Болшевикът все още гледа от рамка на стената

Да се говори за ГУЛАГ вече е трудно – много неща са казани. Да се намери начин, по който да се отрази влиянието на лагерите върху съвременния човек, е въпрос на изключително въображение. В „Предел на забравата” Сергей Лебедев събира емоцията и прагматичния разум на модерния гражданин в едно, обединява детството и старостта в страховит наратив за смисъла на един живот, контролиран не от някакво абстрактно зло, а от злината вътре в хората.

Образите в „Предела“ на Лебедев са едновременно мащабни, гигантски като вселената, и дребни – също като умаления модел на лагера, който се появява в спомена за един вътрешно уродлив човек.

Пътешествието на героя започва от ръба на Европа и стига до ръба на ада – каменната кариера, в която пропадат телата и душите на осъдените. Всичко е крайно, гротескно безформено, страшно по всички възможни начини.
Прочитането на тази книга струва усилия, това не е лесен роман за нощно успокоение.

Сергей Лебедев е роден през 1981 г., работил е като журналист, но и като изследовател в геоложки експедиции още от ранна юношеска възраст. Този му опит несъмнено се отразява в наратива на „Предел на забравата” (2010) – неговият дебютен роман, преведен на 15 езика.

„Изключете телевизора и се зачетете… Сергей Лебедев пише не за миналото, а за днешния ден. Той пише за това, че ние и до днес не сме преживели, не сме осмислили епохата на Сталин – пише нобеловият лауреат Светлана Алексиевич. – Перестройката вече изглежда забравена древност, а Сталин е жив. През деветдесетте ние бяхме романтици, мислехме, че ето на – това е свободата. Но не може човек, изживял целия си живот в лагер, да излезе през вратите му и от утре да стане свободен. Вместо перестройка и свобода – ограбена страна, руснаци воюват с украинци, отново поставят паметници на Сталин. В църквите се молят за велика Русия. Това вече не са хората от поколението на Сталин, а техните деца. Децата на техните деца. Безкрайна и тъмна връзка. Героите на Лебедев търсят път, начин да прережат тази пъпна връв…”

Немският вестник „Франкфуртер алгемайне цайтунг” пише за „Предел на забравата”:

„Красотата на езика е почти нетърпима…”.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от изд. „Кръг“.

На стената в рамка висеше изрезка от вестник, обрамчена с хартиени цветя – атеистичен жертвеник; тази изрезка – бабата взе да разправя за нея – бе определила съдбата ѝ. Там, на снимката, беше тя, млада тъкачка, единствената от всички жители на града, която лично бе виждала болшевика, на когото е бил кръстен градът, и дори беше снимана с него; приемал делегация на тъкачки ударнички, взели и нея, съвсем малолетна, като пример за работа с младежта; след това болшевикът бил убит, а тя се преместила в града, наречен на него – и в този град изрезката от вестника станала предпазна грамота. Докато градът носел името си, властта – и съветската, и онази, която дошла след това – я обгрижвала; старицата – това научих вече след това – разказвала за болшевика в училищата и детските градини, на градските събрания и юбилеи; собственият ѝ живот бил несъществен, беше станала нещо като фотолента или грамофонна плоча, където се бе отпечатало изображението и гласът на покойника; бабата не си съчиняваше нищо, не измисляше небивалици; беше се трудила като очевидец.

При това на никого не му беше хрумнало да изясни как тя самата се отнася към човека, заради чието посмъртно съществуване е орязала собствения си живот; и чак много по-късно, вече в новото време, се разбрало, че той е пратил родителите ѝ в лагер; но тя продължавала да разказва за него, да свидетелства за онези осем минути, през които е била редом до него; първо с помощта на изрезката от вестника тя е избегнала лагерната съдба, станала е нагледно пособие за учениците; после се е превърнала в осем минути поглед, в откъс от кинохроника – а след това вече не е могла да се промени.

Докато ми разказваше за миналия живот, тя говореше така, сякаш чувстваше, че идва времето, когато нейната изрезка от вестник вече няма да значи нищо, независимо чие име ще носи градът; къщата ѝ стоеше благодарение на това листче, само тя не бе изселена от бившата „Червеноколхозна“, а сега вестникът в рамка, ограден с цветя, все повече приличаше на кумир на забравено божество; това лице, този шрифт – всичко бе прекалено отдавнашно, и се отдалечаваше още повече, не се забравяше, но губеше значението си, преминаваше в разреда на куриозите и ако някой научеше, че тя е виждала човека, чието име носеше градът, то се учудваше само на това, че старицата е още жива.