Болшевиките разпродали безценни картини от Ермитажа

Преди сто години, през 1921 г., излиза постановление на Съвета на народните комисари в СССР: „За съставяне на държавен фонд на ценности за външна търговия”, съгласно което се разрешава продажба на значими произведения на изкуството, събрани в национализираните и в държавните музеи на страната. За това разказва старши научният сътрудник на Санктпетербургския институт по история Юлия Кантор в интервю пред „Лента.ру”. Парадоксалното е, че това постановление формално е отменено едва през февруари 2020 г.

По това време тече процес на саморазправа на новата власт с предреволюционната интелигенция на Русия. През 1922 г. тръгват така наречените „философски параходи”, с които хора от интелектуалния елит са изселвани от Русия.

Списъкът с произведения на изкуството, подлежащи на продажба от болшевиките, е подписан лично от Ленин, който по това време е начело на Совнаркома (Съвет на народните комисари). Съгласно разпоредбите в Ермитажа е назначена специална комисия, която разделяла експонатите му на три категории: без музейно значение, с музейно значение и с висока художествена стойност. За известно време е спазвана категоризацията, но само след няколко години вече никой не се съобразявал с нея.

„За шедьоврите на руската култура това е имало чудовищни последствия”, подчертава Юлия Кантор.

В Ермитажа непрекъснато пристигали служители от държавното учреждение „Антиквариат”, придружавани от чекисти, и взимали за продажба експонати, които им харесвали. После те били излагани на специално организирани от немската фирма „Лепке” аукциони. Така от Ермитажа завинаги са загубени 48 шедьовъра със световно значение. Продадени са например всички картини на Ян ван Ейк, в момента в Русия не е останала нито една, твърди Кантор. Ермитажът е разполагал с четири произведения на Рафаело, а сега са останали само две. „Връщането на блудния син” на Рембранд останало в Русия по случайност – просто било твърде голямо за транспортиране зад граница – 260 × 203 см. По същото време е продадена и част от безценната колекция скитско злато, която в момента се съхранява в Оксфорд и Кеймбридж.

Голяма част от шедьоврите са запазени благодарение на Голямата депресия, която срива пазара на произведения на изкуството през 1929 г. Но през 1930 г. министърът на финансите на САЩ Андрю Мелън сключва лична сделка със съветските управници и само за една година придобива от СССР 21 картини на майстори за личната си колекция. В Ермитажа били изпращани телеграми от съветския министър на образованието Андрей Бубнов с настояване да бъдат удовлетворени всички изисквания на Мелън.

Година по-късно Мелън е уличен в неплащане на данъци в САЩ, започва голям скандал и, за да запази репутацията и свободата си, подарява цялата си колекция на държавата. Той основава във Вашингтон Национална галерия за изкуства, като голяма част от експонатите в нея са шедьоврите от Ермитажа.

Експонати от музейните фондове съветската власт разпродава не само зад граница, но и на аукциони вътре в страната. Това е добре описано от Илф и Петров в „Дванайсетте стола”, припомня Юлия Кантор. В тогавашния Ленинград едно от местата за търгове е в самия Зимен дворец.

Работещите в Ермитажа се опитвали да противостоят на това ограбване, често с риск за живота и свободата си. Понякога, възползвайки се от пълното непознаване на материята от партийните функционери в „Антиквариат”, музейните работници им давали не картините, които искали, а подобни, но по-малко ценни.

През 1932 г. тогавашният директор на Ермитажа Борис Легран предлага на своя заместник Йосиф Орбели да пише до Сталин с настояване за прекратяване на разпродажби поне от сектор „Изток”. Това е прието, но тогава сътрудниците на „Антиквариат” започват още по-хищно да ограбват западноевропейските колекции. Скоро след това става ясно, че за продажба зад граница се подготвят няколко картини, сред които „Мадона Беноа”, единствената картина на Леонардо да Винчи в Русия, „Юдит” на Джорджоне и още няколко шедьовъра от този клас. Тогава е изпратено още едно писмо до Сталин. Постепенно и тихомълком продажбите са спрени, още повече, че заради Голямата депресия цените на световния пазар са паднали. По-късно обаче Сталин разпродава някои картини, но без официални декрети и документи.

Според Юлия Кантор това е безпрецедентен случай в световната история. Дори по време на Френската революция не е извършван подобен грабеж от националните съкровища, казва тя.