„Бог вероятно няма. Спри да се тревожиш и се радвай на живота“

На български език излиза сборникът с есета „Наука в душата“ на Ричард Докинс (откъс)

В „Наука в душата“ Ричард Докинс разсъждава върху въпросите с трудни отговори и за красотата на науката. Снимка: Фондация на Ричард Докинс - „Бог вероятно няма. Спри да се тревожиш и се радвай на живота“

В „Наука в душата“ Ричард Докинс разсъждава върху въпросите с трудни отговори и за красотата на науката. Снимка: Фондация на Ричард Докинс

Какво е еволюцията, как работи естественият подбор на Дарвин, има ли ученият роля на пророк, науката религия ли е сама по себе си? На тези и още стотици въпроси отговор дава прочутият учен Ричард Докинс в колекцията есета „Наука в душата“ (изд. „Сиела“). Публикувана през 2017-а, антологията бързо се превръща в бестселър на „Ню Йорк Таймс“.

Българските читатели познават идеите на Докинс от книгите „Себичният ген“, „Делюзията Бог“, „Сказанието на прадедите“. С типичните си хумор и пародия, в „Наука в душата“ той разсъждава върху въпросите с трудни отговори и за красотата на науката.

Въпреки че есетата в този сборник са писани почти през цялата кариера на Докинс, „Наука в душата“ идва във време, когато в редица държави по света се отприщи вълна на предразсъдъци, ксенофобия, женомразие, краен феминизъм… В антологията си Докинс призовава да се придържаме към здравия разум и да разсъждаваме хладнокръвно върху фактите. В някои от есетата авторът заявява своето мнение по различни полемични теми като мястото на религия в училището, отричането на глобалното затопляне и важността на емпиричните показатели.

Америка за България

Десетилетия наред Докинс е медиатор между сложната наука и обикновените читатели, критикувайки изкривената логика и изтъквайки чудесата на природата.

„Докинс е жесток полемик, защитник на разума и враг на суеверието“, пише Джон Хорган в „Scientific American“.

Предлагаме Ви откъс от „Наука в душата“ в превод на Деян Кючуков.

Великата автобусна мистерия

Островът на съкровищата – премиера

Крачех си безгрижно по Риджънт Стрийт и се наслаждавах на коледните украси, когато зърнах автобуса. Беше един от онези дълги, прегъващи се автобуси, които кметовете все се канят да разкарат. Докато пърпореше покрай мен, надписът ме блъсна право в монокъла. Едва не паднах. Второ такова чудо ме обгърна в облак дим на път за клуб „Утайките“, където имах намерение да гаврътна една празнична чашка. Пак със същия надпис отстрани. В „Утайките“, както редовните ми читатели навярно знаят, има доста умни глави, но никоя от тях не успя да се пребори с въпроса за автобусите, щом им го сервирах. Нито дори Суоти Посълтуейт, признатият тих интелектуалец на клуба. Затова реших да отнеса костеливия орех до по-висша инстанция.

– Джарвис – извисих глас, щом се прибрах в старото домашно гнездо, захвърляйки бастун и бомбе в антрето на път към оракула. – Джарвис, какво става с онези автобуси?

– Сър?

– Сещаш се, Джарвис, „Какво е туй, що тъй реве“, дългите, огъващи се превозни средства, онези с чупка по средата. Да няма някаква кампания около тях?

– Доколкото разбирам, сър, макар гъвкавостта често да е считана за предимство, тези конкретни автобуси не се радват на всеобщо одобрение. Кметът Джонсън…

– Зарежи сега кмета Джонсън, Джарвис. Остави го да се притопля на бавен огън и концентрирай вниманието си върху автобусите. При това не върху тяхната флексибилност, ако мога така да се изразя…

– Напълно правилно, сър. Латинският корен на думата означава…

– Остави настрана и латинския. Интересува ме надписът отстрани. Розово-оранжевото привидение, което профучава покрай теб, преди да успееш да го прочетеш като хората. Нещо от рода на „Господ е изчезнал някъде, затова кривни си шапката и бягай да пийнеш с момчетата“. Възможно е да бъркам в дребните детайли, но като цяло такава бе есенцията на мисълта.

– Имал съм случай да го срещна сър. Текстът гласи: „Бог вероятно няма. Затова спри да се тревожиш и се радвай на живота“.

– Право в десетката, Джарвис. Но какво ще рече „Бог вероятно няма“? В крайна сметка има или няма?

– Според някои, зависи какво точно имате предвид, сър. Всички неща, които следват от абсолютната природа на всеки атрибут на Бога, трябва да съществуват винаги и да са безкрайни, или с други думи, са вечни и безкрайни чрез споменатия атрибут. Спиноза.

– Да, благодаря, Джарвис. Не съм го чувал досега, но всичко, излязло от твоя шейкър, достига области, които другите коктейли не могат, независимо дали започва със С, или не. Ще взема един голям Спиноза с повече лед.

