Борис Акунин за носталгията, която води до грешни решения

Съвет към носталгиците интелектуалци отправя писателят Борис Акунин, автор на исторически романи за Русия и на някои от най-интересните исторически трилъри в европейската литература, който живее в емиграция. В пост във Фейсбук той споделя, че няколко от неговите приятели емигранти започват да тъгуват за Русия. Връщането към родината, която е обект на носталгията, според него е „необратимо решение“, което не трябва да бъде взето днес. И припомня историята, която всъщност се повтаря при Путин почти както е било при Сталин.

Ето какво написа Акунин по темата за носталгията, която прилича на носталгия по родината, а всъщност е връщане към миналото.

„Добрият писател не е задължително умен човек. За читателите това не е опасно – талантливо написаният текст прикрива и замъглява всички личностни недостатъци на автора. Какво значение има днес дали е бил умен Николай Василиевич Гогол? Ако се съди по спомените на съвременниците му, не особено. Или, да кажем – Михаил Афанасиевич Булгаков, чиито дневници е по-добре да не четете – ще се разстроите. Но на самия себе си писателят може да причини много проблеми. Затова понякога събуждат жал – като райски птичета, зле приспособени към суровата реалност. Веднага си спомняш, разбира се, за Марина Цветаева, която през 1939 г. решава да се върне от Франция в сталиновата Русия, за да намери собствената си гибел.

Пътят на Марина Цветаева е прокаран от друг, в онези времена несравнимо по-известен литератор – Александър Иванович Куприн. Той ужасен бяга от болшевиките и чекистите още през 1919 г. Живее в Париж. Тъгува по родината. Колебае се. В края на краищата взима решение. Избира страхотен момент – 29 май 1937 г., точно през седмицата, когато тече масовата вълна на арести. На гарата, преди заминаването си, Куприн казва: „Готов съм да тръгна към Москва пеша“. След това той с по-голямо желание навярно би тръгнал пешком обратно към Париж, но няма кой да го пусне.

Не, знаменитият писател не е бил репресиран – това би било неизгодно на съветската власт от политическа гледна точка. Дали му квартира, написали вместо него възторжен текст за социалистическата действителност, започващ с думите „Какво най-много ми хареса в СССР?“ (по-нататък следва „Москва много се е разхубавила“) – страховит позор. И скоро, година по-късно, го погребали.

Никакви решения не предприемайте днес. Особено необратими.“