Бог слиза, умира и се ражда и днес

„Господ слиза в Атина“ е книга, която трябва да бъде прочетена поне два пъти. Първия път – за да бъде елиминирана типичната читателска привързаност към сюжета и въпросите от типа „какво става после“. Вторият път е важен. Защото тази измамно тънка книжка всъщност трябва да се чете бавно, с упоението, с което се минава тържествено през тежки текстове – като „Одисеята“ на Омир, например, части от която неслучайно са включени в текста.

Още в самото начало става ясно, че „Господ слиза в Атина“ е дело на майстор – прозаик, поет и драматург едновременно. Трите основни жанра на литературата се сливат естествено в редовете – дълбоки метафори съжителстват с интелектуално-издържани и ритмични диалози, докато следват добре построена нишка на повествованието.

Но това не е най-същественото в този роман. Дълбоката му алегоричност е над всички качества на формата и стила.

Ключът към разбирането му е заложен още в заглавието, а финалното изречение затваря уробороса. „Господ слиза в Атина“ – „Господ разбира от глаголи“. Слизането е ключовата дума. Романът на Секулов е непрекъснато слизане – ниво след ниво. Дълбочината е надвила ширината и то по един виртуозен начин. Под всяко изречение, под всяка сцена има още няколко значения, още няколко нива. За да се стигне до изконното, до толкова ранно състояние на съзнанието, че понятието за времето, уж така добре фиксирано с дати и събития в романа, да се изгуби изцяло.

Не връщане назад, а задълбочаване в тъканта на историята е търсил авторът. Първоначално читателят стига до най-близката аналогия – любов по време на революция. Връща се към познати образи и колизии – в световната литература е пълно с подобни сюжети. Някак особено разпознаваеми са аналозите с книгите за Френската революция, където аристократизмът отстъпва – точно както в Гърция през 2011-а – пред вълната на всенародния гняв.

С напредването през книгата – бавно и с мъчително удоволствие – идва осъзнаването, че това не е простичък код. Продължава слизането надолу, в подсъзнанието. Библейските аналогии стават видими – Каин и Авел, жертвоприносителите, борещи се за вниманието на своя бог, отново се самоунищожават и белязват. Ева и Лилит отново се сливат в образа на змията, въплътена в книгата от единствения женски образ – Клер Дамиани. Наличието или липсата на избор – този всъщност единствен сюжет на всички големи романи – е съсредоточено в енигматичната и загадъчна Клер, есенциална като неустоим копнеж.

Слизането продължава и се връщаме в Омирови времена и приключенията на Одисей, завръщането му към себе си. Изкушенията на чисто мъжкото пътешествие през живота са маркирани ясно, без маска и лицемерие, безпощадно и грубо дори. Оголената същност на мъжкото съзнание и крайъгълните й камъни – пари, надмощие, секс – са ключови елементи на сюжета.

Тогава идва осъзнаването – почти най-ниското ниво на тази подземна кула, в която слизаме през целия роман. Секулов всъщност е открил кодовете на безсловесното време, точно при изхода от пещерните времена. Точно оня миг, когато ловът, инстинктивната опитност на самците, първоначално стихийна, се превръща в ритуал. Това е мигът, в който се ражда първата религия и тя е свързана точно с овладяването на стихията. Тогава се разделят мъжкото от женското начало, тогава започна голямата гонитба и цивилизацията започва да ражда собствените си несъвършенства. Тогава се появява Бог.

В случая Бог е с лице на жена – Клер е въплъщение на стремежа към въздигане. Всеки от героите в книгата се стреми към нея по различен начин и започва разпадът – първо а личностно, а после – на обществено ниво. Така се създават и революциите, пролива се кръв, взривяват се сгради и общества.

Съвсем не е случайно, че единствената жертва на сблъсъците, спомената поименно и с ритуално погребение, е момиченце. Бъдеща богиня, бъдещо въплъщение на стремежа, убито в самото начало. Бог слиза, умира и се ражда отново в Атина, в люлката на европейската цивилизация, скрит зад глаголите-действия в романа на Секулов.

Тази алегоричност обяснява безспорно и динамичното сегашно глаголно време на романа – така нетипично за повествование с историческа фактология. Слизането по спиралата на подтекста се усеща и в ритъма на наратива – накъсаните кратки изречения от началото постепенно се удължават заедно с абзаците и параграфите. Бързото действие влиза в ритъма на слизането в тъмнината и се забавя. Часовете в началото на романа стават денонощия в края му.

Писателят е оставял кодове на всяка крачка. При всяко осъзнаване на подтекста буквално страница по-късно намирах точната формулировка, която вече бях оформила в съзнанието си, написана ясно, дори със същите думи. Почти мистично изживяване, което може да доведе до читателски екстаз – като при всяко откривателство.

„Господ слиза в Атина“ е много мъжка книга. Тя разчита на сегментността на мъжкото съзнание, способно да разложи ежедневието на ритуални действия, чрез които да го осмисли. Сюжетът – привидно секуларен на повърхността – опира в крайна сметка в онова единство на религиозна посветеност и цивилизационна ангажираност, което е постижимо само извън привидностите.

Нищо не е оставено само на себе си в тази книга, нищо не означава само себе си. Търсенето на значения, алегории, скрити послания може да продължи безкрайно.

Затова е важно, че издателство „Хермес“ преиздаде наскоро „Господ слезе в Атина“ – второто издание е като втори прочит от дистанцията на времето – историческо и лично.

А за себе си съм убедена, че ще я прочета и още поне веднъж. Този път през погледа на Клер.