– Не, сър, мисълта ми беше за философа Спиноза – бащата на пантеизма, или панентеизма, както предпочитат да го наричат в определени среди.

– А, този Спиноза, да. Помня, че ти беше приятел. Виждал ли си го напоследък?

– Не, сър, не съм присъствал в седемнайсетото столетие. Но Спиноза е бил високо ценен от Айнщайн.

– Айнщайн? Онзи с чорлавата коса, дето не е носел чорапи?

– Да, сър, вероятно най-великият физик, раждал се някога.

– Е, всички правим каквото можем. Та Айнщайн вярва ли в бог?

– Не в конвенционалния смисъл на Бог като личност, сър, както нееднократно категорично е подчертавал. Айнщайн е вярвал в Бога на Спиноза, разкриващ се чрез реда и хармонията на всичко съществуващо, а не в някакъв Бог, интересуващ се от съдбите и делата на човешките същества.

– Джарвис, трябва да призная, че тази топка ми дойде малко завъртяна, но като цяло схващам какво искаш да кажеш. Че Бог е просто друга дума за великата майка природа и че ние си губим времето да бием чела в молитви по неин адрес, нали?

– Именно, сър.

– Ако тя изобщо има адрес – добавих дълбокомислено, понеже имам тънък усет за парадоксалното. Питайте когото щете в „Утайките“, ако не вярвате. Но после ми хрумна друго и вирнах тревожно глава. – Но Джарвис, ами онази викторина по вероучение, на която спечелих награда в училище? Единственият случай, в който получих някакво подобие на похвала от онзи смрадльо на смрадльовците, преподобния Обри Ъпкок? Какво се оказва, че звездният миг на цялата ми академична кариера не струва пукната пара?

– Не напълно, сър. Части от Светото писание имат високи поетични достойнства, особено английският превод, известен като Библията на крал Джеймс от 1611 г. В Еклисиаст и книгите на някои от пророците се срещат наистина ненадминати пасажи.

– Действително музика за слуха, Джарвис. Суета на суетите, каза Еклисиаст. Кой е бил той, впрочем?

– Самоличността му е неизвестна, сър, но всеобщото мнение е, че е бил мъдър. Весели се в младостта си, момко, и сърцето ти да вкусва радост през дните на твоята младост. А в други моменти словата му тегнат от меланхолия. Кога зацъфти миндалът и скакалецът стане тежък, и каперсът се пръсне; защото човек отива във вечния си дом и оплаквачките са готови да го обкръжават по улицата. Новият завет също има своите достойнства: Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син…

– Странно, че споменаваш тъкмо този откъс, Джарвис. Когато го цитирах пред преподобния Обри, това предизвика доста сумтене и прочистване на гърло.

– Нима, сър? И на какво се е дължал дискомфортът на вашия училищен директор?

– Ами, нещата се свеждаха до изкуплението на грехове. Сещаш се, наказанието за нашия мир биде върху Него и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Понеже бях в общи линии добре запознат с наказанията, раздавани от стария Ъпкок, свалих картите на масата. Заявих му, че когато съм направил някое прегрешение… или простъпка?

– Всяко от двете е уместно, сър, в зависимост от тежестта на стореното.

– Та рекох аз, ако Уфтър бъде хванат в някоя простъпка или прегрешение, той очаква светкавичното възмездие да се стовари върху дъното на собствените му панталони, а не върху невинните седалищни части на някой друг, ако следиш мисълта ми.

– Абсолютно, сър. Принципът на изкупителната жертва винаги е имал съмнителна етична и правна обосновка. Съвременната наказателна теория оспорва самата идея за възмездие дори ако наказваният е самият виновник, да не говорим за негов заместител. Радвам се да чуя, че сте си получили заслуженото.

– О, и още как.

– Моля за извинение, сър. Нямах предвид…

– Нито дума повече, Джарвис. Не съм засегнат ни най-малко. Един Уфтър знае кога да махне с ръка и да продължи напред. Та докъде бях стигнал в нишката на мисълта си?

– До несправедливостта на наказанието по заместване, сър.

– Да, Джарвис, тъкмо това е думата. Несправедливост. Тя разбива ореха с трясък, отекващ в околните графства. Но тепърва навлизаме в дълбоки води, затова ме следвай неотстъпно. Исус е бил бог, нали?

– Според доктрината за Светата троица, прокарана от ранните християнски богослови, Исус е второто въплъщение на триединния Бог.

– Така си и знаех. Та значи този Бог – същият, който е създал света и е имал достатъчно пипе в главата, за да накара Айнщайн да си глътне езика, вездесъщият и всезнаещият, алфата и омегата, изворът на силата и мъдростта, този Бог не е могъл да се сети за никакъв по-добър начин да ни опрости греховете, освен да се хвърли в лапите на ченгетата и да се остави да го довършат. Отговори ми на едно, Джарвис. Ако Бог е искал да ни прости, защо просто не ни е простил? Защо са били всичките мъки? Кому са били нужни бичовете и скорпионите, гвоздеите и изтезанията? Хайде, да видим какво ще роди умната ти глава.

