Борис Акунин: Двете Русии се разцепиха като лед

Писателят Борис Акунин, когото в Русия „арестуваха“ задочно и включиха в списъка на „терористите и екстремистите“, написа пространно обяснение във Фейсбук как ще продължи да се развива руската култура в близко бъдеще. Авторът на десеттомната „История на Русия“ живее в Англия от години. Наскоро книгите му бяха забранени за продажба в Руската федерация, а името му беше свалено от театралните афиши.

Предлагаме ви да прочетете изпълненото с тъга послание на Акунин, което не е пророческо, а напълно естествено виждане за развитието на нещата.

Повечето от нас още не са разбрали, че руският свят, точно като преди един век, вече се е разцепил като лед и двете му половини – голямата и малката – стремително се отдалечават една от друга.  Просто разцепването мина по-малко драматично, без принуда за „последния параход“, без „тръгвахме си от Крим сред огън и дим“. Разцепването се разтегли във времето, а и цепнатината не е голяма, някои все още прескачат от едното парче лед на другото.

И все пак – край. Русиите пак са две. Мнозина – и от двете страни – не могат или се страхуват да го осъзнаят. Време е да спрат да прескачат, защото ей сега ще скочиш на едната страна, а обратно няма да успееш да се върнеш.

Надеждите за скорошен крах на гадния режим (точно като преди 100 години) не се оправдават. Гаден-негаден, но гадостта, както знаем, е прилепчива. Миналия път 70 години не успяхме да я изчистим. Този път вероятно ще е нужно по-малко време, то през ХХI век върви по-бързо, но все пак трябва да разопаковаме куфарите и да се приготвим за дълъг престой.

Какво ще стане с „малката“ Русия, пръснала се по различни страни, общо взето е ясно. Тези, които са по-млади или по-активни, или професионално космополитни, с различна степен на успех ще се асимилират. Тези, които са на по-голяма възраст и са професионално свързани с езика и културата, тъжно ще пеят „докато не угасне светлината, докато свещта гори“ и ще поддържат огънчето, докато им стигнат животът и силите. Тази работа не е безсмислена и напразна, защото в онази, „голямата“ Русия ще останат много хора, за които това огънче ще бъде необходимо и скъпо.

В метрополията – дяволско дежавю – скоро ще настане пълен мрак. В отдавнашната двувековна борба между азиатската държава и европейската култура за пореден път възтържествува Ордата, тя усърдно ще „поазиатчи“ културата. (В Азия и нейната култура няма нищо лошо, аз ли не знам, изтоковедът. Става дума за политическата Азия – тази, в която държавата е всичко, а личността – нищо.)

Културата на метрополията ще бъде цензурирана, осакатена, поставена на колене и обучена да маха с опашка. Виждали сме го, помним. След това, разбира се, ще се оформи контракултура, виртуози на Езоповия език и среден пръст в джоба. И това помним, вкусихме го достатъчно. Емигрантите ще се умиляват от всяка жива проява на подцензурната култура – както Набоков от Окуджава. Руснаците ще си предават тайно от ръка на ръка „тамиздат“-а. И ще ги публикуват под псевдоним на Запад.

Колко тъжно, дами и господа. Националният химн на Русия: „Просо сяхме-сяхме, просото ще стъпчем-стъпчем“. А основното ни национално стихотворение: „Всеки избира за себе си“.

Някой ще плати с професията си, някой – като обеднее, друг – като емигрира. Най-достойните ще платят със свободата си. И дори с живота си. Колкото е по-високо качеството на човека, толкова е по-висока цената.

И всичко това си струва. Ето за какво мисля и защо написах този текст, а съвсем не, за да ви заредя с още униние.

Не толкова за всички нас, колкото за всеки поотделно е дошла изпитната сесия. Не трябва да ни скъсат.