Борбата между расите измести борбата между класите

За поколението на обидените, които обичат ролята на жертви и воюват с оръжията на политическата коректност

Активисти от движението #BlackLivesMatter пред паметника на Джордж Флойд в Ню Йорк. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Борбата между расите измести борбата между класите

Активисти от движението #BlackLivesMatter пред паметника на Джордж Флойд в Ню Йорк. Снимка: ЕПА/БГНЕС

През 2012-а американският икономист и колумнист на „Ню Йорк Таймс“ Пол Кругман предупреждава, че „голямата заплаха за нашия дискурс идва от политическата коректност на десницата, която – за разлика от либералната версия – има много власт и пари зад себе си… Целта е да се направи невъзможно да се говори, а може би дори и да се мисли за идеи, застрашаващи установения ред“. Вярно е, че навремето цензурата в Америка идваше отдясно. Днес обаче идва отляво, по-точно от една левица, която отстоява постановената от нея върховна правота на идентичностната политическа коректност с такива противоречащи на здравия разум аргументи и такива агресивни методи, че наистина се превръща в онази застрашаваща свободата карикатура, за каквато я бяха обявили нейните противници, още преди да се изроди.

Базата на левите идентисти са американските университети, а междувременно техните идеи кълнят и в Европа. Но каква ти Европа, когато някои от тях гледат вече към Космоса: германският седмичник „Ди Цайт“ пита наскоро не е ли време да се замислим какво трябва да бъде политически коректното отношение към извънземните и предлага като начало да престанем да ги обиждаме, като ги наричаме „зелени човечета“.

Това е глупост, ще кажете, и ще бъдете прави. Ала тази глупост е една от многото и тяхната критична маса тегне все повече над свободната мисъл: оплюват Риана заради „присвоените“ от нея „африкански“ плитки; зоват на бойкот срещу Джейми Оливър, защото готвел „ямайски ориз“; студенти в Канада настояват за спиране на курс по йога, за да не бъдат обвинени в „присвояване“ на индийската култура; една американска майка трябва да е проклинала деня, когато ѝ е хрумнала идеята да организира „японско“ парти за рождения ден на дъщеря си.

Тези примери, които привежда в последната си книга френската журналистка Каролин Фурест, са от чекмеджето на така нареченото „културно присвояване“ – което означава, че аз, например, тъй като не съм италианец, не бива и да помислям за пица. (Впрочем употребата на това понятие в първоначалния му смисъл, визиращо ограбването на културното наследство на даден народ, както при колониализма, си остава все така правомерно). В съвсем друг ключ, но следвайки същата логика, на атеистичните художници на прословутия парижки сатиричен вестник „Шарли Ебдо“ се отрича правото да изобразяват Мохамед, защото по този начин извършвали двоен грях: богохулство и културно присвояване. Интересно, какво ли биха казали фанатиците за „греховете“ на Каролин Фурест, като еврейка, лесбийка, феминистка и бивш автор на „Шарли Ебдо“…

Книгата на Фурест е озаглавена „Поколението на обидените“ (Caroline Fourest, Génération offensée: De la police de la culture à la police de la pensée, Grasset, 2020). Нейните „обидени“ са предимно младежи, в по-голямата си част студенти, които слабо познават реалния свят и историята, а кръгозорът им се формира от социалните мрежи, ала които не търпят абсолютно никакви възражения срещу своите искания, съмнително лесно се обиждат и незабавно реагират, при това с похватите на инквизицията. Именно „обидените“, които така обичат да се изживяват в ролята на „жертви“, са талибаните на онази идентичностна левица, която „доминира значителна част от антирасисткото движение и ЛГБТИ-сцената, и дори вбива клин във феминизма“. Фурест предупреждава, че без съпротива тяхната културна победа ще бъде пълна.

„Достатъчно е една малка група от инквизитори да се обяви за „обидена“, за да издейства извинение от някоя популярна звезда, да наложи свалянето на някакъв продукт от рафтовете в магазина или на някоя пиеса от сцената… Вчера малцинствата се бореха заедно срещу неравенствата и патриархалното господство. Днес те се борят помежду си, за да уточнят дали феминизмът е „бял“ или „черен“. Борбата между расите измести борбата между класите.“

Днешният антирасизъм има две лица – универсалистко и идентичностно. В първото си проявление той се бори за равноправие в името на универсални ценности; във второто – за специално отношение в името на идентичността. Адвокатите на исканията за специално отношение – например, при приема на чернокожи студенти и отпускането на стипендии в университетите – изглежда не проумяват, че по този начин само възбуждат недоволство сред белите и задълбочават сегрегацията.

„Нищо чудно – пише Фурест, – че все повече бели се оказват податливи на пропагандата на алт-райт* движението, което им набива в главите, че те самите са едно застрашено малцинство. Това състояние на нещата се влоши още повече, когато в наглостта си някои чернокожи активисти започнаха да забраняват на белите да говорят и да се занимават с културна дейност. Ексцесите на политическата коректност позволиха на Доналд Тръмп с помощта на един език без мярка да спечели изборите срещу Хилари Клинтън.“

А след като четири години по-късно ги загуби – да убеди стотици хиляди, ако не и милиони предимно бели избиратели, че гласовете им са били фалшифицирани.