– Много красноречиво казано, сър. Наистина надминахте себе си. Но ако позволите да отбележа, бихте могли да стигнете и още по-далеч. Според много авторитетни богословски източници грехът, който Исус е изкупвал, е бил дори не нашият, а първородният грях на Адам.

– Мътните ме взели, прав си. Сега се сещам, че това изтъкнах и аз на викторината и именно то наклони везните в моя полза и ми спечели големия джакпот. Но продължавай, Джарвис, не спирай. Интригуваш ме дълбоко. Какъв е бил този грях Адамов? Нещо доста сочно, предполагам? Нещо, разтърсило ада из основи?

– Традиционната история гласи, че го хванали да яде ябълка, сър.

– Само толкова? Този кокошкарски грях ли е трябвало Исус да заплати – или да изкупи, според избора? Чувал съм „око за око“ и „зъб за зъб“, но разпъване на кръст заради една ябълка? Навярно се шегуваш, Джарвис. Да не си прекалил с шерито за готвене?

– Битие не уточнява сорта на забранения плод, сър, но е общоприето да се смята, че е било ябълка. Впрочем спорът е чисто хипотетичен, защото според съвременната наука Адам не е съществувал и следователно не е бил в позиция да краде.

– Джарвис, това вече ми обра точките и ме хвърли директно в музиката. Достатъчно лошо беше и че Исус е страдал, за да изкупи греховете на куп други хора. Стана още по-зле, когато числото на грешниците се сведе до един. После се оказа, че грехът му бил просто да задигне една „Червена превъзходна“. А сега ми сервираш, че той изобщо не е съществувал. Не се славя с размера на шапките си, но дори и аз мога да схвана, че това са пълни врели-некипели.

– Не бих използвал точно този епитет, сър, но в думите ви има известен резон. Може би ще ги омекотя с коментара, че според съвременните теолози историята за Адам и грехопадението е по-скоро символична, отколкото буквална.

– Символична, Джарвис? Символична? Но бичуванията не са били символични. Гвоздеите на кръста не са били символични. Ако аз, привеждайки се над онзи стол в кабинета на преподобния Обри, бях казал в свое оправдание, че простъпката или прегрешението ми са били символични, смяташ ли, че номерът щеше да мине?

– Представям си, че педагог с неговия опит би приел такава защитна пледоария с подобаваща доза скептицизъм, сър.

– Напълно си прав. Ъпкок не разбираше от шега. И до днес усещам болежки в седалищните части при влажно време. Но може би не съм схванал идеята за символизма в цялата ѝ дълбина?

– Теолозите биха казали, че леко избързвате с отхвърлянето ѝ. Че грехът на Адам не е чак толкова незначителен, защото представя в алегорична светлина всички грехове на човечеството, включително още неизвършените.

– Джарвис, ти не спираш да ме изненадваш. „Още неизвършените“? Нека те върна за миг в сюблимната атмосфера на онзи кабинет. Представи си, че от своеобразната си поза, преметнат върху стола, извърнех глава назад с думите: „Господин директор, най-почтително ви моля, щом приключите със задължителната дузина пръчки, да прибавите още дузина за всички прегрешения и простъпки, които още не съм извършил, но може да реша да извърша в неопределено бъдеще. Впрочем, след като и без това сме тук, включете в сметката не само моите, но и тези на моите съученици“. Усещаш ли, че нещо не се връзва?

– Склонен съм да се съглася с вас, сър. А сега, ако позволите, бих искал да продължа с украсата на помещенията за предстоящото Рождество.

– Украсявай, щом те влече, Джарвис, макар вече да не виждам особен смисъл. Няма да се учудя, ако след малко кажеш, че Исус изобщо не е бил роден във Витлеем и не е имало ясли, нито пастири, нито мъдреци от Изтока, водени от небесна звезда.

– Дано не ви разочаровам, сър, но учените от XIX век насам отхвърлят тази история като легенда, съчинена, за да се изпълнят пророчества от Стария завет. Очарователна сама по себе си, но без надлежни доказателства.

– Ето, че съм бил прав да се боя. Хайде, изплюй камъчето. Вярваш ли изобщо в Бог?

– Не, сър. Между другото, навярно трябваше да ви информирам по-рано, но госпожа Грегстед телефонира.

Пребледнях под свежия си тен.

– Леля Огъста? Да не би да идва тук?

– Спомена за подобно намерение, сър. Доколкото разбрах, би желала да ви склони да я придружите на коледната служба в църквата. Смята, че може да ви се отрази благотворно, макар в същото време да се съмнява, че нещо изобщо е способно да ви поправи. Мисля дори, че долавям стъпките ѝ по стълбите. Ако мога да направя едно предложение…

– Каквото и да е, Джарвис, само по-бързо.

– Позволих си да отключа пожарния изход за всеки случай, сър.

– Джарвис, все пак грешиш. Има Бог.

– Благодаря ви, сър. Старая се да бъда полезен.

Bookshop 728×90