Борис Акунин: Мнозина руснаци ще трябва да се оправдават пред децата си

Есе за вината и уважението публикува във Фейсбук руският писател Борис Акунин, който от началото на войната се обръща към своите сънародници с мотивиращи и ангажирани текстове, свързани с руската действителност. Акунин прави аналогия между Германия и Русия, но и пише апология на небезразличните.

Ето пълния текст от профила му във Фейсбук:

„Тази дискусия не започна вчера и няма да свърши скоро – за вината на руснаците за войната, започната от Путин, за чудовищното престъпление, волни или неволни съучастници на което са жителите на цялата страна, а по мнението на мнозина – даже всички, които се чувстват част от руската култура.

Днес в моя приятелски лист неколцина за пореден път напомнят знаменитите текстове на Томас Ман за немската колективна отговорност (писмото до Валтер фон Моло, докладът „Германия и немците“):

„За човека, роден като германец, е невъзможно изцяло да се отрече от злата Германия, натоварена с историческа вина, и да заяви: „Аз съм добрата, благородната, справедливата Германия, вижте – цялата съм в бяло. А злата ще ви я дам да я разкъсате“.

Хайде да не говорим за Ман и за германците. Да говорим за нас.

Аз не вярвам в колективната отговорност и в колективната вина. Никога и при никакви обстоятелства. Нека всеки човек отговаря за това, което той, лично той, е направил – но и за това, което не е направил, макар че е бил длъжен. Дори при злодейство, извършено от група, тълпа, армия – няма значение, от всекиго трябва да бъде търсен персонален отговор. (Именно затова аз, например, съм убеден противник на лустрацията. Да съдиш всеки виновен за престъпления – да. Да наказваш по категории – не. Всеки човек, дори най-виновният, заслужава персонално отношение. Обикновеният съд трябва да се ръководи от правилото, което важи и за Страшния съд – „за всекиго според делата му”.)

А сега за съвременните руснаци.

Тези, които активно работят за войната и за диктатурата, безусловно са престъпници и ще отговорят за действията си юридически, пред съда.

Тези, които така или иначе обслужват войната и диктатурата, дори неохотно, също са виновни. Те заслужават презрение и осъждане.

Тези – а те са страшно, страшно много – които си запушват ушите, затварят очите, казват „всичко има две страни“ или „онези по върховете знаят по-добре“, са морално виновни. На тях ще им се наложи да се оправдават пред собствените си деца, да мрънкат „такова беше времето“, „не знаехме на кого да вярваме“, „правех го заради семейството“ и прочие.

Но мнозина сме още живи.

Изпитвам уважение към хората, които протестират, действат или поне не мълчат. И колкото по-смело се държат, колкото по-близо до опасността са, толкова по-висок е градусът на моето уважение.

Дори просто да емигрираш – заради протест – никак не е малко. И не трябва да се пише, че съдбата на украинските бежанци е многократно по-ужасна. Никой не спори с това. Разбира се, че е по-ужасна. Но да прекършиш живота си, да загубиш работа, професия, дом, не защото върху теб падат бомби, а защото не искаш да живееш в престъпна държава, защото казваш: „Не искам да вия заедно с вълците“, е решение тежко и достойно за дълбоко уважение.

Още по-голямо уважение изпитвам към руснаците, които независимо от растящата агресивност на полицейската държава, останаха в Руската федерация и не замълчаха. Тревожа се за тях. Те рискуват свободата си. Не просто ги уважавам, аз им се възхищавам.

И искам да се обърна към проклинащите. Чуйте ме, заминали отдавна, заминали наскоро, останали. На всички ни сега е зле, тъжно, трудно, страшно. В такова време трябва да се помага, поддържа и съчувства. Да бъдем заедно. Така ще победим“.