Бой, тичане и унижение, за да не се качиш на полет на „Уизеър“

До Панаира на книгата във Франкфурт и назад, през панаирите на една лоукост компания

Часът за отваряне на гишето за чекиране на багаж за полета до София е 13,10, но то започна да работи с 25 минути закъснение. Снимка: Гергана Димитрова - Бой, тичане и унижение, за да не се качиш на полет на „Уизеър“

Часът за отваряне на гишето за чекиране на багаж за полета до София е 13,10, но то започна да работи с 25 минути закъснение. Снимка: Гергана Димитрова

Летището във Франкфурт е голямо и походът от гишето за чекиране до изхода към самолета е дълъг и пълен с препятствия. А ако си имал нещастието да си купиш билет за полет на лоукост компания, която има навика да продава повече билети от наличните места, препятствията от едното до другото място могат да се умножат и дори да станат непреодолими. И няма значение колко рано си отишъл на летището.

Ето такова пътешествие през терминал 1 на летището във Франкфурт имахме преди месец, а причината чак сега да напиша този текст е, че най-сетне получихме отговор на жалбата си за „изпуснат полет”, до който всъщност не ни допуснаха. Той гласеше, че не е имало свръхпродажба на билети и нямаме за какво да претендираме.

С моя колежка бяхме във Франкфурт за участие на щанда на България на Международния панаир на книгата от 16 до 20 октомври като представители на българско издателство. На 20-и трябваше да хванем самолет на „Уизеър“ към София. Предупредени, че летището е голямо и отнема доста време за придвижване до гейта, пристигнахме 3 часа по-рано. Гишето за чекиране на багаж не беше отворено, но опашката пред него вече беше голяма.

За този Панаир пристигат много български издатели, също и други хора, свързани с книгите. Затова и всеки от нас пътуваше с допълнителен куфар, пълен с книги и каталози, за който платената цена е повече от самия самолетен билет.

Америка за България

В часа за отваряне на гишетата – бяха предвидени две за нашия полет, пристигна един служител, който започна да се суети. Опашката вече беше огромна и не можеше да се определи кои са с предимство за обслужване, кои – не. Служителят не съдейства за това разпределение. Петнайсет минути след началния час за чекиране той започна да обработва багажите. Сам. Наш колега, платил за предимство при обслужване, гневно заговори служителя. Тогава опашките се разделиха, но чекирането продължи много бавно. Още 15 минути по-късно, след като вече много хора се бяха развикали на служителя, пристигна втори човек за другото гише. Чак тогава успяхме да преминем този етап и се насочихме към паспортния контрол. Там опашката беше също толкова дълга. Двайсет минути по-късно все пак я бяхме преодолели. Но ни предстоеше скенер, а там за два полета – към Киев и към София, работеше само един, през който един човек успяваше да мине за около 7-8 минути.

Трите часа вече бяха много намалели. Изнервените пътници вдигаха скандали, претендираха за отваряне на всичките 4 скенера, но успяха да издействат отваряне само на още един. Тогава все още си мислехме, че ще успеем да се качим на самолета. А и никой не съобщи на високоговорител за закъсняващи пътници.

Стигнахме до гейта 20 минути преди полета. Колегата Манол Пейков беше пред нас, мина през гейта и застана на вратата да ни чака. Минута след него стигнахме и ние заедно с колежка от друго издателство. Служителката обаче ни уведоми с равен тон, че няма да летим. Нашият колега, убеден, че не е възможно да не ни пуснат, отиде да помоли шофьора на автобуса да ни изчака. Обади ни се и съобщи, че ни чакат. Казахме на служителката, че сме заедно. Тя отговори, че колегата ни може да излезе навън, но ние не можем да влезем вътре. Колежката ми се разстрои и през сълзи помоли да ни пуснат, защото в България я чака малкото ѝ дете. Отговорът на служителката бе: „Oh, I hate this“ (Ох, мразя това), с явна досада от емоционалната ни реакция. Служителката заплаши да извика полиция, защото отказвахме да повярваме, че автобусът е още тук, но не ни пускат на него. Появи се охрана – няколкото плачещи и стресирани жени явно представляваха голяма опасност за реда на летището.

Не ни се иска да мислим, че ни дискриминираха по полов признак – защото единственият мъж в нашата група беше допуснат на борда, а ние, останалите пет жени, не бяхме. Смятаме, че полетът е бил overbooked, т.е. били са продадени повече билети, отколкото са реалните места в самолета, и нашето качване на борда не е било желано. Все пак на борда имаше много наши колеги и приятели.

Служителка на гейта спомена, че на предния полет на „Уизеър“ за Киев не са били допуснати 30 души. От американец сред тях, разбрахме, че сред оставените е имало и бебе. От друга страна, същият американски гражданин беше единственият получил като компенсация от авиокомпанията безплатен билет за полет на следващия ден. Казахме му, че е защото е американец. „Имах късмет”, отвърна ни той, който никога не е бил източноевропеец или от друга по-малко привилегирована държава.

За разлика от него, ние бяхме принудени да си купим нови билети за полет на „Уизеър“ на следващия ден, след като проведохме серия от неуспешни разговори с различни служители. По съвет на служител на една от авиокомпаниите на летището оставихме чекираните вече багажи на летището, за да бъдат директно прехвърлени за следващия полет.

Намерихме си стаи в хотел и на следващия ден пак поехме към летището, този път 3 часа и половина по-рано. Обявеният час за чекиране беше 13.10 ч., в 13.25 ч. гишето все още не беше отворено. Пътниците за Украйна стояха на същата опашка пред същите гишета, а техният полет трябваше да излети половин час преди нашия. Вече наясно с „особеностите” на обслужването, вдигнахме скандал. Настояхме да се спазят обявените часове и чак тогава един от двамата служители, които обслужваха полета за Киев, се премести на гишето за София и всеки от двата полета остана да се обслужва само от един-единствен служител! Опашките започнаха да стават километрични.

В този момент ни стана ясно, че трябва да се държим като онези българи, от чието нахалство досега сме се срамували по летищата. Трябваше да се блъскаме и да пререждаме другите, за да не изпуснем и този полет. Както вече подозирахме, се оказа проблем да се пренасочи багажът ни, но все пак служителят се обади да го препратят към настоящия ни полет. Дотук добре! Но трябваше да минем през още две опашки, докато се наредим на тази пред гейта.

Пътуващите за Киев вече закъсняваха, но опашката пред гишето за чекиране не беше намаляла. Сред тях бяха и останалите от вчерашния полет. Този път по чудо минахме бързо през паспортния контрол и затичахме към скенера (отново един). Там заварихме огромна опашка от украинци. Наредихме се, но след нас дойдоха още пътници за полета към Киев, които бяха твърдо решени да минат пред нас. А ние бяхме твърдо решени да не ги пуснем. Вероятно бяхме 300 души общо. Ще ви спестя скандалите пред скенера между българи и украинци и почти стигналите до бой сблъсъци, защото много се срамувам. Развикахме се на служителите, че не пускат другите скенери. И от това ме е срам. Но поне издействахме да дойдат още служители и да разделят опашката за двата полета. Ето още нещо, от което ме е срам – с една от колежките минахме под огражденията и прередихме много хора, защото вече изглеждаше напълно възможно да изпуснем boarding time. За да преминем по-бързо през скенера, поискахме да се махне едно от загражденията. Чак тогава успяхме да пристигнем на гейта навреме. След нас се наредиха още хора.

Качихме се и зачакахме самолетът да потегли. 45 минути след часа за излитане все още си стояхме. Тогава на последното останало свободно място в самолета до нас седна един българин. Той преминал през гейта 5 минути след обявения за излитане час. Служителката го погледнала и казала: „Добре, хайде и вие”. След него на летището останали още 20 души за нашия пълен до пръсване самолет на „Уизеър“.

Все пак се оказа, че историята ни с „Уизеър“ не е приключила. През илюминаторите видяхме как куфарите ни стоят до самолета, но не ги качват. Излетяхме без тях.

Успяхме да се качим в самолета, но багажът ни нямаше този късмет и остана във Франкфурт. Снимка: Гергана Димитрова