От книгата на френската авторка научаваме, че идентичностната версия на антирасизма започва да пуска корени и във Франция. В нейния авангард е така наречената Антинегрофобна бригада, която се опитва да осуети всяка културна проява, демонстрираща сплотен фронт срещу расизма. В книгата си „Белите, евреите и ние“ водачката на Бригадата, Уриа Бутелджа, развива идеи, които спечелиха одобрението на френските десни заради нейното специфично разбиране на идентичността и заради нападките ѝ срещу евреите и крилото на феминизма, което се противопоставя на абортите:

„Моето тяло не ми принадлежи. Никой не може да ме убеди да подкрепя едно мото, създадено от и за белите феминистки. Аз принадлежа на моето семейство, на моя клан, на моята махала, на моята раса, на Алжир, на исляма“.

Логиката на Бутелджа кулминира в настояването, че ако една жена (особено мюсюлманка) бъде изнасилена от мъж от нейния културен кръг, тя не бива да го предаде на властите, за да не налива вода в мелницата на расизма. Това вече е не само тотално извратена представа за смисъла и целите на борбата срещу расизма, а е просто късо съединение някъде в апарата на елементарния човешки разсъдък.

Книгата на Фурест е подробен компендиум на пороците на идентичностната идеология. Приведените от авторката примери говорят сами за себе си, тъй че нейната намеса е рядка, най-вече когато се налага разяснение на някои специални термини от речника на идентистите. Нека сега заедно с Фурест отново се върнем в Америка, по-точно в американските университети – първата линия на битката за сърцата и главите на младите хора. От няколко години, казва френската авторка, професорите там се страхуват да говорят по теми, които биха могли да се възприемат от техните студенти като „обидни“ или „объркващи“; те са принудени дори предварително да предупреждават слушателите си (trigger warning), когато предстои обсъждане на въпроси, които биха могли да им подействат като „микроагресия“, тъй че по-чувствителните да могат своевременно да напуснат съответната лекция и да се уединят в safe spaces, защитени пространства в университетите, където отделните идентичностни групи могат на практика да се изолират както от реалния живот, така и една от друга.

Има различни определения за т.н. „микроагресия“ – термин, който съвсем естествено се вписва в речника на идентичностните инквизитори, но по същество става дума за силно деформирана представа за психически тормоз. Така например, група студенти от Колумбийския университет са поискали изваждането от учебната програма на някои книги, които според тях били евроцентристки или описвали сцени на насилие. Те дали за пример една студентка, която в миналото била станала жертва на сексуално насилие и сега твърдяла, че Овидиевите „Метаморфози“ отново я били травматизирали. В студентския манифест се заявява, че „голяма част от произведенията на западния канон съдържат пасажи, които нараняват студентите и маргинализират техните идентичности“. Призовава се за „расифициране“ на шедьоврите на световната литература, тоест за преценка според цвета на кожата на съответния автор. Така се стига до логичния извод, че „изнасилени жени, цветнокожи и бедни не бива да четат определени книги“.

Фурест напомня, че висшето образование в САЩ е много скъпо – до 60 000 долара и нагоре годишно.

„Тъкмо това е проблемът на американските университети: тъй като са толкова скъпи, студентите могат да си позволят да се държат като тиранични клиенти – да искат safes paces и дипломи, без никой да нарушава душевния и интелектуалния им рахат. По този начин университетът се превръща в развлекателен парк. Кампусът е впечатляващ, парковете са идеално поддържани, но студентите учат предимно спорт и дружат само с онези, които споделят възгледите им. Това, което не научават обаче, е как да бъдат зрели граждани, как да се държат с различни хора и как да реагират на различни от своите възгледи.“

Трудно ми е да си представя, че картината е така мрачна, както я описва френската публицистка; все пак американските университети са сред водещите в света. Идентичностната напаст застрашава наистина всички висши учебни заведения, включително най-скъпите и най-престижните. Но положението изглежда най-драматично на другия полюс – в онези малки, левичарски ориентирани университети, където се приемат главно чернокожи и латиноси, които лесно стават жертва и на най-екстравагантните идеи.

На много места дори свободата на словото подлежи на одобрение според пола и цвета на кожата. Фурест разказва за преживяването си в женския университет Холинс, където изнасяла лекция на тема феминизъм и лаицизъм. Всичко вървяло добре, докато в един момент от задните редове става една „обидена“ студентка, която ѝ казва:

„Ти нямаш право да говориш за фереджето. То е символ на ислямската култура, а ти си една бяла феминистка“.

Четейки смелата и така необходима книга на Каролин Фурест, се питам докъде ли ще доведе това безумно саморазкъсване, това ампутиране на здравия разум? Ако вярваме на френската авторка, „идното поколение, което започва да заема важни позиции в културната сфера, медиите и политическия живот, е изцяло в плен на идентичностната политика“.

А ние тук, на Балканите, в България? Щастливци, които пребивават в състояние на предадамово блаженство и не знаят това.


* Аlt-right, съкратено от alternative right, алтернативна десница; крайно дясно, бяло супремасистко движение в САЩ – бел. авт.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах