Богатството ражда чудовища

Раблезианска е тази книга. При това на много нива, защото аналогията започва още от личността на автора ѝ Мартин Еймис. Син на Кингсли Еймис, талантливия присмехулник от групата на „сърдитите млади хора“ – литературно направление от 50-те години – Мартин сам извоюва позицията си на един от водещите постмодерни писатели във Великобритания и в Европа.

Сблъсках се с уникалността на Мартин Еймис още с публикувания в сп. „Съвременник“ негов роман „Стрелата на времето“. Експерименталната форма – разказ отзад напред, включително и диалозите – нито за секунда не наруши литературната експресия. Бях подготвена, пристъпвайки към „Лондонски поля“, за виртуоз, който не следва ограниченията на строгите форми, не е подвластен на условности, който твори сам литературна реалност.

„Лондонски поля“ е роман за граничните ценности, за смяната на поколенията и деградацията, която е видима само за тези, за които бъдещето е недостъпно. В омерзението си Еймис напомня Уелбек – дистанцираният цинизъм тук обаче е много по-откровен и много по-алтруистичен. Еймис, за разлика от Уелбек, не изключва себе си от действителността, дори напротив – създава я и активно участва в разрушаването ѝ.

Вечната тема за писателя като демиург се разплита в „Лондонски поля“, разпада се на плътни образи, над които властва раздвоеният в няколко превъплъщения автор. Еймис играе себе си във всички роли – той е създател на романа, създател на писателя в романа, създател и герой на писателя от романа. Той е кукловод и кукла едновременно. И наред с това изгражда сюжет, който е напълно достоверен, въпреки нарочната хиперболизация. Това е парадокс, овладян блестящо от Еймис – когато достоверността не е задължителна, тя става необходима.

Препратките в книгата са изключително много и така добре имплементирани, че не се усещат като външни връзки. Романът започва като хроника на една предизвестена смърт, без да копира буквално Маркес. Но аналогията се набива на очи. Продължава с усещането, което създават книгите на Борхес – структурата е в спираловидни кръгове, геометрията на романа е част от неговата изключителност. Образът на Мармадюк – бебето на Гай и Хоуп – прилича едновременно на древно чудовище и на гигантите на Рабле. Битката за Жената е напомняне за Илиадата.

И в крайна сметка всичко – всяка сцена, всеки образ, всяка дума дори – носи няколко смисъла, събира в себе си няколко значения.

Книгата е писана през 80-те години, в златната епоха на икономически разцвет. И е пророческа, защото поколението, родено тогава, ще унищожи онзи свят, ще го промени изцяло. Еймис е подчертал именно пълната липса на връзка между родители и деца, неспособността да се изгради разбиране още в предсловесната им комуникация. Децата, които идват да наследят света, ненавиждат родителите си, измъчват ги, разсипват ги. Бъдещето, олицетворено от Мармадюк, е вампир, подсказва Еймис. И дава ключ за разбирането на това послание – цитат от Хамлет: „Векът е разглобен“. Устойчивите ценности, стабилността, богатството раждат чудовища.

Един от основните герои – тъмнокожият Кийт – играе всеотдайно дартс. Мишената и стрелата са неговия начин да завладее действителността. Атавистичният подтик на ловеца, запокитен в джунглата, е превърнат в мизерно състезание в пиянски бардак. Кийт е първобитен, Гай е цивилизован, но и двамата са пленени от Никола – жената, събрала в себе си живота и смъртта, вечната актриса, която е едновременно развратна и девствена, искрена и коварна, летлив образ на богиня и дявол. Никола е творение на демиурга-писател, той общува с нея директно на страниците на романа, преодолял онази преграда между автора и героите му, която е основното страдание на всеки писател.

В наратива съжителстват хармонично гиганстки и миниатюрни детайли, точно както в света на действителността. Погледът на автора е вездесъщ, той вижда отгоре, отвътре, отвън и навсякъде. Толкова е всесилен, че може да направи така, че да вали едновременно в целия свят. И това звучи естествено.

„Лондонски поля“ се чете бавно. Сюжетът й на пръв поглед е стремителен, а на втори – бавен като времето. Читателят – също като автора – се разпознава във всичко и често е отвратен от себе си.

И все пак Еймис е оставил малка вратичка за надежда – дъщерята на Кийт, пренебрегвана от него и обичана от фикционалния писател в романа, е част от бъдещето също. И е само въпрос на избор, който остава отворен.

Няма да ви разкривам финалния обрат. Той е онова зрънце, което прави от експеримента успешно пророчество. В него е кодирано всичко.

„Лондонски поля“ е една от най-богатите в литературно отношение книги, излизали тази година. Давам си сметка, че не е лесна – нито за четене, нито за разбиране. Самата аз ще я прочета поне още два или три пъти, за да стигна максимално дълбоко в тъканта й.