Борис Димовски – над него звездното небе, а в него моралният закон

Самоукият интелектуалец, който подигра Тодор Живков по тоталитарно време, а след 1989-а издаде „въпроси в пустиня“

Борис Димовски на своето таванче в столичния квартал „Зона -5“. Масата, върху която рисува, е скована от самия него. Снимка: Георги Цветков - Борис Димовски – над него звездното небе, а в него моралният закон

Борис Димовски на своето таванче в столичния квартал „Зона -5“. Масата, върху която рисува, е скована от самия него. Снимка: Георги Цветков

„Сатирикът е разочарован романтик“, казваше Борис Димовски. Бил ли е той самият някога истински романтик, не знам. В думите, посланията, карикатурите, стенописите му се усещаше някаква извечна насмешлива мъдрост, постижима от човек, здраво стъпил на земята.

„Историята и литературата са океан от билки за душата. Човек все ще попадне на някоя лековита тревица. Ако съм затрупан от „цайтноти“, обръщам Библията“, обясняваше простичко той.

Та в този „лековит океан“ слаботелесният и самоук карикатурист философ плуваше като шампион. Така че умееше да увлече (и зарази) всеки незрял оптимист или песимист. А темите и героите му се оказваха вечни и жизнени, независимо от датата и повода на вдъхновението.

„Ако оставим карикатурите и илюстрациите на художника само на хляб и вода, те ще живеят години наред, без ни най-малко да се отрази това на здравето им“, метафорично обобщи някога Радичков.

Писателят твърдеше, че за Димовски „животът е като брашнен чувал – колкото и да го изтупва, все ще пуща по нещо, дори за всички наоколо да е скъперник“. Димитри Иванов пък е признавал, че завижда на коментаторските му способности: „Как може да се коментира толкова късо, толкова смешно и в същото време – точно?“, питаше човекът, когото трудно ще заподозрем в подобни интелектуални мъки. И хвалеше „високата възвръщаемост на труда“ в карикатурите и шаржовете на Димовски.

„Над мене – звездното небе, в мен – моралният закон“, бе любимото житейско мото на Борето, заимствано от Имануел Кант. Реализира го и в собствения си бит. Таванче два на два метра на 15-ия етаж в блок на „Зона Б-5“ приютяваше близо три десетилетия художника. То му беше и ателие, и жилище. Така главата му наистина опираше в небето, а моралните закони ковеше сам в библейския аскетизъм на бита. Всички мебели в скромния дом бе изработил със собствените ръце. За легло му служеше твърда дъска само с постелка отгоре.

Снимка: Георги Цветков

„Спя като Махатма Ганди“, смееше се той на гостите, принудени да изпитат „удобствата“ му като канапе през деня. И бюрото си бе сковал сам от дъски и плоскости – с широк плот, да е удобно за работа („по-късно сам одялках ръба, не можех да одялкам себе си, та да не се блъскам“). По всяко време на деня то бе осеяно с работи на художника – карикатури, шаржове, ескизи, бележки, драснати на ръка, да му напомнят някоя мъдрост или блеснала в съзнанието смешка. Над тях и на отсрещната стена пък се извисяваха рафтовете на библиотека, също собствено производство. Непретенциозни, сковани небрежно – но виж, със съдържанието върху тях би се гордял всеки интелектуален дом. Антологии, речници, енциклопедии по всякакви материи, книги на български, немски,
руски, истории на цивилизацията и пр.

Както работеше по няколко неща, или казано по новому „проекти“, така и четеше… Ето една такава „снимка“ на читателските Димовски интереси от началото на септември 2001-ва, документирана при едно от гостуванията ми в ателието му: по това време той делеше вниманието си между изследване за масонството (отпреди 30 години – обичам старите книги) и антология на арабската средновековна култура в превод на Цветан Теофанов (уникални неща има вътре, обясняваше художникът – поети от XII век, които са на висота, недостижима и за днешните).

„Човек, за да издържи на дългото бягане, трябва да свикне на темпото и на товара отрано“, съветваше Димовски.

