счупи. Тогава Задиг сграбчи своя враг, събори го на земята и опря върха на сабята си в отвора на бронята.

– Оставете се да ви обезоръжа – каза той – или ще ви убия.

Итобад, изненадан, че такива неприятности се случват на човек като него, се покори на Задиг, който спокойно свали великолепния му шлем, разкошната брони и блестящите наколенници. Той ги облече и така пременен изтича и се хвърли пред краката на Астарте. Кадор доказа лесно, че доспехите са принадлежали на Задиг. Той бе единодушно признат за цар и главно признат от Астарте, която след толкова злочестини най-после вкусваше сладостта да види, че цял свят счита любимия ѝ достоен да стане неин съпруг. Итобад се прибра в къщи, където слугите му го наричаха „ваша светлост“. Задиг стана цар и беше щастлив. Той не забравяше какво му беше казал ангелът Иезрад. Спомняше си дори за пясъчното зрънце, което бе станало диамант. Царицата и той се прекланяха на провидението. Задиг пусна капризната красавица Мисуф да скита по света. Изпрати да повикат разбойника Арбогад, комуто даде почетен чин в своята войска, като му обеща да го издигне до най-висок чин, ако се държи като истински воин, или да заповяда да го обесят, ако продължи занаята си на разбойник.

Сеток бе повикан заедно с хубавата Алмона от дълбините на Арабия, за да застане начело на търговията на Вавилон. Кадор получи висока длъжност и бе обичан според заслугите си, той беше приятел на царя и царят бе тогава единственият монарх на земята, който имаше приятел. Не бе забравено и нямото джудже. На рибаря дадоха хубава къща. Оркан бе осъден да му плати една голяма сума и да му върне жената, но, помъдрял, рибарят взе само парите.

Нито красивата Семир можеше да се утеши, загдето е повярвала, че Задиг ще остане едноок, нито Азора преставаше да плаче, загдето бе поискала да му отреже носа. Той облекчи мъката им с подаръци. Завистливият умря от ярост и срам. Империята се радваше на мир, слава и изобилие; това беше най-прекрасният век на земята, тя се управляваше от справедливостта и любовта. Всички благославяха Задиг, а Задиг благославяше небето[1].


[1]     Тук свършва намереният ръкопис с историята на Задиг. Знае се, че той е преживял още много други приключения, които са били вярно описани. Умоляват се господа преводачите от ориенталски езици да ги съобщят, ако се доберат до тях. – Б.а.

 

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах