Боб Дилън на български – стихове и проза

За някои той е рокзвезда, за други видна фигура от антивоенното движение в Америка през 60-те, и още фолк изпълнител, наследник на Уди Гътри, поет, говорител на своето поколение, говорещ за сериозни неща в несериозната среда на шоубизнеса, културна икона, музикант и вдъхновител с огромно влияние върху американската попмузика, художник, скулптор, философ, мъдрец, пророк…

А сега, след като му бе присъдена Нобелова награда за литература, вече се превръща и в поредния повод за възмущение, яростни спорове и разделение в социалните мрежи с въпроси като: „Защо музикант взима литературна награда?“, „Може ли певец да бъде писател?“ и „Защо той, а не някой друг, истински поет?“. Ами дават му я за „създаването на ново поетично изразяване в рамките на голямата американска песенна традиция“, както гласи официалната аргументация на Нобеловия кометет. А дали е имало и кандидати, които заслужават наградата повече, е тема, по която се спори всяка година – няма тема, която да не раздели българския Фейсбук на две и повече страни.

Дали заради протестния му образ, създаден през 60-те, или заради това, че през 80-те в пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ са работели големи фенове на Дилън, но първите му преводи на български се появиха в средата на 80-те в поредицата „Поети с китари“, наред с книжките за Висоцки, Окуджава и Виктор Хара. Следващото издание на Боб Дилън на български – „Хроники“, се появи през 2010 г.

„Не става дума за типичната автобиография, проследяваща един живот от начало до край, а за едно ярко, очарователно и невероятно откровено четиво. Дилън изземва собствената си история от ръцете на биографите си… Хиляда професори, събрани накуп, не носят в себе си толкова истинска литература, колкото самият той“, пите литературният критик Дейвид Секстън в „Ивнинг Стандарт“.

Предлагаме „Три ангела“ от „Поети с китари“, текст на песента Desolation Road, в превод на Стефан Радев („Квартала на скръбта“), както и откъс от „Хроники“ на издателство „Изток-Запад“ в превод на Юлиян Антонов и Константин Цанков.

Квартала на скръбта

Продават гледки от бесилото,
паспорти вапсат в цвят кафяв,
бръснарницата пълна е с моряци –
дошъл е цирк в града.
Пристига слепият патрулен,
докарали са го до транс…
С една ръка държи въжеиграча,
а другата е в гащите заврял.
В отряда по безредици са нервни
от нужда да вървят,
докато с Лейди гледаме отвъд
квартала на скръбта.

Пепеляшка изглежда тъй лесна:
„От един дол сме…“, казва
и пъха ръце в задните джобове,
както Бет Дейвис го прави.
И влиза Ромео, той стене:
„Смятам, че ми принадлежиш.“
А някой: „Сгрешил си адреса, приятел,
я си върви.“
Едничкият самотен звук, останал
подир линейките в нощта,
е от метлата на Пепеляшка
в квартала на скръбта.

Луната почти се е скрила,
звездите и те се топят,
дори врачката прибира
всички свои неща.
Всички, освен Каин и Авел,
и гърбушкото от Нотр Дам;
всичките правят любов,
или очакват дъжда.
Добрият самарянин се облича,
за шоуто на вечерта,
на карнавала ще отива
в квартала на скръбта.

Офелия – стои под балкона
за нея тъй ме е страх –
на двайсет и две години
е вече стара мома;
намира смъртта романтична
и носи ризница;
по занаят – религиозна,
а по грях – безжизнена.
И макар очи да е впила
в Ноевата дъга,
тя непрестанно наднича
в квартала на скръбта.

Айнщайн в костюм на Робин Худ,
с един багажник спомени
премина оттук преди час
с другаря си – ревнив свещеник.
Беше тъй безукорно ужàсен,
когато цигара измуфти;
и изчезна да души канали
и рецитира буквите.
Сега не би го и погледнал,
но някога събираше тълпа
с електрическата си цигулка
в квартала на скръбта.

Доктор Кал държи своя свят
в една кожена чаша,
но импотентните му болни
опитват да я смачкат.
Медсестрата му – местна глупачка
върти цианидната яма
и държи картите с надпис:
„Смили се над душата му.“
Всички свирят на прости свирки,
чуй ги как свистят –
можеш, ако източиш глава над
квартала на скръбта.

Отсреща са заковали кепенците –
приготвят се за пиршество.
Фантомът от операта –
в идеалния образ на поп.
Хранят Казанова с лъжица –
увереност да му вдъхнат
и после да умре самонадеяно
от натравяне със думи.
А Фантомът крещи на дръгливи момичета:
„Чупката, ако не знаете това:
наказват Казанова, задето отишъл
в квартала на скръбта.“

А в полунощ всички агенти
и дружината суперхора
излизат и подбират всички,
дето знаят много;
отвеждат ги във фабриката,
там с инфарктната машина
ги опасват през плещите,
после идва керосинът,
донесен от дворците,
от мъже, които следят
и гледат никой да не им избяга
в квартала на скръбта.

Хвала на Нерон и Нептун.
Титаник към деня лети
и всички там се питат
„На коя страна си ти?“
А Езра Паунд и Т. С. Елиът
капитански дуел въртят
сред смях на певци на калипсо
и рибари с цветя,
насред морската витрина –
сред русалки с красота,
неоставила и мисъл
за квартала на скръбта.

Да, получих писмото ти вчера,
(когато се счупи брава),
когато ме попита как съм.
Да не беше шега?
Всички, дето споменаваш,
знам ги – куци са бая,
бе нужно да сменя лицата,
да имат други имена.
Сега не мога да чета добре,
не пращай повече писма,
освен ако не са от
квартала на скръбта.

Из „Хроники“

Аз самият съм роден през пролетта на 1941 г. Втората световна война вече бушуваше в Европа, скоро и Америка щеше да се включи. Светът бе разбит на късчета и хаосът завираше юмрук в лицето на всеки новодошъл. Ако сте живели в такова време, вероятно ви е познато и усещането, че старият свят си отива и започва някакъв нов. Все едно са върнали часовниците на часа, в който „пр. Хр.“ става „сл. Хр.“. Всеки роден по мое време бе част от две епохи. Хитлер, Чърчил, Мусолини, Сталин, Рузвелт… епохални фигури, каквито светът надали ще види пак някога. Мъже, които разчитаха само на собствените си сили – за добро или зло – и не им пукаше за никой друг. Хората от това тесто не се стремят към богатство или обич, а да управляват човешките съдбини и… да попилеят старото на пух и прах. Естествено, не изскачат от нищото – те са приемници на една вековна традиция, тази на Александър и Юлий Цезар, Чингис хан, Карл Велики и Наполеон. Всеки от тях е рязал света на тънки резени, сякаш е разпределял печеното на изискана трапеза. Независимо дали прилежно сресани или пък нахлупили викингски шлемове, тези хора не са се спирали пред нищо, а и никой не е можел да ги спре. Сурови и свирепи варвари, помитащи всичко по пътя си – и налагащи върху света собствените си географски представи.

Баща ми бе карал детски паралич, затова не се включи във войната, но всичките ми чичовци заминаха – и се върнаха живи. Чичо Пол, чичо Морис, Джак, Макс, Луис, Върнън и други роднини отбиха дълга си във Филипините, Анцио, Сицилия, Северна Африка, Франция и Белгия. Надонесоха оттам и сувенири – японска табакера, изплетена от слама, немска армейска сумка, емайлирана чаена чаша от Британските острови, слънчеви очила (пак немски), британски нож, трофеен пистолет „Лугер“, абе всякакви боклуци. Върнаха се към цивилния живот, сякаш нищо не се бе случило и никога не обелиха и дума за онова, което бяха видели и вършили на фронта.

През 1951 г. вече ходех на училище. Едно от нещата, на които ни учеха, бе да се скрием под чиновете, щом завият сирените – защото руснаците можели да ни атакуват с бомби. Казваха ни също, че тези руснаци можели във всеки миг да накацат с парашути в нашия град. Същите хора, с които преди години моите чичовци бяха воювали заедно на фронта. Сега се оказваха пъклени чудовища, канещи се да ни изколят и изпепелят. Такива бяха времената. Но ако едно дете живее в постоянен страх, това може да сломи духа му за цял живот. Едно е да се боиш, ако някой ти насочи автомат и съвсем друго да трепериш от нещо, което не се е случило, а може и изобщо да не стане. Около мен бе пълно с хора, които приемаха заплахата абсолютно сериозно и това бе най-страшното. Човек много лесно се поддаваше на развинтените им фантазии… В училище ми преподаваха същите даскали, които бяха учили и майка ми, но ако по нейно време са били млади, сега бяха порядъчно одъртели. В часовете по американска история ни обясняваха, че комунягите не можели да съсипят Америка с бомби и оръжия, трябвало да унищожат и Конституцията – документът, на който се основавала и цялата ни държава. Не че виждах особена разлика де. Завиеха ли сирените, трябваше да налягаме по очи под чиновете, без да мърдаме и без да издаваме гък. Сякаш това щеше да ни спаси от бомбите… Заплахата от унищожение е нещо смазващо. А и не знаехме какво сме им сторили на руснаците, че са ни толкова ядосани. Все ни повтаряха, че „червените“ били навсякъде и жадували нашата кръв. А къде бяха моите чичовци, защитниците на свободата и демокрацията? Ами изкарваха си прехраната, работеха каквото намерят и се простираха според чергата си. Откъде да знаят какво става в училище и какъв страх цари там?

Но всичко това вече бе свършило. Бях в Ню Йорк, без значение дали с комунисти или без. Сигурно ги имаше много там. Както и много фашисти. А и сума ти кандидатдиктатори – и леви, и десни. Радикали от всякакви разцветки. Казват, че с Втората световна война била приключила епохата на Просвещението, но аз не знаех това. Продължавах да си живея в миналото или поне тачех спомена за него и съзирах неговата светлина. А и такива неща бях чел у дома – Волтер, Русо, Джон Лок, Монтескьо, Мартин Лутер – все разни визионери и революционери. Имах чувството, че ги познавам, сякаш сме живели на една улица.

Прекосих стаята, отметнах стигнах до кремавите завеси, дръпнах венецианските щори – прозорецът гледаше към  заснежените улици. Обзавеждането си го биваше, някои мебели бяха ръчна изработка. Харесваха ми вградените скринове, украсени със стилизирани дърворезби с флорални мотиви, както и лавиците за книги, редуващи се до тавана. Имаше една тясна продълговата маса с метални елементи, следващи някакъв непознат за мен закон на геометрията. И нещо доста смешно – конзолна масичка с „органично оформление“, която приличаше на огромен палец. По лавиците бяха монтирани електрически пластини. Малката кухня напомняше крепост. Съдовете за подправки бяха строени като войници и натъпкани догоре с див джоджен, лазаркиня, люлякови листенца и т.н. Клоуи си бе южнячка, макар и с малко северняшка кръв, и се изхитряше да простира в банята. Понякога на въженцата се озоваваше и някоя моя риза. Обикновено идвах тук на зазоряване и се тръшвах на разтегаемия диван в холчето с висок стъклен портал. Често заспивах под грохота на нощния влак, който огласяше Джързи – един железен кон, в чиито вени струеше пара вместо кръв.

Бях свикнал с преминаващите влакове от най-ранно детство, така че видът и шумът им ми вдъхваха по-скоро чувство за сигурност. Като дете бях виждал всякакви – композирани от конски вагони и вагонетки за желязна руда, пътнически, товарни, че и с луксозни спални вагони. В моя роден град, накъдето и да тръгнеше човек, все щеше да му се наложи да спре на прелеза и да изчака някоя дълга композиция. Релсите пресичаха селските пътища, понякога вървяха и успоредно с тях. Затова далечният шум от влак винаги ме е карал да се чувствам като у дома, че нищо не ми липсва и съм на безопасно място, че нищо не ме грози и всичко ще се подреди от само себе си.

На отсрещната страна на улицата имаше църква с камбанария. Камбанният ѝ звън също ме връщаше у дома. Този звук винаги е ехтял в ушите ми. Всякакви камбани, звънци и звънчета – железни, медни, сребърни. Запяващи всяка неделя, за служби и по празници, когато умре важна личност, но и когато хората се женят. Но все по специални поводи. И като ги чуеш, те обзема по-специално настроение. (Да си призная, аз харесвах дори звънците на вратите и заставката на радио Ен Би Си.) Взирах се през кристалното стъкло, но сега църковната камбана немееше, а снегът се сипеше стираловидно по покрива на храма. Градът бе похитен от виелицата, а от пъстроцветната картина на живота бе останал само сивеещият грунд. Усещането бе ледено студено.

Пред църквата някакъв тип с кожено яке чистеше предното стъкло на заскрежен черен „Мъркюри Монтклер“. Зад него мернах гърба на свещеник в пурпурно расо, който се плъзгаше през заснеженото дворче към отворените двери на храма, вероятно с намерението да изпълни някой свой свещен дълг. Наблизо гологлава женица се мъчеше да пренесе чувал с боклук през улицата. Наоколо гъмжеше от нюйоркски сюжети – едни простички битови неща, стига да ги забележиш и да се фокусираш в тях. Винаги са пред очите ти, навързани едно за друго, но трябва да отделяш всяко късче, за да разгадаеш и смисъла му. Междувременно Денят на влюбените, Св. Валентин, бе минал и заминал, без да го усетя. Ами нямах време за романтични увлечения. Обърнах гръб на прозореца с неговото свъсено слънце, прекосих стаята и се засуетих около печката. Сварих си чаша шоколад и включих радиото.

Все се опитвах да хвана нещо по станциите, търпелив като въдичар. Радиото също бе част от саундтрака на моя живот, както камбаните и влаковете. Завъртях копчето и изведнъж от малките високоговорители проехтя гласът на Рой Орбисън. Беше новата му песен, „Running Scared“, която сякаш взриви стаята. Напоследък все по-често попадах на песни с фолк мотиви, например „Big Bad John“ (на Джими Дийн), „Michael Row the Boat Ashore“ (стар спиричуъл от Гражданската война, който правеха и Хайуеймен), „A Hundred Pounds of Clay“ (на Джин Макданиълс). Брук Бентън даже бе стигнал до второ място на Билборд с една песен за мексиканския хоботник („Boll Weevil Song“). Групи като Кингстън Трио и Брадърс Фор вече редовно звучаха по радиото. Аз харесвах първата. Вярно, че стилът им бе шлифован и някак академичен, но като цяло ми допадаха – особено с песни като „Getaway John“, „Remember the Alamo“, „Long Black Rifle“… Радиото бе предсказуемо, но се промъкваше и по някое фолк парче. Например „Endless Sleep“ на Джоди Ренълдс (която я знаех още от 50-те), си бе фолклорна отвсякъде, макар и да се водеше за авторска. Орбисън обаче преодоляваше жанровите ограничения – фолк, кънтри, рокендрол, каквото се сетиш. Този човек смесваше всякакви стилове, някои от които още не бяха и измислени. В една строфа можеше да зазвучи злобно и заядливо, а в следващата да извие нежен фалцет като Франки Вали. Запее ли Рой, не можеш да разбереш какво слушаш – някой мариачи или опера. И винаги те изправя на нокти. Пее така, сякаш животът му зависи от това. Имах чувството, че гласът му се разнася от някой олимпийски връх, далеч от земната суета. Бе станал адски популярен и сред пуберите с „Ooby Dooby“, но новото му парче нямаше нищо общо с нея. „Ooby Dooby“ бе измамно проста, но и Рой бе прогресирал. Сега пееше в три-четири октави, че и повече, и то с такава безнадеждна страст, че ти идеше да се хвърлиш с колата си в някоя пропаст… Този човек владееше гласа си с ловкостта на професионален джебчия. Обикновено започваше тихо, полугласно, някак приспивно и изведнъж отцепваше във висините, просто свят да ти се завие. С гласа си можеше да пробуди мъртвец, а после да го остави объркан и недоумяващ какво му се е случило. Наистина невероятен! А песните му бяха… песни в песните. Мажорните нотки се сменяха с минорни без никаква логика. И винаги адски сериозен – никакви там пуберскизадявки. Никой не можеше да му стъпи и на малкия пръст. Все се надявах да чуя още нещо от сорта, но след Рой всичко ми се струваше стерилно и безсолно, скалъпено като за безмозъчни хора. С изключение може би на Джордж Джоунс, аз не харесвах и кънтри музиката. Джим Рийвс, Еди Арнолд – че какво им беше „кънтрито“ на тях?! Тогавашната кънтри музика бе опитомена, в нея не бе останало нищо сурово и диво. Елвис Пресли? Вече никой не го слушаше. Бяха изтекли години, откакто бе изпълнил оня номер с полюшването на бедрата, а песните му звучаха така, сякаш идеха от друга вселена… Продължих да въртя станциите по-скоро по навик, но все попадах на бози и лимонади. Нямаше и помен от най-актуалната тема за момента, тази за Джекил и Хайд. И нищо от задъханата улична философия, развита в „По пътя“, „Вой“ и „Газолин“, която бе възвестила и раждането на едно ново светоусещане. Но какво друго да очакваш, малки плочи – малко образи, къде ще ти остане място за нещо по-мащабно?…

Аз умирах от желание да запиша плоча, но не и да правя сингли, т.е. онези еднотипни песнички, които пускаха по радиото. Фолк певците, джазмените и класическите музиканти правеха албуми – дългосвирещи плочи, чиито бразди побираха цял куп песни. А това ти позволява и по-широк обхват. Така се гради идентичност, постигат се и по-мащабни внушения. „Елпитата“ ми въздействаха със същата безотказна мощ като земното притегляне. Имаха си обложки – като предна и задна корица, които можех да съзерцавам с часове. На този фон синглите изглеждаха като изтърсаци. А и компаниите бълваха купища от тях, което ги правеше още по-незначителни в моите очи. От друга страна, в репортоара ми нямаше и една песен, подходяща за комерсиалните радиа. Че за какво се разказваше в тях? За похотливи комарджии и черни гангстери, майки, удавящи собствените си деца, таралясници, които горят по литър на миля, опустошителни наводнения и пожари в профсъюзни клубове, трупове на дъното на реката… И нищо за стандартната радиоаудитория. Песните, които изпълнявах, бяха всичко друго, но не и развлекателни. В тях не чуруликаха птички по цъфнали клонки, не преливаха от доброта и жизнерадост, не галеха и ухото на слушателя. Но това, че не бяха „комерсиални“, им беше най-малкият недостатък. Моят стил бе прекалено грапав и хаотичен, за да мине през цедката на онези, които съставяха плейлистите. Споменах, че за мен най-важни бяха песните. Аз определено не търсех разтуха в тях. Те бяха мои учители и водачи в една непозната реалност, в една друга – освободена – страна. Онази, която след трийсет години музиковедът Грейл Маркъс [1] щеше да нарече „невидимата република“. Не не бих казал, че съм отхвърлял популярната култура и не съм хранел амбиции да се прочуя. Просто смятах тогавашния мейнстрийм за скучен и демодиран, за някаква лъскава измишльотина. Но и коварна като поледица – трябва да внимаваш къде стъпваш, а и е хубаво да си екипиран. Не знаех в коя историческа епоха живея, камо ли пък „истината“ за нея. А и на кой му бе притрябвала?! Ако им кажех истината – добре, но и да ги излъжех, пак щяха да са доволни. Поне това бях научил от фолк песните. А колкото до епохите, те винаги започват обнадеждаващо, окъпани в ярка утринна светлина. Все нещо поназнайвах и от историята на други страни и народи и навсякъде откривах един и същ модел. Първо някой архаичен период, в който обществото расте, набира сили и се развива, после класически, в който достига зрялост, а след това пропадане в бездната на инертността и апатията…. Нямах представа до кой етап бе стигнала Америка. Нямах и база за сравнение. Но и аз усещах онзи груб, подмолен ритъм, от който всичко потръпваше. Но не ми се мислеше за това. А и едва ли щях да стигна до вярно решение…

[1] Eдин от първите, които разглеждат рока „в контекста на американските културни архетипи“, автор и на една книга за Дилън (Greil Marcus, Like a Rolling Stone: Bob Dylan at the Crossroads, 2005).