Снимка: Георги Цветков

От родното му Яврово, Асеновградско, привикнало на бедност и трудолюбие, с население колкото на един столичен жилищен блок, са излезли 40-ина души с висше образование, 10-15 професори, пресмяташе гордо той. Самият Борис бе най-упоритият „самоук интелектуалец“, колкото и трудно да е да съчетаем двете думи. Сам, без учители, бе овладял немския език говоримо и писмено. Твърдеше, че може да разбере всяка книга.

„Би ме затруднил сигурно Кант в оригинал, но него и на български не можеш да го проумееш лесно“, коментираше запаленият германофил.

Показвал ми е най-ценния си „учебник“ – дебела, стара книга с твърди корици – „нещо между речник и енциклопедия“ със събрани познания за история, география, естествознание, гражданско право, икономика… Допадаше му достъпният стил, в който всичко това е описано и написано. Наричаше я „библия за изучаване на езика на Гьоте“ и добавяше:

„Като я чета, се срамувам от парвенюшкия слог на наши уж културни дейци“.

Вероятно на упоменатите в тази категория естети всичко това ще се стори прекалено елементарно, прозаично, плебейско. Но резултатът едва ли може да се подмине с пренебрежение и високомерие. Димовски с лекота цитираше немски философи и латински сентенции, а често ги и илюстрираше, и „превеждаше“ забавно със свои рисунки. Сам раждаше сентенции и смешни метафори, на които би завидял и Езоп. Прелиствам старите си интервюта с него и афоризмите бликат един след друг:

„Разбити сме като олио в центрофуга, на малки капчици. Откъде да дойде сцеплението“.

Казваше го, търсейки отговор на въпроса какво може да обедини днес народа ни при тия „лъжереволюции, разграбвания, приватизации“.

„На куция щъркел бог му прави гнездото“ (Поводът – разминаването между правосъдие и престъпност).

„Страхът прави от хората охлюви – свили се вътре, вижда се там рогче, какво ли… само черупката отвън лъщи“…

Шарж на Борис Димовски със собствената му особа, интервюирана от Ива Йолова

Преди 1989-а зададе в книжка свои „въпроси в пустиня“: защо хората с фалшиви биографии пораснаха служебно; защо книги с фалшив патос получават награди… Сатирата от годините на нежния ни преход по-късно пък оприличаваше на „птичка, която чисти зъбите на крокодил“.

Самият той не се боеше да се навира между зъбите на крокодила – и преди, и след промените на 10 ноември. Истинска „нежна революция“ направиха с Радой Ралин в края на 60-те с афористичния сборник „Люти чушки“. В паметта на няколко поколения народният сатирик остава с извъртения като свинска опашчица подпис ала Тодор-Живковия автограф. Заради нея гориха тънката книжка, уволняваха хора дълго след това (както се казва – „и аз им ядох попарата“, и моя милост в началото на журналистическия ми път пострада в суматохата заради разговор в „Народна младеж“ с Борис и Радой в края на 70-те)

Карикатурата на Борис Димовски под епиграмата на Радой Ралин „Сит търбух за наука глух“

Вижте още: ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ ЕДНА СВИНСКА ОПАШКА

Самият Димовски живя повече от 2 десетилетия под лупата на социалистическия „Биг брадър“ – наблюдаван, следен, прошнурован отвсякъде. И пак в печата се промъкваха негови карикатури. Уж със „зашита с губерка уста“ (популярен шарж от онова време), но с поглед пиронче, той пробождаше кривици, властници, лицемери, лъжци… Уникалният му насмешлив „почерк“ е намигвал откъде ли не – „Тури му пепел“, бе изписал заклетият непушач върху пепелници в габровския Дом на хумора. Негова рисунка се мъдреше върху етикета на първото уиски родна марка, произвеждано в Асеновградската изба…

В края на 70-те универсалният талант се развихри в нов жанр. Кметът на Стария Пловдив Атанас Кръстев покани Димовски да изрисува стени и тавани в знакови сгради под тепетата. Покрай опазването на автентичния им вид Начо Културата, както бе известен в цяла България, се грижеше и за артистичната атмосфера в историческия квартал. Така Борис изографиса тогавашния творчески Дом на архитектите, къщата на управление „Стария Пловдив“, сградата – притежание на Министерството на външните работи… По-късно го поканиха да направи монументална работа в Ловния дом над Берковица – близо 200 кв., по мотиви от творчеството на Йордан Радичков. През 1987-а пък бе ангажиран от Писателския съюз да изрисува две стени и в притежаваната от СБП къща на „Ангел Кънчев“ 3, строена някога от автора на българския химн Цветан Радославов. Стенописите „Апокалипсис“ и „Раят“, всеки с размери 3 на 6 метра, украсяваха приемната на партера… С настаняването на новия собственик там – „Мултигруп“, в началото на 90-те, всичко бе изчегъртано до тухла и боядисано в бяло. Рушаха се, изчезнаха едно по едно и другите му монументални творения – по заръката на нови стопани или изоставени на природните стихии. Това измъчваше Димовски, но не сме го чули да се вайка на глас в общия хор срещу социални несправедливости и тегоби.

След 1991-ва, на излизане от Великото народно събрание, художникът мизерстваше със 104 лева пенсия. Но с талантливите си две ръце, благодарение на „частпрома“ остана главна финансова опора на многолюдното си семейство.

„За мен трудът е като самара на магарето, не ми тежи“, повтаряше той.

В годините преди смъртта си понесе нечовешки лични трагедии – „бях ударен като дърво в сърцевината“. През няколко месеца на 2003 г. си отидоха нелепо две от четирите му деца – Илонка (сломена от лична драма) и Емил (ослепял и парализиран след неправилно лечение). Останаха му Емилия и Валерия и многото внуци, за които не спря да се грижи до последно. Заради живите продължи да се държи.

Чудила съм се как успява при тая лична болка да утешава с усмивка другите. Никой освен най-близките му не научи за непосилния товар. Борис не се озлоби, не посипа с проклятия всичко наоколо, и най-острите му сатири показваха душевна добронамереност и мъдрост.

По това време издаде „Сборник с рисувани умотворения“ и го озаглави през сълзи „Време да плачеш, време да се смееш“. Колкото и трудно да е да „разказваш“ карикатури – изкушавам се. Най-отпред се мъдреше рисуваната през 1993-та „Кубрат и неговите синове ООД“, а на нея синовете грабнали по една пръчка от прословутия наръч, в който е силата, и се налагат един друг. На съседна страница – „Опит за обединяване в една каруца“ – с неизвестна дата (спокойно може и днешна да е), а в каруцата нарисувани овца и вълк. По-нататък – предизборен шарж с кандидат за пост във властта, който държи в ръка чешма с два чучура – от единия тече мед, от другия – масло… Или сграда с издут по средата ѝ търбух – министерство с раздут щат…

„За 10-ина години лъжедемокрация тази книга можеше да бъде поне 1000 страници – каза тогава Димовски. – Но исках по-човешки обем. Всеки да погледне и да си спомни какво е било.

Често показваше протрито от употреба, с подчертани пасажи любимо евангелие. Не си спомням от кого. Но са останали в паметта ми редове, които цитира за 80-ия си юбилей през октомври 2005-а:

„…Научи ни така да броим дните си, щото да си придобием мъдро сърце!“

Снимка: Виктор Гилтяй

Преди повече от 10 години карикатуристът сравни изборите у нас с конвулсии на болно тяло.

„Около болника тръбят – няма нищо, не се бойте! Но тялото спонтанно издава истинското състояние.“

Обясняваше, че би се радвал на всеки избраник, стига да лекува болното тяло на България.

„Тази грозна лъжедемокрация, дето избухна у нас, друга сме я виждали и желали“, казваше художникът.

Питаше се откъде са се пръкнали толкова демократи, социалдемократи, християндемократи… крити някога в топлите кьошета на държавата.

Димовски, умореният неуморен ироник, си отиде в края на март 2007-а. Как ли би изрисувал с мъдрия си насмешлив молив днешния образ на България? А дали пък вече не го е направил?


Очеркът е част от книгата „По думите ще ги познаете“ на Ива Йолова, изд. „Ентусиаст“. Оригиналното заглавие на текста е „Смях от болка, гняв с усмивка“.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах